„Не само Англия – и всеки англичанин е остров.”

Новалис, „Откъси”

Димитър Бочев, специално за Faktor.bg

Кой какво печели и кой какво губи от дистанцирането на Великобритания от Европейската общност и сепаратистките тенденции, които това разединяване вещае? Отговорът би трябвало да е прост и видим: не печели никой, а губят всички – не на последно място и самата Великобритания. Казвам „би трябвало” с горчивото съзнание, че не е така. Така е само в моите очи и в очите на моите съмишленици – всички онези, които гледат на ЕС като на общочовешко благо, като на овеществяване на старата мечта за единение на народите – онова единение, за което преди век и половина Любен Каравелов заяви, че е смърт за тираните. След като най-колосалните злодеяния в съдбата на цивилизацията ни, пламнали през размирния минал век, са продукт на националистични страсти и пристрастия, по силата на формалната логика изходът би трябвало да се търси в денационализирането и интернационализирането на световната общност, а Европейският съюз е несъмнено стъпка в тази градивна посока. Защо обаче, след като всичко е толкова просто и ясно на теория, се оказва така преплетено и сложно, така трудно осъществимо на практика? Защото, както установи още към средата на прокобния ХХ в. във „Ван Гог” гениалният Николай Кънчев, „оплетени сме в повече конци, отколкото се вижда”. Казаното е казано за личности и сложните взаимоотношения, в които те са въвлечени, но то важи не по-малко и за държавите. Невидимият човек е по-реален, по-действителен, по-автентичен от видимия, неговите невидими мотиви детерминират и интимното, и гражданското му поведение в по-голяма степен от видимите. И ако с личностите е така, така е и с народите. Да видим, да се опитаме дума по дума за надзърнем в невидимото…

Ако се съгласим, че един от най-могъщите двигатели на болшевизма е великоруският шовинизъм, че комунистическата идеология воглаве с равенството, братството и свободите, които тържествено обеща, не е нищо друго, освен средство за налагане на световното господство на Кремъл, нещата кое-що ще се поизяснят. Ако добавим към картината световния принос на най-преданите ученици на болшевиките – националсоциалистите (неслучайно още в зората на кариерата си техният идеолог Гьобелс с ръка на сърцето отчете: „Аз съм германски болшевик!”), нещата ще се изяснят още повече. Защото като братята си болшевики и нацистите копнееха за световно господство, което започна не с топовни гърмежи (гърмежите дойдоха впоследствие), а с идеологическата доктрина за расовото превъзходство на синеоките рицари. И ако двете доктрини – комунистическата и нацистката – се сблъскаха на живот и смърт, то е не защото бяха изконни врагове, а защото бяха изконни приятели, еднородни по дух и плът, социални и идейни родственици. Вълчите апетити на нацисти и комунисти бяха еднакво ненаситни и еднакво адресирани към съседни и далечни страни и народи. Агресията с други думи бе обща, а светът беше един. Всеки искаше този свят еднолично за себе си, никой не бе готов да го дели и споделя орташки с другия – оттук и Втората световна (а не както свикнахме да я наричаме по съветски образец Отечествена) война. Така довчерашните братя по оръжие изневиделица се оказаха врагове по оръжие и ако не беше задокеанската намеса, двубоят им щеше да изпепели цялата европейска цивилизация.

След като кафявата чума бе сразена, великите сили тръгнаха да прекрояват Европа и света. Доколкото обаче в начинанието наред с великите демокрации участваше и една велика и настъпваща от изток диктатура, 

