Кремъл е имал полза от отстраняването на цар Борис от политическата сцена

Архивите на РФ още са недостъпни, крият множество мръсни тайни, казва пред Faktor.bg  изследователят

Интервю на Светослав Пинтев 

- Г-н Боздуганов, какво бихте добавили днес към книгата си “България – военният трофей на Сталин“?

- Темата за пътя и съдбата на България през годините на Втората световна война е невъзможно да бъде изчерпана с написване на 200, 400, или 4000 страници, представящи дори само най-важните факти и обстоятелства. Съвременните възможности за свободно проучване на чуждестранни архивни фондове са истинско предизвикателство за всеки, който търси истината за този период. За съжаление, голяма част от архивите на Руската федерация продължават да бъдат недостъпни и там продължават да се крият множество неудобни и мръсни тайни. Съвсем в духа на комунистическата историография, която подмени истината с измислицата и няколко десетилетия единствената властваща партия експлоатираше измишльотини за политическите си цели. Понастоящем работя над ново разширено издание на книгата, обогатено с нов документален материал, с което се надявам да отговоря и на множеството въпроси на читателите.

- В навечерието на 9 септември 2017 г. сме. Как виждате днешните последици от превръщането на държавата ни в трофей на един от „най-успелите“ диктатори в световната история? 


    
- Не поставяйте кавички - Сталин е най-успешният диктатор-сатрап в световната история. Неговият български трофей е нашата най-тежка национална катастрофа. В течение на 5 години той не се отказва от набелязаната цел и през септември 1944 г. Червената армия окупира страната ни и я превръща в част от болшевишката империя.

След Първата световна война и Ньойския диктат България несъмнено преживява катастрофа. Страната е разпокъсана - загубени са земите в Беломорието, Добруджа и Македония, наложени са непосилни репарации. Националният дух е сломен, но не е погубен. Царството остава свободна страна на свободни хора и провежда собствена политика, която не е подчинена на волята на никоя чужда държава. Страната се развива успешно и през следващите 20 години дори надминава по икономически показатели някои от страните победителки. 

След септември 1944 г. и краткото управление на групата професионални превратаджии, които поднасят България на тепсия на Съветския съюз, страната започва да се управлява като негова провинция. Държавните ръководители се назначават от Кремъл и най-важното им качество е сляпото подчинение. Първите трима - Георги Димитров, Васил Коларов и Вълко Червенков са съветски граждани. Дори плахи опити за изразяване на несъгласие са наказвани със смърт. Трайчо Костов е обесен за назидание и предупреждение към другите комунистически управници. Свободата на изборите, на словото, на пътуването по света, на частната собственост и др. ще останат само спомен за следващите 4 десетилетия.

Политическите последици за България все още не са изживени. Наложеният от СССР комунистически режим е осъден само на думи и то с половин уста. Невежествени индивиди, които не желаят да чуват историческата истина, наричат себе си русофили (всъщност сталинофили - прислужници на държава окупирала и властвала над България) шестват с хоругви, знамена и портрети, а на избори гласуват за политически лицемери, които са финансово обезпечени от Москва. Техните телевизии и електронни медии са извор на откровени исторически лъжи, православен нацизъм и разнообразни фалшиви новини, представяни като “друга гледна точка”. Отново ще припомня - хора лишени от истински познания за миналото лесно избират безумно бъдеще. 


- Как си обяснявате т.нар. от Вас „пасивна лъжа“ – премълчаването на факти и обстоятелства, отдавна публикувани в чуждестранната историография по темата Сталин и България. Кой има интерес да ги крие през XXI век?

- Преди половин век професор  Николай Генчев написа забележителния научен труд „Външната политика на България 1938–1941 г“. Макар и член на БКП професорът си позволи да покаже реалните възможности на българските държавници и да изгради привлекателен образ на Цар Борис III, пренебрегвайки партийната догма за “монархо-фашизма”. Книгата му получи смазваща критика от цензорите на ЦК на БКП и бе изгорена в пещите. По-късно той смело определи натрапената ни комунистическата власт като “тирания, съчетана с корупция, цинизъм, разврат от всякакво естество, алчност и грабеж от държавното имущество, липса на ред и законност”. 
Днес неговите колеги и ученици изразяват огромно уважение към професора, но не преподават цялата истина за Втората световна война, за съветската окупация и престъпния комунистически режим. Мисля, че основната причина е страхът. Те си дават сметка за крехкостта на българската демокрация, за нарасналото кремълско влияние над политическата ни класа и не смеят да рискуват върховите си позиции в университети и престижни институти.
Техният страх обаче убива публичното познание и сътвореният вече алманах на митовете продължава да печели популярност.  Той е източник на илюзии и предпоставка за уродливи оценки на миналото, които създават изключително опасни обществени нагласи.


 - Книгата ви е стъпила на основата на български и чуждестранни дипломатически документи, лични дневници, записки и мемоари на важни участници в събитията. Кое беше най-неочакваното откритие, до което сте стигнал, проучвайки тези документи?


- Текстът на предложеното от Западните съюзници примирие с България и категоричното потвърждение, че правителственият пратеник Стойчо Мошанов е провалил умишлено преговорите в Кайро, отказвайки да подпише примирието. Така той съвсем съзнателно дава възможност на Сталин да обяви война на България, да я окупира и да я превърне в част от болшевишката си империя. По своето значение неговото национално предателство е без аналог в новата ни история. Мошанов е описал в мемоарите си своите действия, изтъквайки ги пред новата комунистическа власт като заслуги към Съветския съюз, но думите му бяха приемани за самохвалство от някои историци. Дипломатическите документи от архивите на САЩ и Великобритания, част от които съм публикувал в книгата си, обаче напълно потвърждават предателското му поведение.


