Убиваме авторитетите си, това е синдромът на българския казан в ада

Единствената надежда да излезем от упадъка е, ако нашата църква заговори с езика на Иисус, казва на Благовещение известната писателка

Теодора Димова е автор на пиесите Без кожа, Змийско мляко, Кучката, Любовници, Невинните и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години излязоха романите й Емине, Майките, Адриана, Марма, Мариам. През 2006 Майките спечели Голямата награда за източноевропейска литература във Виена. Има единайсет издания у нас и е публикувана на девет езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. Адриана е преведена във Франция, предстои излизането й в Чехия. През 2010 Марма, Мариам спечели националната награда за литература „Хр. Г. Данов”. Теодора Димова е колумнист към портал Култура и в-к 24 часа.

Интервю на Стойко Стоянов

-  Госпожо Димова, какъв знак са палещите се в България хора, как да си обясним този епидемичен порив да гориш пред възможността да живееш? 

- Това е начин да бъде чут гласа ти със смъртта, защото е изчерпана всяка друга възможност за бъде чут. Изчерпана е последната надежда в този живот, но остава някаква надежда след него. Във всички случаи това не е обикновено самоубийство от отчаяние и безнадеждност. По един парадоксален начин самозапалването е заредено с надежда. То освен това иска да ни каже, че сме станали много хладни, безразлични, апатични, иска да ни запали с надежда и любов, макар и по този най-отчаян и най-парадоксален начин.

- Разбира ли обществото тази зловеща саможертва, оценява ли я, или тя е просто подробност от пейзажа на уличните протести и политическите битки?

- Струва ми се, че по-голяма част от хората са мълчаливо потресени и сломени. Но има и такива, който ехидничат, проявяват неуместен сарказъм, като че ли и това ги дразни, като че ли и това е част от някакъв пъклен световен план, насочен лично срещу тях. Във форумите срещнах много постинги, пропити със злорадство, ирония, неглижиране, присмех, отрицание, агресия. Тези хора усещат, че тези самозапалвания са адресирани към тяхната апатия, безразличие, цинизъм и реагират с цинизъм и злорада ирония. Което показва, че чувствителността на много хора е слязла под един нормален праг и вече нищо не може да я възкреси. За съжаление тези хора не са никак малко.

- Православната църква припомни, че самоубийството е грях, но достатъчно ли е само това предупреждение, а и каква е стойността на догмата, когато християнската вяра у нас е загубила съдържание?

- Едно самоубийство не може да се предотврати чрез догми и телевизионни обръщения. Вярата се проповядва с топлота и любов на всеки един конкретен човек, а не на човечеството изобщо. Тези хора се самозапалват, точно защото те вече не понасят наставничеството, морализаторството, фалшивото успокоение, фалшивите надежди. Към тези хора не може да се обръщаме колективно и анонимно. Всеки от тях има нужда лично да бъде помилван, да чуе искрена топла дума. Тези хора са стигнали до тази стъпка именно поради фалшивата любов, фалшивите надежди и фалшивите утешения. Църквата е истинска само тогава, когато е искрена. Вярата най-много от всичко не понася фалша и формализма, във вярата те са най-отблъскващи.

- Чува ли БПЦ какво се случва в Рим, новият папа слезе от метрото, върви пеш, отказа златен кръст, вместо да благослови, той поиска благословия от хората, погледът му е обърнат към бедните, как тези послания могат да бъдат преосмислени у нас?

- На интронизацията на папа Франциск имаше представители на българското мюфтийство, но не и на БПЦ. Този факт сам по себе си е печално изразителен. Най вероятно коментарите, уви, ще бъдат, че той е еретик и няма какво да се учим от него. Притъпеността на сетивата е стигнала до степен на изгубване представа за реалния живот. Никак не е случайно, че нашата църква беше единствената, която не изпрати представител на интронизацията. Но слава Богу, католиците направиха уникален избор на уникална личност. Папа Франциск се яви като един съвременен свети Франциск.

- Има ли реален шанс православната варя да се възроди, хората да я приемат отново, или ще станем новите варвари на Европа, а една малка част ще търсят спасение в Бялото братство, католицизма и други християнски обреди?

