Няма да допусна „Стършел” да се превърне във вулгарното и цинично шоу на Слави

Карикатурата има скрит заряд, който може да накара фанатика да избухне с непредвидима сила, каза пред Faktor.bg главният редактор на хумористичния вестник

Интервю на Васил Василев

- Г-н Вешим, има ли цензура на сатирата в България? Инцидент ли са свалените карикатури на Чавдар Николов, или е практика да се посича сатирата?

- Малко съм изненадан от скандала, не очаквах да има цензура в телевизия, която е с претенция да бъде национална. Гледах често „Здравей, България”, даже следях с интерес това сътрудничество между карикатуриста и водещите. Шефовете на Нова много се изложиха със свалянето на карикатурите, а още повече сами се окарикатуриха с последвалите нелепи обяснения. Жалка работа... Спирам да ги гледам – това е моята лична реакция. „Да не живеем в лъжа!” – писа навремето Солженицин и призова честните хора да не четат лъжите на комунистическата пропаганда, да не гледат филмите и телевизията. Днес си припомням неговите думи - в случая с Нова. А иначе във вестниците си има цензура – неслучайно сме на последно място в Евросъюза по свобода на словото. Вестниците у нас скачат според интересите на собственика. От самия Чавдар знам, че той не можеше да нарисува, каквото и когото иска, докато работеше в „Преса”. Но това го приемам за по-нормално – въпрос на редакционна политика, собственикът поръчва музиката. Ако не ти изнася, търси си друго, независимо издание. Между другото, като главен редактор на „Стършел”, аз също съм цензурирал Чавдар, макар да ми е приятел – веднъж не му взехме една карикатура, защото на нея беше нарисувал Станишев с роза, бодната в голото му дупе. Не съм фен на Станишев, дори напротив. Но върнахме карикатурата - по естетически, а не по политически причини.

- Може ли карикатура или виц да свали правителство или да „преобърне” държавата?

- Де да можеше, светът, пък и България, щяха да са други. Карикатуристите щяха да подреждат политическите фигури по върховете... Но карикатурата притежава в някои случаи невероятна мощ, затова засегнатите си разчистват сметката с художниците, понякога и физически – у нас Райко Алексиев бе убит след Девети заради карикатури на Сталин, а Борис Димовски бе дълго без работа, само заради един подпис „свинска опашка”, набеден от натегачи, че е имал предвид Живковия подпис... По света – примерът с разстреляните карикатуристи от “Шарли Ебдо” е драстичен. Явно карикатурата има скрит заряд, който може да накара фанатика да избухне с непредвидима сила. Но това са ненормални реакции на маниаци, нормалният човек трябва да приема карикатурата с усмивка. Същото важи и за интелигентния политик.

- Какво е чувството за хумор на българските политици и имат ли подобен рефлекс? Кои от тях са оперирани от самоирония?

- Някои имат чувство за хумор – например нашият премиер. С острия си език той може да навре в ъгъла политическия си противник. Но няма чувство за самоирония – това е истинският тест за интелигентност. Бойко Борисов не може шеговито да се погледне отстрани, той твърде много се обича и се взима насериозно. Никога не си признава грешките, винаги търси други да са му виновни. Каквото и да направи, както и да си променя мнението /понякога по два пъти на ден/ – все е прав. „Прав е и когато съгреши дори” – както се казваше навремето в едно стихотворение за Партията... Това го прави доста идеален обект за сатира. Затова и карикатуристите го рисуват с такава охота, откакто е станал обществено забележима фигура. Всички са видели, че той се дразни на карикатурния си образ и няколко пъти реагира невъздържано по адрес на Христо Комарницки. И сега сигурно се е подразнил на карикатурата на Чавдар Николов със свинската опашка, та се стигна до тоя скандал... Но изглежда някой пиар го посъветва, че трябва да се прави на широко скроен – да реагира като западен политик, а не като дебеловрат бос – и той обеща да качва всяка своя карикатура на Фейсбука си. Ако удържи на думата си – това е крачка напред в развитието на политика Борисов. Още сто години и генерал Борисов може да се доближи до генерал дьо Гол, който колекционираше карикатури за себе си.

- Кои са политиците, които най-много са били гневни на „Стършел”? Получавяали ли сте заплахи или предупреждения?

