Западно превъзходство – обявява не само исляма, но и целия Изток за антизападен и “малоценен”, поставяйки го – в името на етноцентризма – на скамейката на “подсъдимите”

Българинът не си е отговорил на големия въпрос: “Кой съм аз?”, не иска да напише собствената си история

Йордан Велчев е сред най-впечатляващите съвремени изследователи. Завършва история във Великотърновския университет “Св. Св. Кирил и Методий”. Работил е като историк, главен художествен ръководител на Регионален телевизионен център – Пловдив, редактор на сп. “Военно-исторически сборник” при Военно издателство – София.

Пише поезия, есеистика, автор е на изследвания върху взаимоотношенията на цивилизациите в контекста Изток – Запад, на сценарии за документални филми.

През 2005 г. излиза от печат фундаменталният му труд в седем книги “Градът или Между Изтока и Запада ХІV – ХVІІ век”, в който чрез историята на балканския имперски град Пловдив изследва човека на Изтока и Запада в съвкупността от историите на различни, но съществуващи заедно в единен свят народи, религии, езици и култури през столетията от ХІV в. до началото на разрива между източния и западния тип цивилизации.

За книгата получава националната награда “Христо Г. Данов” за принос в българската книжовна култура, годишната награда на Сдружението на български писатели и литературната награда “Пловдив”.

„Балканският човек” е подробна, в контекста Изток – Запад, история на Балканския свят от праисторията, през Античността, Средновековието и епохата на възникване и развитие на националните държави, до съвременната епоха от края на ХХ век.
Живее в Пловдив.

Интервю на Анелия Димитрова

- Г-н Велчев, идеята за този разговор се роди докато гледах милионния поход на солидарността в Париж. Видяхте ли някъде там, сред хората „балканския човек”?

- И да, и не. Балканският човек сякаш продължава да стои не настрани, но в някаква особена симбиоза и с Изтока, и със Запада. И като че ли тук е едничкото място в Европа, където двата свята, разумът и сърцето, все още съществуват редом. Защото на междинната си земя човекът на Балканите носи в себе си много от вертикала на Изтока, натрупвано в продължение на хилядолетия - поне две. А същевременно носи в себе си и част от хоризонтала на Западния свят, в пространства, където те, вертикалът и хоризонталът, не спират да се пресичат.

А това, което се случи с „Шарли Ебдо” е само пореден пример за дълбокия съвременен разрив между източния и западния тип човек, който е започнал да се случва някъде от ХVІІІ в. насам. Тогава – направил го е един френски физиократ, абат Бодо, в 1766 г. – е измислен и самият термин “европейска цивилизация” като рязка конфронтация с “неевропейските диваци”. Пак тогава – в 1808 г. – един германски географ въвежда за пръв път, непознат преди, и термина “Балкански полуостров”, Скоро той се отнася за “дивите и нецивилизовани народи” от Адриатика до Черно море. Постепенно чувството за превъзходство на западния човек над останалите засяга дори самата Европа – в ХІХ в. дори поляците са наричани “орангутанът на Европа”. За да се стигне и до расистката идея и на Гобино, че “всяка цивилизация произхожда от бялата раса”. И т. н.

- На кой от двата бряга е българинът?

- Ние сме на собствения си бряг. Една от причините да напиша тази огромна като обем книга (“Балканският човек”,бел. ред) бе просто да разкажа до най-малки колебания в придвижванията през времена и пространства кои сме били ние, за да станем такива, каквито сме, в изчистен до детайли образ въобще на „балканския тип човек”. Ала не просто като мастито до празнодумство дефиниране на неща, които са се случвали в продължение на векове, а като внушение за неща, които следва да бъдат разбрани чрез усетите на сърцето.

А иначе ние не сме нито на единия, нито на другия бряг. Може би - за съжаление, може би за добро. Или може би, както казват, Балканите са единственото място на Европа, което все още е останало не съвсем засегнато от навсякъде другаде победилия сърцето Разум, голият Разум, който, по думите на Хьолдерлин, не ражда нищо разумно, Защото е забравил, че цялостният човек е този, у когото разумът и сърцето следва да живеят в единна прегръдка.

