Християните в Европа и у нас скоро ще бъдат малцинство - църквата не е отворена, не е гъвкава и не приобщава към себе си хората

Едни от последните думи на Христос са: „Мир оставям, моят мир ви давам“, казва пред Faktor.bg архиепископът на Вселенската съборна църква на Христос

  Интервю на Мая Стоянова

- Отец Писаров, отново е Възкресение Христово, разбира ли българинът тайнството на празника или се отдалечава все повече от връзката с Бог?

- Това, което ще кажа, не е моя теза, тя е известна. Българинът по природа е доста по-натуралистично настроен и не е толкова религиозен – това е всеизвестен факт. От друга страна, обстоятелството, че сме били твърде дълго време изолирани от европейската култура и ренесансовите и просветителски  процеси, самата църква, която е била в пределите на османската империя, не е могла да си свърши добре работата и да просвети народа така, че да може да възприеме по-качествено Християнството. И това няма как да не рефлектира върху светогледа на българите. Или с други думи – българина можем да го наречем умерен скептик към религията. Към това трябва да прибавим и комунистическия режим, който доста профанизира светогледа на българина. Защото това принципно е големият проблем на болшевизма – че той не е някаква система, която категорично или в някакъв философски аспект да отхвърля религията, а просто я профанизира, като я свежда до много ниско ниво. Не случайно болшевишкият култ в много голяма степен имитираше Християнството, но много профанно.

-  Къде сме тогава - по-близо до някакви езически и битови традиции и отчуждени от  истинската вяра ли?

- Ако българинът беше езичник – това би било добре, защото езичникът има също сериозна култура на религиозно почитание. По-скоро българинът стои някъде между езичника и варварина, но понятието „езичник“ в Християнството е било демонизирано. Факт е обаче, че принципно има симбиоза между езическите традиции и християнския ритуал. Християнството, което е универсално учение, ако е било чуждо на всеки вид религиозна опитност на човека, няма как да има допир с човека, няма как да се получи връзката с хората. Християнството обединява в себе си по-древни идеи, всички архетипи, които съществуват в другите религии, в религиозните и културни преживявания. По тази причина Християнството има претенциите да се явява универсално учение.

- Какво трябва да знаем и помним за мисията на нашия Спасител – Иисус Христос?

-  Парадигмите са много, те се менят и в момента е много трудно да се определи какво точно би могло да се извади като сентенция. Християнството дава многообразни посоки, но основното, на което винаги се е държало е, че Иисус Христос е Спасител. Той те спасява от ежедневните проблеми, от битийността, която е свързана и със смъртта, която се  превръща в сериозен  философски проблем. Той принципно е проблем на индивида. И след като Иисус е победил смъртта – тоест екзистенциално е излязъл от този проблем, той ни дава и някакво друго решение. Но това не е  достатъчно. Защото ако ти си отново в живота и си същият – то тогава приказката отново се повтаря. В този контекст Христос освен че ти дарява възможността да живееш вечно, условно казано, той ти гарантира и някакво спасение от този проблем. Спасението обаче не означава само да възкръснеш, а изисква обновление и то качествено - на цялото битие, раждането на нещо друго, на нещо ново, на нещо различно. И това е фактически големият проблем за натуралистичното мислене, което е свикнало със сегашното битие, с цикличността, с борбата да се справяш с днешния свят. И когато някой дойде и ти каже – спри, това е проблем, който ще мине, се получава една сериозна колизия – сблъсък на светогледи. В днешния свят, понеже човек преформатира битието до голяма степен чрез разума си, някак си не набляга много на християнската вяра. Но в последно време, когато има кризи, човек трудно съумява да се вгради в битийността, чувства нещо че му липсва, чувства загуба, има усещането за война, за смърт. И тогава точно се пораждат онези фундаментални идеи за преобразяване на целия свят. Някаква друга парадигма трябва да има, тази не върши работа.

- Кой трябва да я създаде или посочи тази друга парадигма?