потърпевши от целия кроеж се оказахме ние, източноевропейците

Наблюдавайки как в Ялта и Техеран великите сили си плетат кошницата, жертвайки с лека ръка цели народи като нашия, Солженицин обяснява защо съжалява за победата във Втората световна война. Не, не от любов към нацизма – ни най-малко. Просто с острия си политически нюх писателят стигна до извода, че от военна победа се нуждаят само императорите – народите се нуждаят от поражение. Поражението на деспотичните империи е надежда за демократичните пориви на техните народи. Солженицин привежда редица исторически примери как военни победи са водели през вековете до заздравяване на цели империи и укрепване на деспотичната им мощ, а техните поражения – до демократизиране. С края на Втората световна война на европейска земя се случва първото: един ужасен тоталитаризъм бе разгромен, но победи друг, не по-малко ужасен. Крайната равносметка се оказа депремираща: след войната поробените народи в Стария континент се оказаха повече, по-безпощадно и по-дългосрочно поробени, отколкото преди войната. Победата във Втората световна война бе победа в крайна сметка на робството – не на свободата. А че това робство бе официално препоръчано като грижа за човека, свидетелства само за наглостта и лицемерието на партийната идеологическа пропаганда. Казаното важи безусловно и за нашия народ. Довоенна и военна България не е, разбира се, образец за демократичност, но е истински благодат в сравнение с онези издевателства, които заляха страната ни след червеноармейската агресия. Този кървав исторически дар ние, българите, както между впрочем и останалите източноевропейски държави, дължим не само на безскрупулността на съветския тоталитаризъм, а и на готовността, с която великите световни демокрации ни пожертваха в името на собствените си интереси. Ако в качеството си на победителки тези демокрации бяха наложили регламента в цяла следвоенна Европа да се проведат свободни избори, в които отделните европейски народи сами да решат собствените си съдби, и полувековната Студена война щеше да бъде избягната, и нашата, българската участ щеше да бъде по-различна, по-различна щеше да бъде и цяла Европа, по-различен, по-справедлив, по-хуманен и благороден щеше да бъде съответно и светът. Не, не крача след миражи – това беше напълно постижимо. А ако не беше постигнато, то е не защото източноевропейските народи не го пожелаха, а защото нямаха възможността да го осъществят със собствени сили във вледеняващата сянка на Москва, а малодушието на великите сили бе 

оползотворено и осребрено подобаващо от кремълските злодеи

Но да се върнем към началните размисли за ролята на национализма и интернационализма в съдба на следвоенна Европа. Стъпил върху нейните руини, един от архитектите й – Чърчил – увери, че бъдещите империи ще бъдат империи на духа. Но не стана, съвсем не стана така. Не благородството на духа – смъртоносната заплаха на оръжията за масово поразяване диктуваха следвоенния сценарий. Кажи речи пет десетилетия наред духът беше стъпкан от стъпилия, както пише Оруел, върху човешко лице солдатски ботуш, а насилието над духа господстваше над половин Европа. Господстваше грубата сила, саморазправата с всяко свободомислие, господстваше терорът над личността в името на злокобни идеологизирани мистификации. Докато Източна Европа се давеше в блатото на тоталитаризма, Западът пое по другия, по градивния, по конструктивния път – пътят на националния нихилизъм, на денационализацията, на общоевропейското единство. Доколкото неукротими националистични експанзии възпламениха през миналия век двете най-кръвопролитни войни в историята на цялото човечество, интернационализирането на нациите бе единствената сигурна превенция срещу нови кошмари. Вярно е, че без немския език и немската култура нямаше да го има Фауст, а без руския – Митя Карамазов, но жителите на Стария континент предпочитаха да живеят без тези съкровища на световната класика, но и без пожарищата на Дахау и без ледниците на Архипелаг ГУЛ-аг. А трети път нямаше, друг, по-плодотворен избор историята не ни предоставяше. Така се роди идеята за обединена Европа, така се роди и практиката на това обединение. Здравият разум надделя над примитивизма на националистичните страсти. Или поне така си мислехме довчера, докато Великобритания изведнъж напусна скъпоценната ни