- А не сме ли се сгушили в някакъв котловинен живот, а времето и пространството вървят над главите ни?

- Ако разсъждаваме за Балканите, това - въпреки лесната проходимост на общия релеф - все пак не е еднородно място. Западните Балкани са едно, друго е гръцкият свят, който е съдбовно свързан с морето, различен е и светът на север от Дунава към Карпатите.

А съвсем различно е българското време, в което животът отколе си тече съвсем котловинно, като че ли загледан в своя пъп, бавно, без и да помисли да вдигне очи и погледне наоколо да види какво има отвъд близкия хребет. Нека си го признаем, наистина е така, и ние, които в мнима героика издигаме някакви патриотарски лозунги, като например: „България на три морета”, на практика съвсем забравяме, че из корен не сме морски народ и – всъщност потомци на земеделци и пастири - дори къщите си строим с гръб към морето.

Може би пък това е хубавото, че на Балканите, на толкова малко място са се скупчили толкова много уж различни народи, но битуващи в общ свят и с единна от векове история и съдба.

- Признавам, че в тези дни, когато целият християнски свят обявяваше, че е „Шарли” бях смутена да имам еднозначна реакция. Не съм убедена, че приемам от позиция на атеизъм или агностицизъм да е редно да се присмеем или да поругаем другия и неговите религиозни чувства.

- Струва ми се, че съвременният свят все повече заприличва на “човек, изгубил сянката си”. Във всеобщия разпад самата политическа власт, опирайки се на изпразнените си от съдържание институции, като че ли вече съществува единствено чрез противопоставянето с “Другия, Врага, залога, заплахата, Злото”. В денивелацията между двата полюса на живота: културата и разума. Отдавна ислямът се е превърнал във вдлъбнатото огледало на Запада, същия Запад, който от век и половина отрича правото на история на цели континенти, твърдейки например, че “Африка няма история”. И че на “варварските нации” се полага единствено антропологията. Още в 1894 г. Густав Льо Бон пише, че “неразвитият” ориенталец, който спада към “подчинената раса” се полага само едно: да бъде завладян. А отричайки миналото, например до 1945 г. според една статистика цели 95% от всички исторически съчинения се отнасят само до пет “исторически нации” /Великобритания, Франция, САЩ, Германиите и Италия/, други 4% - за Нидерландия, Швеция и Испания, и само 1% - за Европейското средновековие заедно с източниците на съвременната европейска цивилизация, древна Гърция и Рим, но без древна Персия и дори не древен Египет. Тоест днес вече е налице историческата дихотомия с пропастта между “свое” и “чуждо”, усещане, което – в абстрактната конструкция за западно превъзходство – обявява не само исляма, но и целия Изток за антизападен и “малоценен”, поставяйки го – в името на етноцентризма – на скамейката на “подсъдимите”.

И в този случай мога само да припомня думите на Ницше: „Бог умря и ние го убихме. Кой ще избърше от нас кръвта!”. Една потресаваща фраза, над която си струва да се замислим, Защото светът е за всички ни, а не само за човека с образование, но без възпитание, който отдавна е престанал да търси крайната цел, ограничавайки се – без минало и бъдеще – само в настоящето.

- „Балканският човек е турчин, сърбин, българин, арменец, евреин. Но не е ли и Българският човек, в едно по-широко разбиране на култура „събран” от всички тези етноси и разбираме ли го, живеем ли го днес?

- В края на краищата цялата тази поредица от предци ни е изграждала в продължение на много векове. Но зад тази обща фраза се крие един дълъг разказ, който все още не сме прочели. А що се отнася до това що е българинът, той, за голямо съжаление, ни най-малко не си е отговорил на големия въпрос “Кой съм аз?” до ден днешен. Той не само не си е написал собствената история, но сякаш и не иска да я напише.