- Има няколко тенденции в Християнството. Обикновено то се осланя на тезата, че Бог ще дойде и ще свърши всичко. Но голяма част от духовните учители, по-утилитарната част от тях, са смятали, че човечеството ще трябва да извърви своя път до момента, в който Божията воля и човешката воля ще се съединят, тоест ще настъпи едно единение, едно припокриване. Така че на нас ни предстои още много път, за да осъществим идеята на любовта и претворяването на битието.

- Къде е мястото на духовните водачи в извървяването на този път или това е екзистенциален проблем, с който всеки един от нас трябва да се справи сам?

- За някои хора може да се окаже странно, но Християнството е процес, който в някаква степен излиза от идеята за сакралното и на преден план застава човешкото, тоест идеята за богочовешкото, че Бог е тайна, че Човек е негово производно, върху което се прехвърля познанието. Тоест божиите тайни започват да се познават и стават присъщи на човека. Не случайно Христос е този, който ни разкрива тези тайни. И в този смисъл разкриването на тайните започва да променя и смисъла на свещеничеството. Свещеничеството  вече не е просто някакво жречество, а започва да се превръща в пасторство, което да се грижи за човека. От там и тази грижа започва да се развива многостранно и многопрофилно в зависимост от възможностите на самия човек - било то в медицината, в икономиката и пр. Тоест в някаква степен всички ние сме служители на Бог. Това още апостол Петър го открива и не случайно казва: „Всички сме род свещенически“.

- Не е ли вярата тази, която би могла да бъде опора и основание за обновлението на света и нашето човешко преобразяване?

- Ние живеем във време, в което вярата отдавна не е водеща. Тя е само подкрепящ фундамент или фон на разума. В момента ние живеем в култура на разума. Разумът е този, който се самообосновава и той претворява света. И в този аспект трябва да кажем, че вярата е длъжница на съвременното общество, защото тя трябва да намери най-добрата рационална форма, в която да достигне до човека. В момента до голяма степен църквите изоставаме от своето изнасяне на вярата - във вероучителната част в катехизиса, тоест в поднасянето на идеите на вярата. Тя трябва да се осъвремени, трябва да бъде много по-гъвкава и много по-близка до съвременните изисквания на самия разум, който задава прекалено много въпроси.

- Това вероятно е проблем на църквата, която не може или не иска да излезе от общоприетата форма, за да скъси дистанцията между обикновените хора и нейните служители?

- Първо нека кажем нещо за обикновените хора. Това е една голяма подмяна, която се е случила още през 3 век и то е станало съвсем естествено. Когато Християнството е започнало да се колаборира с империята, то е направило разлика между обикновени и необикновени, между някакви хора, които служат и такива, които не служат на Бог. Първоначално това не е съществувало. Имало е  някакъв божествен трепет сред хората да не сгрешат в нещо, или неудобство да не зададат някакъв неуместен въпрос за нещо свещено, което не им е познато. Оказва се, че всеки един християнин би могъл да се докосне до свещеното, тоест има библията, има възможността да пита, има възможността и да общува. Отказът от коментари, отказът от общуване говори за немощ – за духовна и интелектуална немощ. В този смисъл има църкви в света, които все повече се затварят. Ако те не преживеят някакво обновление, някаква основна реформация, преосмисляне на формите си на вяра - мисля, че ще останат все повече в минало. Те ще се превърнат в нещо като религиозен държавен култ, нещо, което ще обслужва церемонии.

- При това затваряне и втърдяване на църквите и набиращият все по-голяма сила войнстващ ислям, пред какви опасности е изправен християнския свят при срещата на тези две световни религии?

