Слави Трифонов се опитва да институционализира чалгата и да я вкара директно във властта

В СДС бяха внедрени много агенти на ДС, а популацията на „сините мравки” се размножи и превзе държавата, казва пред Faktor.bg известната писателка в седмицата на българските страсти

Интервю на Васил Василев

- Г-жо Димова, отмина и поредният 10-и ноември, навършиха се и 24 години след първите демократични избори за президент у нас, какво се е променило в страната ни?

- Днес имаме свобода на словото и можем да пътуваме в чужбина. Това бяха немислими неща в тоталитарното време. Тогава бяхме изолирани, бяхме оградени, бяхме като в затвор не само във физически смисъл, но и в духовен. Духът трябваше да бъде максимално прогонен, окован, защото именно духът най-много осветяваше безпросветността, жестокостта и грозотата на тоталитаризма. Верността към комунистическата идеология и съпътстващите я посредственост, тъпота, ръбатост, простащина, подмазвачество, блюдолизство – те бяха на почит, те бяха качествата, чрез които човек напредваше през живота си. Дори не физическата изолация от останалия свят създаваше толкова чувството за затвор, колкото неприязънта, непоносимостта към каквато и да е проява на духовност. Усещането, че бяхме форматирани, моделирани хора, че някаква основна част от нас ни е отнета, че трябва да избягаме от България, за да възвърнем идентичността си или трябва да се крием от властта, за да бъдем такива, каквито сме, това усещане беше крайно шизофренно и унизително. Друг е въпросът, че си представяхме, че демокрацията ще дойде изведнъж, за всички, за няколко години. Имахме други надежди. Те се оказаха нереалистични и вследствие на това – пропилени.

- Кои бяха скритите причините за пропилените надежди на Прехода?

- В книгата на Едвин Сугарев и Христо Христов „Корупционната България” те много добре обясниха с документи, че още през 60-те, 70-те и 80-те години държавата е започнала да се криминализира. Основната част от брутния вътрешен продукт е придобиван чрез криминални дейности като продажба на оръжие. Още тогава криминалните елементи са влезли в държавната структура. Когато идва Преходът, тези структури продължават да действат по същия начин. Най-общо казано – те имаха план, стратегия, а ние само мечти и надежди. Или както цинично се изразяват някои тогавашни „другари” – те са сменили системата не за нас, а за себе си.

- Палежът на Партийния дом ли беше знакът, който показа, че жълтите павета от булевард на надеждите се превръщат отново в символ на разбитите мечти?

- Пожарът на Партийния дом през лятото на 1990 г. беше нагъл, извърши се пред очите на всички. Партийният дом лумна от няколко места, беше запален от комунистите пред хиляди очевидци, а бяха набедени и подведени под отговорност хора от „града на истината”. Девизът на обитателите му беше, че тази власт с кръв са я взели и без кръв няма да я дадат. Беше образувано следствие, което имаше за цел не да разкрие, а да прикрие истинските подпалвачи. С цинична наглост се пренебрегваше фактът, че пожарът гори в центъра на столицата пред очите на хиляди очевидци. В течение на годините стотици от тези очевидци свидетелстват по медиите факти, които показват, че пожарът е подпален отвътре и от няколко места едновременно, но следствието арогантно пренебрегва всички свидетелства, които не са му удобни. Следствието не се интересува от истината, защото има поставена задача да прикрие истината. Показателно е, че „градът на истината” беше буквално пометен за часове. Понятието „истина” трябваше да бъде подменено. Точно така, както е в новговора и двумисъла на антиутопията. Почти половин век до 1990 година обществото беше живяло с ярема на лъжата. Всичко в партийната пропаганда беше лъжа. Затова така спонтанно палатковият лагер беше „град на истината” – тоест, отрицание на лъжата. Имаше и плакат с цитат от Евангелието: „Истината ще ви направи свободни”. Да, истината има тази сила да прави човека свободен. Това го знаят тези, които се стремят към истината, но го знаят и враговете на истината. Затова Партийният дом беше подпален, вината за пожара хвърлена върху участниците в „града на истината”, а следствието приключи с лъжа. На цялото общество трябваше да бъде даден ясен знак, че истината няма да бъде позволена.

- Прекалените очаквания или на липсата на опит от страна на младото поколение позволиха на комунистите да ни излъжат?

- Ние бяхме като заслепени от надеждите, с които живеехме тогава. Говорехме помежду си, че България ще се превърне в Швейцария на Балканите. Някои казваха, че ще минат 10 години, докато това се случи. Тогава си казвахме: „Боже, 10 години? Как е възможно толкова много”? Ние си мислехме, че утре, че буквално за няколко месеца ще се превърнем в Швейцария. Когато това не ставаше и не ставаше пред очите ни, а заплатите станаха 5 долара през 1996 г., продължавахме да сме изненадани и да се питаме как е възможно? По-възрастните, които са изпитали жестокостта на комунистическите репресии от първите години след 1944-та са ги познавали по-добре, но ние от по-младото поколение наистина нямахме представа до къде могат да стигнат алчността и цинизма им.

- Щеше ли страната ни да има различен Преход, като този в Чехия и Полша, ако се беше проляла кръв?

