Успешно подмениха близката ни история, за да останат елитите все така несменяеми, все така недосегаеми, все така арогантни

Медиите у нас изпълняват интересите на този, който ги финансира, казва пред Faktor.bg наша сънародничка от Холандия

Христина Карагеоргиева е родена през 1974 в София. Учила е в София, Лондон и Амстердам. В началото на 90-те години работи в Предавания за чужбина на БНР. От 2000 г. трайно живее в Амстердам, Холандия. Занимава се с управление на проекти.

Интервю на Косара Белниколова

- Г-жо Карагеоргиева, от години живеете в Холандия, как изглежда България от разстояние?

- Живея в Холандия от петнадесет години. Въпросът с разстоянието е много относителен. Не само защото се прибирам сравнително често и поддържам връзка с приятелите и роднините си, с което се старая да съм съпричастна към живота и ежедневието им, но и благодарение на медийната глобализация, която позволява при интерес и достатъчно свободно време човек да бъде в течение на това, което се случва в България почти в реално време. Струва ми се, че голяма част от схващанията за живеещите в чужбина все още не могат да се отърсят от Вазовите „Немили недраги“. В това, че на емигрантството продължават да се придават донякъде романтични черти. От една страна те неизменно включват идеята за страданията на хъшовете, захвърлени от обратите на несправедливата съдба далеч от въжделяваната, но недостижима родина. От друга – пожелателното схващане, че този човешки ресурс не е изгубен за България, че той някой ден, воден от възрожденски стремежи, ще се върне, за да може с магическа пръчка да преобрази държавата. От друга страна физическото разстояние се използва за поддържане на мита за „успелия българин“, идеята, че сънародниците ни в чужбина задължително са много по-различни и успешни от сънародниците ни в България и едното установяване зад граница вече ги прави „успели“. Точно защото заради разстоянието хипотетичните им постижения няма как да бъдат проверени и потвърдени.

Днес обаче разстоянията изобщо не са това, което са били преди стотина, петдесетина и дори двадесет години. Разстоянията днес се измерват със скоростта на интернет връзката. Или с тричасовия полет до София.

Ако въпросът е по-скоро е как ми изглежда България отстрани, аз не съм страничен човек за България. По-скоро опитът ми с друг начин на живот, с друг начин на мислене, ми дава възможността да правя сравнения.

- Каква виждате политическата картина в страната, направена ли е след 25 г. преход реална преоценка на случилото се?

- Не, не смятам, че е направена преоценка, по причина, че според мен нежната ни революция беше толкова нежна, че изобщо не се състоя. Това, което се случи, бе че старите елити се адаптираха към новата международна и вътрешнополитическа ситуация, като много успешно трансформираха политическата си власт от преди 10 ноември в икономическа мощ. Която пък им гарантира мястото в управлението на държавата. Точно по тази причина и за двадесет години в умовете на хората миналото беше подменено. Да оставим на страни тоталитарния режим, наложен с терор и поддържан със страх 45 години – забравиха се дори такива ежедневни неща, като това, че комунистическата икономика беше икономика на дефицита. На потребителски стоки, на стоки за бита, на услуги, на информационни продукти, на всичко. Забрави се, че въпросът, с който започваше всяко посещение в магазин, бе „имате ли“. В представите на твърде много хора днес комунизмът не само е напълно реабилитиран, той е и обект на носталгия. Историята бе пренаписана. Не малка роля за това имат медиите.

- Кой е най-големият проблем пред държавата – победата на олигархията?

- Учителят ми по история в училище нерядко казваше: „Историята учи хората на това, че те не се учат от историята“. Нашата близка история ние успешно я подменихме, за да останат елитите все така несменяеми, все така недосегаеми, все така арогантни. Това в значителна степен дискредитира демокрацията.

- Работила сте в българска медия, свободна ли е родната журналистика днес?

- Ще се спра само на две неща: липсата на независимост на медиите и недобрата подготовка на работещите в тях. Ако до преди двадесет години медийното говорене и писане напълно зависеше от политическата конюнктура, днес също толкова решаващ е икономическият императив. На медиите се налага да се издържат, което автоматично ги поставя в интерес на този, който ги финансира. Това пречи не само на информационната им роля, но и на достоверността им. Особено много обаче това пречи на обществената им функция не само да информират, но и да образоват. Да изграждат вкус, да позволяват създаването на добра, информирана преценка. Дори това да поддържат езиковата култура на слушателите си, зрителите си, читателите си. Тази им роля не само мина на заден план, тя сякаш изчезна напълно.

- България е член на ЕС, успяваме ли да се възползваме достатъчно добре от това?