- Един път вече се е  случила подобна среща в историята на човечеството и то с доста фатални последици – църквата заедно с държавата са си отишли и на тяхно място официално се е появило мюсюлманството. Затова смятам,  че ако Европа принципно не реши демографския си проблем (а аз не виждам как би могла да го реши в близките 70 години), трябва да помислим много внимателно какви хора ще влизат през границите й, какви хора ще работят тук, как трябва да се отнасяме към тях и какви изисквания да има към тях, за да могат да споделят нашата европейска култура. Това е много сериозен проблем. От друга страна, България също се топи, това не е от сега, този процес върви от след Втората световна война насам. Ако ние не се умножаваме, а това трудно ще стане, тогава в един момент ще трябва да контактуваме с хора, които ще са пришълци. Тоест  Европа и България са изправени пред един и същи проблем. И ако църквата не е отворена, не е гъвкава и не приобщава към себе си хора, за да ги прави християни, много е възможно в близко време - до 15 или 20 години – християните в Европа и у нас да бъдат малцинство.

- От какво Възкресение имат нужда България и българите днес?

- Първо да се освободят от националната си идея. Националната идея се ражда в 19 век и умира след Втората световна война, но това не се коментира днес. Това е една остатъчна идея, която заразява много хора, но се оказа неработеща към този момента, защото е твърде стеснена като параметри. И затова да наричаме българина „българин“ - това е само едно условно понятие. По-скоро ние трябва да мислим за него като за Човек, като за човешко същество. Това човешко същество, за да може да се вгради в съвременния свят, трябва да се отвори за него, да се универсализира, да се ограмоти, и да види, че другите хора също ядат хляб, че и те пият вода, че и те имат същите нужди като този, който се нарича българин. И да разбере, че възможността да опази границите става с общи усилия. Никой народ, който се е самоизолирал или е самооградил себе си като нещо автономно, не е оцелял. Това са процеси, които тепърва ни предстоят. И в това отношение Християнството много трябва да помогне – да отвори българина за света. За съжаление, процесите, които сега вървят в Европа, плашат много хора, но това се нарича инстинкти. А  цивилизационният процес принципно не може да си позволи да се осланя на инстинкти. Той трябва да бъде строго рационален, както е в момента и трябва да се поддържа тази рационалност с всички усилия. Иначе отиваме към криза. И в този смисъл какво би означавало едно Възкресение на човека, на личността – да се върнеш в себе си, да се обновиш от това, което е заложено в тебе като природа, тоест да се превърнеш в нов човек, който да е склонен да променя нещата и то в положителен аспект. В морален план това означава да си носител на мира и на доброто. В познавателен аспект – това значи все повече и повече да познаваш света, за да можеш да го усвояваш, а в по-обществен план – да свикваш да работиш във все по-големи общности и между другото – да свикваш да създаваш общности. Един от сериозните проблеми на българина е, че той не може да живее в общност. Ние сме строги индивидуалисти и това се вижда в чужбина много ясно. Така че на българите пожелавам от днес - като чудо да стане – да се обновят в желанието да създава общности. Аз мисля, че това ще стане с човешки усилия, не само с Божии, трябва много да се работи в тази посока. А поради многото актове на насилие в света, църквата - и нашата, и по света, много ще се моли да има мир, защото без наличието на мир Евангелието трудно се осъществява. Затова в Рождественските дни се казва: „Слави силите Богу, на земята – мир, на Човеците – блага воля“. А малко преди Христос да си отиде казва: „Мир оставям, моят мир ви давам“, тоест този мир, който е от него - мирът на обновлението, на възкресението на този свят. Но за да се промени той в положителна посока, трябва да бъдем много активни и в мирните си послания, и в действията си за траен мир.

- Какво послания ще отправите към християните на този светъл празник?

- Това, с което искам да поздравя всички християни по света и всички хора с добра воля, е с надеждата за по-добър свят. Това  е нещото, което сред много хора се смята за някаква утопия, страшно много хора се крият зад нея. Но ако човек не го приеме с дълбочината на сърцето си и не вярва наистина в победата над смъртта, в победата над злото, човечеството няма как да просветне в бъдеще. Затова пожелавам на всички, които вярват във Възкресението, които имат добрата воля да преобразяват света, пък и на тези, които са скептици, един ден да осъзнаят необходимостта от това да вярваме истински в благото и в доброто.