- Желю Желев тогава ни спря да атакуваме Народното събрание. Аз не мисля, че тогава щеше да се пролее кръв, защото комунистите бяха уплашени. След това той много се хвалеше с този безкръвен преход. Аз нямам отговор на въпроса трябваше ли да има жертви. Ако имаше жертви, дали те щяха да спасят прехода и дали щеше да си заслужава да бъде пролята кръв? Щяха ли те да обърнат нещата? И най-важното – щеше ли да си струва кръвта? В Румъния свалянето на диктатурата беше окървавено, но властта си остана пак у комунистите. В Чехия и Полша всичко мина много по-цивилизовано и резултатите са много по-добри. Така че е въпрос на гражданско узряване.

- Какво на практика се случи със синята идея и СДС? Защо партията на бъдещето се стопи до един файтон хора, които не могат да минат без чужда подкрепа дори в парламента?

- В СДС бяха внедрени много агенти на (бившата) Държавна сигурност, но той се превърна в кауза и в него се вляха огромно число честни хора. Внедрените обаче не преставаха да работят за неговата подмяна. Свестните хора се оттеглиха от партията или бяха изтласкани от Иван Костов. Истинският разпад на СДС стана през четиригодишния период, когато беше на власт. Днес СДС е една пародия на онова, което беше, а огромният транспарант на фасадата му стои гротескно. Аз познавам много седесари, които днес са опечалени или озлобени от това, че бяха излъгани и подиграни.

- Съществуват ли още „сините мравки”, които станаха нарицателни за Прехода? Претърпя ли трансформация този политически вид, който събори правителството на Филип Димитров?

- Филип Димитров е почтен и добросъвестен човек. Вотът на доверие, който го свали, можеше да бъде поискан само от един благороден човек, който се държи етично. Разбира се, тогава се възползваха от поведението му, което не е съвместимо с българските реалности. Правителството на Филип Димитров започна промени, които се разминаваха с плановете на архитектите на дирижирания преход. Ситуацията стана „кой-кого”, те мобилизираха целия си ресурс – президент, медии, внедрени, куфарчета с пари и успяха не само да го свалят, но и да сформират правителство на „Мултигруп“. А популацията на „сините мравки” се размножи и превзе държавата.

- Кой позволи създаването на мутренския модел през 90-те години? Вие лично бяхте ли жертва под някаква форма на мутрите?

- Мутренският модел не чака позволение, той е агресивен. Ние всички сме потърпевши от мутренския модел на всяка стъпка – на мястото, където работим, в магазина, от който пазаруваме, в болницата, в аптеката, на улицата. Сблъсквала съм се с този модел дотолкова, доколкото всички останали. Това е свързано с безочливостта, с наглостта, които са ежедневие в страната ни. Когато някой спира с колата си на трамвайните релси с телефон в ръка и кара останалите пътници да го чакат, също е една проява на мутренски манталитет. Концертът на Орлов мост преди седмица беше пореден апогей на мутренска „култура”. Слави Трифонов не случайно направи този концерт на Орлов мост – с този концерт той се опита да напомни за митинга на СДС от 1990 г., който напълни „Цариградско шосе”. Слави Трифонов, който четвърт век популяризира чалгата, сега направи тази нагла демонстрация, за да я институционализира, да я вкара във властта директно.

- Мит ли е опасността от Путинова Русия и може ли до някаква степен да се направят паралели между СССР и днешната „империя“?

-Като малка страна, ние сме били зависими от по-големите сили, но в никакъв случай не трябва да ставаме до такава степен зависими от тях, че да говорим за „путинизация”, защото този театър вече сме го гледали. Нашите политици обаче не трябва да се изхвърлят срещу Русия с гръмки думи и декларации, които звучат малко смешно, а просто да отстояват тихо и твърдо нашата национална независимост и чест.

- Как бихте описали манталитета на българина и кое е събитието, което ни е повлияло повече в исторически план – турското робство или съветската окупация?

- Насилственият болшевишки атеизъм доведе до разпада на традиционната ценностна система. Тя е преобърната и най-важното нещо в живота ни са парите, аз да съм добре, а другите не ме интересуват, тона е точно обратното на християнската ценностна система. През периода на вековното османско владичество именно християнската ценностна система ни е опазила. Комунистите си даваха сметка за това и по тази причина насочиха пропагандната си машина именно срещу традиционните ценности. Има един емблематичен разказ в нашата литература – „Меракът на чичо Денчо” от Михалаки Георгиев. Той брилянтно представя мерака на простака – в неговите очи най-лесна и приятна е работата на диригента, който размахва „една клечка, на, такава така, нема ни колко две педи”. Българинът мечтае да е някакъв началник, в представите му това е най-лесно и приятно. Той не си представя началстването като труд и отговорност, а като леснина и кеф.

- Кой е литературният образ, който най-точно съвпада с характера на българите?

- Без съмнение „Бай Ганьо” е нашият събирателен образ. Той не е класов образ, както ни го преподаваха в училище едно време, а именно събирателен национален образ. Всички имаме черти от него, разнасяме го из Европа и по света и трудно ще го изгоним от душите си. Наскоро се сблъсках с грозна байганьовска постъпка у един възпитан и ерудиран интелектуалец. Алеко е велик! Много се радвам, че поставиха фигурата му на „Витошка”. Колкото повече се вглеждаме в замечтания му поглед, толкова повече ще се очистваме от байганьовското в себе си.