надежда за общоевропейско бъдеще

А не може ли, не би ли могло това ведро бъдеще да се състои и без Великобритания? Въпросът ес повишена трудност. Толкова повишена, че дори експертите нямат единодушен отговор. Англия е петата икономическа сила в света и втората – в Европа, обезпечаваща цели 11% от бюджета на ЕС. Ударът след нейното отцепване бе така разтърсващ, че се чуха гласове за оставка на цялата Европейска комисия и радикално реформиране, преструктуриране на ЕС. Заговори се също за обособяване на два центъра на Съюза: германо-френски, който автоматично включва и Австрия (т. н. каролинско ядро), и централно-източноевропейски за бедни роднини като нас. Това на практика значи децентрализиране на институцията, а всяко децентрализиране обслужва сепаратистките тенденции, националистичните каузи, които са принципно противопоставени на интеграционния процес. Не бива да забравяме, че разпадането на далеч по-могъщата и монолитна Римска империя започна с подобно децентрализиране, с разделянето на империята на Източна и Западна. Вярно е, че никоя история не се повтаря в детайлите си, но вярно е също, че всяка история се повтаря в принципите си. Така че основанията за безпокойство са налице. Колкото и парадоксално да прозвучи обаче, струва ми се, че са налице и основанията за нови надежди. Те тръгват от обстоятелството, че от векове и хилядолетия, от началото на европейската цивилизация още Англия винаги е била остров – не само географски, а и културно-политически, остров и психологически, остров като национален манталитет, често противопоставен на континенталния. И като пълноправния член на ЕС, който довчера беше, Великобритания се е себеразбирала не като неделима естествена част от Европа, а само като неин придатък. Или, доколкото векове наред националното й самочувствие на световна колониална сила е било доминиращо, разбирала е по-скоро Европа като свой придатък. Вярно е, че колониални империи в геополитическия смисъл вече няма, вярно е, че съвременният империализъм е явление по-скоро духовно и икономическо, но вярно е също, че имперското самочувствие, имперското съзнание, унаследеният манталитет на велика, на най-великата световна сила остават – националната психиката е по-дълголетна от националната конюнктура. Тъкмо затова Англия никога не е била пълноценен европейски партньор – била е такъв само донякъде. А донякъде – Великобритания: себесъща, самозадоволяваща се, себепринадлежаща си икономика и култура. И още нещо: Главен двигател на интеграционния процес бяха тъкмо държавите, които пострадаха най-жестоко от двете световни войни – Германия и Франция. Не на последно място поради островната си национална съдба Англия не бе между тези държави. Именно защото кървавите уроци на новата история не се стовариха върху Англия с безпощадността, с която удариха една Германия, да речем, и решимостта на Лондон да се впише в обединена Европа не бе така непоклатима. И най-накрая: Повече от всяка друга европейска държава днешна Англия може да разчита на задокеанските си приятели. В разгара и на горещата, и на Студената война, и след нея Англия е подкрепяла политически Америка много по-непоколебимо от останала Западна Европа и е била съответно по-непоколебимо подкрепяна от САЩ. А с такъв могъщ и предан партньор до рамото 

и най-тежкият път се върви по-леко

Ето как дума по дума сглобихме кое-що отстъплението на Великобритания от общоевропейската кауза. Преди да преминем към заключителните обобщения, които са противоречиви и амбивалентни като целия процес, ще отбележа, че формалнологически събитията, които коментираме, могат да ни доведат до два противоположни, изключващи се взаимно извода. Първият гласи: След като една от най-могъщите държави в света напусна начинанието, значи то не струва – време е и ние да я последваме. По моему това е деструктивният път, пътят обратно към националната самоизолираност, която ще ни стегне отново в старите ни държавни граници и ще ни направи уязвими за дебнещия от север империализъм, пътят към средновековната раздробеност и провинциализма, който противоречи на глобалистичния дух на времената ни и който закономерно ще се превърне в перманентен източник и обект на етнически егоцентризъм, на дискриминация, локални вражди и конфликти. Има и друга, конструктивна, ориентирана към бъдещето логика: Европейския отговор на антиевропейското поведение на Великобритания трябва да потърсим в заздравяване на съюза между отделните континентални народи, в още по-монолитно единение между тях, в превъзмогване на отживелия времето си национализъм в името на интернационалното, на общочовешкото, на християнското начало. Единствен градивен изход според мен е пълната федерализация, разширяването на ЕС до Общоевропейски съединени щати. Като водещ в това отношение може да ни послужи примерът на САЩ, мисленето на чиито етнически така разнородни и разноезични народи преди цели векове беше по-модерно, по-мащабно, по-ефективно и по-интегриращо от нашето днес. Защото при цялата празнина, която британският сепаратизъм остави в общоевропейския организъм, след всички изживени огорчения има, проблясва и искрица надежда в бъдещия ни път на европейци. И тази надежда се съдържа в несигурността, в половинчатостта, в колебливостта, с която Великобритания членуваше в ЕС, когато членуваше, и в колебливостта, с която напусна Европа. Едната колебливост е равнозначна на другата – една и съща, една обща колебливост е. Но и колебливостта може да се окаже извор на надежда. Както вече казах, Англия никога не е била сигурен европейски партньор. А в днешните несигурни времена е за предпочитане без един нерешителен, разколебан спътник, отколкото с него. При държавите е като при хората – превърнеш ли несигурността и разколебаността в житейски спътник, житейският ти път става обречен. Пък и колкото и могъща да е островната икономика, Европа е необходима на Англия повече, отколкото Англия – на Европа. Когато по стечение на обстоятелствата тези две необходимости се сблъскат, колкото и драматичен да е, сблъсъкът води до яснота. А яснотата е съзидетелен, благотворен попътен фактор…