- Православната вяра се възражда навсякъде с изключение, изглежда, на България. В Сърбия, в Русия, в Румъния православната вяра присъства все по.активно и динамично в живота на обществото, определя ценностната му система. В Албания, където всички християни бяха избити по времето на комунизма, днес православната църква е стожер на обществото, това е истинско чудо, истинско възкресение. Младите хора живеят в църквата. Подобно е положението и в Грузия. В Гърция църквата винаги е присъствала активно в обществения живот.

Но и за нашата страна, колкото и странно да ви се стори, аз съм оптимист. Мисля, че все повече хора започват да проявяват интерес, да търсят, да се връщат, да намират църквата. Това движение все още е трудно доловимо, но то е започнало. В страната има общности, които живеят пълноценен, смислен и интересен духовен живот. Тези общности привличат към себе си все повече хора.

- Уличните протести родиха искания за мъст и възмездие, каква отговорност трябва да носят днешните елити?

- Досегашните елити носят отговорност за всичко, което се случи на тези протести. Протестите са хаотични, исканията абсурдни, но това е резултат от случилото се през годините след комунизма. От европейските институции десетки пъти отправяха критики към неработещата ни съдебна система, а реакцията от наша страна е мълчание. Неуместно е дори вече да се употребява понятието елити, защото народът ги възприема като утайки. Има тотална нечуваемост, замазване на проблемите с гротескно говорене и гротескно мълчание. Народът се чувства тотално изоставен, излъган и предаден и оттам е този хаос в протестите и протестиращите.

-  Казвате, че имаме тотална липса на авторитети във всяка област, защо стигнахме до такава пропаст, кой уби българските авторитети?

- Това като че ли винаги е било най-големият проблем в нашата народопсихология – да убиваме или обругаваме авторитетите си. Това е синдромът на българския казан в ада. Това е изразено и в синдрома Андрешко, в синдрома Чичо Денчо, който иска да бъде диригент, защото това му се струва най-лесно. Най-обобщаващият ни национален образ е този на Бай Ганьо и по-късният инженер Ганев, който не иска да легне под ножа на хирурга, защото като знае какъв инженер е той самият... Липсва ни позитивизъм. Друг въпрос е, че няма къде да го намерим. Не сме имали историческо време да изграждаме институции. Предавали сме си борците за освобождение. А нищо на този свят не се дава даром. Най-малко пък свободата.

- А няма ли опасност дори и да се появят тези авторитети, да останат неразбрани, ще ги разпознае ли улицата, която израстна с други ценности през последния четвърт век?

- Почти е сигурно, че няма да ги разпознае. Всъщност точно това наблюдаваме сега, когато протестите затихнаха, веднага започнаха боричканията, взаимните обвинения. Абсурдът става пълен и вместо протестната енергия да ни издигне нагоре, ние като че ли се сгромолясваме още по-надолу.

-  Преходът роди фалшиви лидери, но и новите лица на сегашната улична революция не се запомнят, не впечатляват, от какво се поражда това безличие, има ли шанс да излезем от този упадък?

- По принцип единствен шанс виждам във вярата, това е нейното призвание, нейната мисия – да ни дава утеха в скърбите и то не фалшива утеха, а утехата на Божията истина, на Божията любов. Но това може да стане само когато вярата говори през сърцето, а не парадно, назидателно, скучно, морализаторски, наставнически, фарисейски. Не случайно Христос изрично ни предупреждава да се пазим от фарисейския квас като най-страшна опасност. Ако нашата църква заговори с езика на Евангелието, с езика на Иисус - в това виждам единствената надежда да излезем от упадъка.

- Негативизмът ни е притиснал отвсякъде, има ли все пак оптимистична теория за българския народ?

Фалшивият оптимизъм е много по-лош от песимизма. Песимизъм и негативизъм, обаче, са различни неща. Трябва да се пазим да не бъдем негативисти. Да се учим да имаме будни сетива за доброто, и за най-малкото добро. Всекидневно се срещаме с доброто, с добри хора, с добри постъпки. Само трябва да се учим да ги забелязваме, да ги разпознаваме и да надграждаме над тях.