- „Стършел” е стар вестник – на 70 години. Най-старият, излизал без прекъсване и без да сменя името и характера си. В историята си е имал най-различни случаи, когато властимащите са му били гневни. Понякога гафове са се случвали и от пренатягане – в началото на 80-те бе претопен един брой на вестника, заради положителна карикатура на Тодор Живков. От престараване художникът Карандаш бе нарисувал Живков като дебил – млад, красив дебил, с голяма глава и две леви ръце, на фона на маслинови клонки – „миротворец на Балканите”. Някой партиец от отдел „Печат” на ЦК се уплаши от тая карикатура и нареди да се унищожи броят – 300 хиляди тираж отиде за претопяване, а новият брой излезе с рисунки на Стоян Венев, вместо карикатурата на Карандаш. Ей такива глупости имаше по времето на социализма, когато да се рисуват политици изобщо бе забранено. Политическа карикатура нямаше – можеше да се промъкне само някой намек. Например: срещат се двама – единият е с шейна, другият е с пазарска мрежа. „Къде си тръгнал с тая шейна, когато няма сняг?” – пита единият. „А ти къде с тая пазарска мрежа?”. Така карикатуристът ни намигва, че магазините са празни – какви ли не стоки липсваха при социализма. А читателите бяха свикнали да четат между редовете, да улавят най-малкия намек или двусмислица... Сега нещата са други – вече двайсет и пет години рисуваме и пишем свободно, не е нужно да говорим на Езопов език, с намеци и намигвания. Но пък по-малко ни обръщат внимание – обектите на сатирата се правят, че не се отнася за тях. В първите години на прехода имаше повече засегнати, които искаха опровержения или пък ни заплашваха със съд. Напоследък политиците реагират с мълчание. Но това не ни обезкуражава, ние продължаваме да си вършим своята работа на сатирици. Защото задачата на сатирата не е да сложи на място конкретния негодник, а да покаже, че в обществото има нетърпимост към негодниците.

- С какво се промени чувството за хумор на политиците от това на вождовете преди Прехода?

- Помня времената на Живков – той играеше на „човек от народа” и понякога сам разказваше вицове за себе си. Имаше си и придворен шут – председателят на БАН Ангел Балевски го забавляваше с лакърдии по време на лов. Но смееше ли някой журналист да каже нещо критично по адрес на Първия човек? Смееше ли някой от партийците около него да му каже една критична дума? Възрази ли му някой, когато направи неадекватната си дъщеря член на Политбюро и буташе в управлението и своя син? Страната се управляваше от несменяема Правешка династия, поети възпяваха Тодор Правешки в сборници „Априлски сърца”, кинаджии го прославяха в ленти – позорни моменти за нашата интелигенция. Като всеки диктатор, Живков се ограждаше с ласкатели и не понасяше хумор по свой адрес – то и никой не се опитваше да го окарикатури. Единствен бе художникът Тодор Цонев - заради карикатури на Живков, които Цонев си е рисувал в къщи, само за себе си, без да ги публикува /то кой ли ще му ги публикува!/, Държавна сигурност го арестува на няколко пъти, прави му обиски, държи го по арести. Много бързо забравихме тоталитарното време, в което живяхме, а някои наши сънародници даже изпитват и носталгия по него. Първият ни демократичен президент Желю Желев бе съвсем друго нещо – той ни беше приятел, на нас, стършелите, и често идваше в редакцията. Имаше чувство за хумор и не се смяташе за непогрешим. Вслушваше се, когато сме му сочили една или друга грешка. С него можеше да се разговаря нормално – той обичаше шегите и умееше да ги понася. Беше истински демократ – тепърва ще го оценяваме, на фона и на сегашните ни управници. На него никога не би му хрумнало да се обади в някоя телевизия или редакция, за да спре карикатура. Никога не би казал,че някой го карикатури, с цел да дестабилизира държавата.

- Имат ли творците достатъчно автоцензура, когато иронизират известните личности?

- Да живее свободното слово! Всеки е свободен да пише и рисува, каквото иска и както си иска. Всичко си зависи от автора – от неговите идейни или естетически разбирания. Когато пиша, аз самият внимавам за всяка дума и за всяка шега. Ако искате, отворете книгите ми - там няма нито една мръсна дума. Не, че не знам мръсни думи, просто искам да покажа, че хумор може да се прави и по друг начин, различен от пошлостта, с която ни залива екранът. Ами там, в така наречените шоута, директно се псува – и това го гледат деца, а после се чудим защо децата псуват учителите и родителите си. Споменах в началото, че веднъж в „Стършел” върнахме една карикатура на Чавдар Николов. Може да ме наречете цензор – да, като главен редактор аз упражнявам цензура в два случая – опазвам вестника от простотии, и внимавам за литературния български език. Преди време в “Тримата глупаци” /имаше и такъв хумористичен вестник/ Доньо Донев /чудесен художник, но не и мислител/ беше нарисувал “голо хоро” – голи политици / Иван Костов, Жан Виденов, Ахмед Доган, Надежда Михайлова и т.н./, наредени в кръг и всеки бръкнал със среден пръст в задника на другия. Такова нещо в „Стършел” не може да излезе! Това, освен че е откровена простотия, е и илюстрация на ганьовския възглед „Всичките са маскари”. Аз не смятам, че всички политици са маскари – ако е така, то най-големите маскари сме ние, които ги избираме. „Стършел” е семеен вестник – чете се от всички в семейството – от бабата и дядото, до внучето и кучето, затова не искам в него да има цинизми и вулгарности, каквито чувам и гледам в „Шоуто на Слави”. В годините на прехода имаше поне десет хумористични издания – наши конкуренти. Вестник „Ку-ку” публикуваше смешки от рода на „Двуликия Анус”, вестник “Нов Българан” имаше рубрика „Да се е...м в главите”. Вече ги няма – фалираха, заедно с „Тримата глупаци”, „Луд труд” и т.н. Само „Стършел” остана, радва се на добро здраве и верни читатели – значи сме на прав път.