- Не знам дали помните, но преди почти двадесет години членството ни в ЕС според мен много успешно бе наречено „цивилизационен избор“. Избор към какво да принадлежим в културно-политически смисъл – към старата, културна Европа с устойчиви демократични традиции и развити обществено-икономически отношения, или да останем в политическата сфера на влияние на една доказано азиатска по маниерите си държава. Членството в ЕС ни върна на картата на Европа. Това да станем европейска държава обаче и до ден днешен зависи единствено и само от нас. Неуспехът да го направим с темповете, с които се надявахме, също.

- Възможно ли е ново българско Възраждане – готови ли са да се включат в него българите зад граница?

- Честно казано, не виждам едно ново българско Възраждане. Историческият момент не предполага никакви революционни обрати. Светът и Европа днес не са разтърсени от драматични нови идеи, по начина, по който политическата и идейна карта на Европа бива пренаредена от национализма в края на 19 и началото на 20 век, а с това и строителството на новата българска държава. Да, технологичната и информационна революция днес е несъмнена, но политическите й измерения касаят предимно държавите с някаква форма на тоталитарно или недемократично управление – държавите от Близкия изток, Азия. Ако някъде можем да чакаме възраждане, това е арабският свят, но не Източна Европа. Падането на комунизма бе такъв преломен момент за Източна Европа – но този шанс, тази карта за мащабна трансформация не бе добре изиграна в България. С това и шансът за своеобразно Възраждане бе изпуснат. А и българите в чужбина не биха могли да постигнат нищо, за което сред българите в България няма готовност, желание, политическа и обществена воля. Демокрация не се внася. Тя се изгражда. Добри практики не се налагат отвън. Те се заимстват.

- Има ли тенденция за връщане на българи емигранти, които да се реализират в Родината?

- Според мен много зависи от това каква е била мотивацията им да заминат в чужбина. В моята приятелска среда почти няма завърнали се или възнамеряващи да го направят, но то е защото нашата мотивация да напуснем държавата не беше икономическа. Икономическата криза в Западна Европа в последните шест-седем години и повишаването на безработицата по естествен начин наложи на някои икономически имигранти да се върнат в държавите си, защото възможностите им за препитание в чужбина силно намаляха. По непреки наблюдения, завръщат се и студенти, които след завършване на университета не успяват да си намерят работа заради влошения икономически климат в Западна Европа, или такива, които не са планирали да останат в чужбина трайно.

Относно реализацията, на добре подготвения човек не би трябвало да е трудно да успее където и да било. Бих казала, че да се реализира в родината си дори е по-лесно. Няма я езиковата бариера, човек разполага и с готова и работеща мрежа от неформални взаимоотношения и познанства, която прави достъпът до ново работно място значително по-лесен.

- Какъв фактор е носталгията към Родината, може ли да бъде преодоляна лесно?

- Ако човек е адаптивен, факторът носталгия е минимален и касае само времето на първоначален „културен шок“ – умствено и емоционално натоварващите първи няколко месеца, в които абсолютно всичко е ново и непознато и всяка социална ситуация трябва да се научава от нула. Преодолява се с любопитство, отвореност и желание човек да се учи.

- Защо избрахте да останете в Холандия?

- Най-общо казано, холандският национален характер е изграден на основата на протестантската етика. Хората са чистосърдечни, ведри, честни, предприемчиви, добронамерени, скромни, толерантни и уважаващи различията. Културата, в която са възпитани, е егалитарна – хората може да са бедни или богати, образовани и необразовани, стари или млади, с европейски, азиатски или африкански произход, но по силата на това, че са човешки същества, всички се ползват с еднакви права и задължения. Това е общество, в което бедността не е порок, а богатството не е привилегия. Старостта не е тъжна, а младостта не е самоцелна. И цветът на кожата няма значение. Това би трябвало да ви казва достатъчно.

- Разкажете за българската общност в Холандия, как общувате?

- Трудно е, според мен, да се говори за някаква монолитна българска общност в Холандия, просто защото тя е съставена от хора от различни възрасти, социално-образователен статус, родно и населено място, майчин език, мотивация да напуснат България и т.н.. Също толкова трудно, колкото да се говори за монолитна българска общност в България. В моя случай по-скоро става дума за приятелски кръг, с който освен националността ме свързват и споделени интереси, вкусове, предпочитания, нагласи. Предполагам, че случаят е такъв и за другите българи в Холандия.

- Къде посрещнахте Великден? Какво е по-специфичното при отбелязването на Възкресение в Холандия?

- Великден е семеен празник, затова обикновено го посрещаме у дома или с приятели в домашна атмосфера. В Амстердам има и Руска източноправославна църква, до която понякога ходим. В Холандия Великден обикновено се празнува една седмица по-рано, като много от хората се възползват от няколкото почивни дни, за да попътуват. От българските традиции, в моето семейство конкретно продължаваме да спазваме само една: размяната на мартеници на първи март. Обикновено ги получаваме няколко седмици преди това от родителите си или от приятели в България.