- От страх или от срам не иска да види историята си?

- Не, не знам, не знам защо е така. Имаше една фраза, която навремето повтаряха възрастните хора: “Тихо, да не чуе комшията”. И на всичко отгоре някакви скудоумни хора искат да строят замъци на Трапезица, че дори и на Небеттепе в Пловдив, твърдят, че ние сме първите европейци и прочее, някакви шапки на Индиана Джоунс обикалят татковината и целия ужас е, че вместо истински знамена над главите ни не престават да веят омазнените покривки от собствените си кухни. А ние им ръкопляскаме.

И въпросът „какво представлява българинът” продължава да стои без отговор, висейки с все по-страшна сила. Какво е това – да си народ, който отказва да се самоидентифицира като народ, като самобитност, който отказва да прочете дори малцината си мъртви мъдреци. Докато всички наши съседи имат своите нобелисти и то точно заради това, че техните историци отдавна са си свършили работата.

- Нали имаме и проф. Златарски и Петър Мутафчиев…

- Златарски е голям учен, но като стил той пише историята така, че да не можеш да я прочетеш без отегчение,

Докато Петър Мутафчиев продължава да е премълчаван от несвършващите чугунени интернационалисти с прозренията си. Например по въпроса за духа на отрицанието в българския национален характер. Или в диагнозата, че българинът не само се е лутал между две еднакво противоположни и вредни крайности – богомилството с неговото отрицание на реалния свят и византинизмът с подражанието на всичко ромейско дори в цвета на царските пантофи, но и че трагедията му е още по-голяма, тъй като между споменатите две крайности не се е създало нищо. Или с отговора на въпроса защо дори свети Иван Рилски, най-българският светец, вместо да слезе да проповядва сред народа си Евангелието е предпочел отшелническата килия в планината.

А думите на Петър Мутафчиев, че между богомилството и византинизма не се е създало нищо, наистина са страшни. И до ден днешен продължава това раздвоение. В този безбожен и в същото време корав селски български корен, в който има нещо и скотовъдно, но повече земеделско и една затвореност в котловина без да се гледа отвъд хоризонта.

- Има ли опасност, тези две хиляди години съвместно живеене с лекота да бъдат зачеркнати. И не говоря за сблъсък между християни и мюсюлмани, а за това, което представлява българското общество -опростачено, оскотяло, изпълнено с омраза срещу всеки и всичко…

- Българското общество не се е случило. В самата българска държава, създадена в общия ход на историята твърде закъсняло, от Освобождението до ден днешен стават едни непрекъснати преобразования, започвания все отначало. Създаването и укрепването на държавността и обществото, едва започнато и продължило в един блестящ стил докъм 1918 г., веднага след това са тотално взривени. И до ден днешен вече из корен е унищожена спасителната възрожденската традиция. И става така, че повече никой няма ни капка срам, ни страх от каквото и да било, от Бог или човек. “В тази страна не мразят никого така дълбоко, както умния и даровития човек”, бе рекъл един български писател.

Затова мисля, че не съществува цялостно българско общество, а само няколко различни и незнайни една за друга съобщности от хора, които съществуват в пространствено отношение на различни нива подобно метеорити, просто без да се докосват, камоли да сторят нещо заедно. А е нужно толкова малко усилие. Но само когато този човек, който живее тук и носи български паспорт, най-после си отговори на същинския въпрос „Кой съм аз”, само тогава би могло да се случи някаква обществена свързаност между отделните индивиди, в общо разбиране за отечество.

- От кого или от къде да произлезе това усилие?

- От назоваването на нещата с истинските им имена. От необходимостта най-после човек от упор да се погледне в очите. Дори да види там страшния портрет на Дориан Грей.

- И знаем ли думите, с които да назовем това, което виждаме или ще видим?

- Дори да не ги знаем, трябва да ги научим. Което обаче е нещо много повече от едно лично усилие.