-  Сталин ли е наредил да бъде отровен Цар Борис III ? 


- Считам Цар Борис III за българският национален герой на ХХ век. Неговата умела политика успява да запази родината ни от разруха и унищожение в условията на ужасния световен пожар. Царят е имал ясното намерение за цялостно извеждане на България от войната чрез преговори със Западните съюзници, което напълно изключва възможността за съветска окупация. Такъв ход на събитията изобщо не се вписва в имперските планове на Кремъл и съвсем логично можем да зададем вечния въпрос - кой е имал полза от неговото отстраняване от политическата сцена. Уверен съм, че българският монарх е отровен, основавайки се на данните за неговото заболяване, заключенията на германските лекари и мнението на членове на царското семейство. 

- По популярната версия е, че го е убил Хитлер. Има ли тя основания? 

- Архивите на Третия райх са публикувани и можем да видим, че не Хитлер е заповядал неговото убийство, въпреки че тази измислица продължава да се тиражира. Нещо повече - ще дам един пример - година след смъртта му, в документиран строго поверителен разговор с румънския лидер маршал Антонеску, Хитлер изтъква две особено важни неща за цар Борис - първо, че според представения доклад на германските лекари, той е несъмнено отровен и второ, че неговата смърт е един от двата най-тежки удара, които самият той е понесъл през 1943 г. Другият е преминаването на Италия на страната на Западните съюзници. Обърнете внимание - фюрерът не изтъква пораженията в Северна Африка, Сталинград и Курск, нито гибелта на стотиците хиляди войници на Вермахта. Защо ли е бил толкова важен за него българският цар, когато е известно, че Хитлер никога не е поискал български войски за сраженията нито на Източния, нито на някой друг фронт? Най-логичният отговор следва да се търси в сферата на дипломацията. През 1943 г. берлинският диктатор е започнал да си дава сметка за вероятната загуба на войната и е започнал отново да обмисля възможността за сключване на сепаративен мир с Великобритания и САЩ. Той знае за здравите връзки на българския монарх с британския кралски двор, доброто му отношение към САЩ, помни и изключителната помощ на цар Борис за сключването на Мюнхенското споразумение и връщането на Судетската област в пределите на Райха. През 1944 г., когато е проведен този разговор, германските загуби са вече катастрофални и загубата на царя му е изглеждала още по-непрежалима. Илюзорността на подобна възможност е оставала извън неговите представи и е отделен въпрос. 

- Отровата явно е била едно от любимите „оръжия“ на Сталин? 


- Премахването на политически противници чрез отрова е било обичайна практика за Кремъл. Съветските специални служби са разполагали с два “научни” института, в които са създадени и изпробвани срещу хора десетки смъртоносни субстанции. За да направим обаче неопровержимо заключение, че българският цар е загинал от дългата ръка на Москва, е необходимо да знаем поне три неща - заповедта за изпълнение на операцията, оръжието на престъплението и прекия извършител. Отговорите отново остават зад портите на съветските секретни архиви.


- Твърди се, че Георги Димитров също е отровен по нареждане на Сталин… 


- Не съм проучвал фактите и обстоятелствата за смъртта на Димитров и нямам определено мнение. Факт е обаче, че той става неудобен на кремълския вожд след опита си за създаване на съюз с Югославия, когато маршал Тито вече е загубил съветското благоволение. 


- Пишете, че в указанията, дадени на Молотов, Сталин изрично подчертава, че България трябва да бъде „главният въпрос” на преговорите за присъединяването на СССР към тристранния пакт. Ние сме на пътя към Цариград, който блазни и Сталин. Той е бил изключително прагматичен като стратег, възможно ли е да е бленувал да изпълни мечтата на руските царе – да властва над Константинопол? 

- Искането за въвеждане на войски в България (да се чете: последваща съветизация по балтийски сценарий) е записано във всички документи от преговорите - на руски и на немски език. Според едно кратко резюме на Хитлер - “Молотов поиска съгласие за военни бази в България и война срещу Турция.” Сталин добре си дава сметка за очевидното - стратегическото значение на страната ни. И не само той. През януари 1941 г. генерал Донован пристига в София като личен пратеник на американския президент Рузвелт и изтъква пред цар Борис - “България е ключът за Балканите”. “Въпросът е в чии ръце е този ключ” - е отговорът на българския монарх. Впоследствие Сталин ще търси съгласие и от Западните съюзници за изграждане на военни бази на Босфора и Дарданелите, но за това ще прочетете в новата ми книга.


- Има ли днес своите измерения този вечен стремеж към някогашната столица на света?


- Не вярвам в бъдещ сериозен военен конфликт между Русия и Турция. Южната ни съседка е член на Атлантическия договор, който гарантира обща отбрана, а и остатъчната империя, ръководена от Путин съвсем не притежава тази относителна военна мощ, с която разполагаше Сталин. Кремъл вероятно ще продължава да притиска Анкара с военното си присъствие в Сирия, насъскване на кюрдската ПКК, която да не забравяме, бе създадена в Москва като компартия и чрез пропагандни кампании от агентура за влияние, разположена в България и други държави.