- Къде и кои са лидерите или онези хора, които наричаме интелектуалци и очакваме от тях мъдрите думи? Те къде са или и те са лицемерни към думите, за да са угодни?

- Ами така е, да. Това е все тази пълзяща мимикрия, която е очевидна от 9 септември 1944 г. насам, но и съществувала и преди, като национална черта на характера. Това нагаждане на множество еднодневни хора, които могат да сменят хиляда лица само за 24 часа, докато накрая всепобедно изгубят всякакъв образ. Хора чалги, мимикриращи хора. Изживяващи се месии из всеядни студия. Докато човеците, които разсъждават сериозно и се тревожат и страдат за проблемите на нацията ни, в трудна тишина например се опитват да пишат книгите си.

Човек трябва да мине през очистването на душата си. Говоря и като лична съдба. И трябва най-напред от там да се тръгне. Няма друг път – нито за човека, нито за един народ като общност освен познанието на истината чрез личното страдание. Когато си изстрадал ти като народ и знаеш какво си изстрадал и не бива да го повтаряш, говоря като единен народ, тогава нещата не са тъжни, просто трябва да се премине през това страшно горнило. За съжаление, в този глобален свят българското усилие би било твърде закъсняло.

- Докато ви слушам си мисля за тази прекрасна плетеница на повествованието в „Балканския човек” - изгубило ли се е това нещо?

- Не, то съществува, то е във въздуха. Човек само да мине по една стара улица на София, на Пловдив – то е в пейзажа, съществува си независимо от човека. Човекът си отива, но осезанието за памет остава, защото никоя епоха не отминава, тя просто продължава да излъчва.

Ние сме се загубили някъде, не то. То си седи тук и чака да го видим.

- Как се настани в съзнанието ви „Балканският човек”?

- Това е общият свят, за който говорех. Някога хората наистина са живеели в общ свят, в разбирането и отграничаването от “другия”, но по този начин и в приемането му. Балканският човек е разнасял стоките си в земя без мита на три континента, Европа, Азия и Северна Африка. Разделението започва нейде от ХVІІІ век, така нареченият Век на разума, когато Западът почва да си служи с измислени току що термини, като идеята на обществения прогрес, например, твърдяща аксиомно, че обществата се движат от варварство към цивилизация, сякаш Платон и Аристотел са били варвари. И в този смисъл балканският човек завинаги остава нейде встрани. И когато човек опише целия този някогашен балкански и не само свят, не от гледна точка само на човека, който е живял само тук на Балканите, а от гледна точка на тази абсолютна дифузия между Изтока и Запада и от гледна точка на тези общи хилядолетия, може би там някъде, там някъде са бисерите, които сме на път да забравим и човекът да продължава да живее все по самотно.

Но книгата ми разказва за всичко това като една приказка: „Имало едно време…”. В посланието, че човешкият живот така трябва да бъде възприеман - в своето единство на Изток и Запад.

Още Хегел го е казал – “Изтокът и Западът са присъщи на всяко нещо”. Не можеш да отнемеш едното или другото, това означава разкъсване на “нещото”. И то престава да съществува.

- Да не би това да е “нещото”, от което българинът толкова иска да се отърве – не сме Изтока, но не сме и Запада, по средата сме, но къде и кои?

- Не знам, но си мисля, че ако човек се вгледа в Балканите, тук може да бъде намерено това лекарство на съвместен живот. То е като потъване в бездна – когато идваш на Балканите или когато си отиваш, наистина, по думите на Чоран, изпитваш чувство на пропадане – едно възхитително пропадане, като в бездна. И тази връзка е още отпреди поне две хиляди години.

- Имат ли нещо общо нашите водачи, лидери, политици, чиито имена ми е почти неудобно да използвам в този разговор, имат ли те нещо общо с това Възраждане, за което говорите?

- Не, с настаняването преди седемдесет години на доктрината на безродството тук е изчегъртан от българския ум и от българското сърце стария възрожденски дух. И оставено без корен, днес Възраждането си е отишло. Завинаги.