Пламен Асенов, специално за Faktor.bg

Президентът Румен Радев вече цяла година неуморно си президентства в президентството. 
Защо? – би попитал хлевоустият британски драматург Джордж Бърнард Шоу в ролята си на заядлив театрален критик.
За да докаже, че не е нито руски агент, нито президент на БСП – най-сериозно отговори на този въпрос хлевоустият български политолог Андрей Райчев в ролята си на винаги-готов-да-направи президентски ПР. И още по-сериозно добави: „Това става видно от дейността му през последните 6 месеца”. 
Оп-п-па-а! Другарят Райчев пак се изказа внушително неподготвен - помага си с ръце и всичко останало, но не и с някакви аргументи. В по-въздигнатите интелектуални среди, към които той дращи да принадлежи, подобно нещо се нарича „голословно твърдение” и не се брои за особен принос в кой да е висок разговор. Но по телевизора, поднесено като за обикновената българска публика – може, нали. Може, защото минава - всеки път, или почти всеки…..
Въпреки това обаче, точно този път изглежда другарят Райчев нещо не е разбрал както трябва. И съответно – пак предаде четата, независимо дали без да иска или съвсем нарочно.  Защото ако вникнем в изказването му, веднага изскачат два животрептущи въпроса. 
Първо, това ли му е работата на един истински български президент – да доказва, че 

не е чуждий шпион или поне мекере на Кремъл, 

плюс да опровергава ширещото се сред народа мнение, че е нещо като политически заврян зет на другарката Нинова, който ако не слушка, няма и да папка. Сериозно, няма ли президентът съвършено други задължения по Конституция, колкото и калпава да е самата тя? 
И второ - ако това е доказвал човекът през вторите 6 месеца от управлението си, както твърди Райчев, то какво е правил през първите 6 месеца? 
Доколкото схващам, като някакво уж доказателство, че президентът Радев вече се е разгърнал в най-добра светлина и обществото го е оценило по достойнство, Райчев цитира резултат от социологическо проучване, според което около 60 на сто от хората харесват и подкрепят държавния глава. 
Този резултат, съотнесен към едно по-раншно изказване на прословутия турбо червен професор Иво Христов за наличието на 80 процента дебили в държавата, само доказва отдавнашните съмнение на умните български социолози, че едни 20 процента от анкетираните тук винаги крият истинското си мнение. 
Другият вариант е, че дебилите в държавата са наистина само 60 процента и професор Христов дълбоко се заблуждава. 
Райчев, Райчев, ако са ти платили за цялата тази твоя грозна и нелепа словесна акция в защита на президента, трябва да върнеш парите на хората. А ако не са ти платили, трябва да им се извиниш, задето безплатно им създаваш проблеми. Защото всъщност президентът няма нужда да бъде защитаван, той го прави достатъчно добре и сам.
Прави го по метода на мимикрията, ако някой не е наясно. 
Първата посока на тази президентска мимикрия е опитът на човека Румен Радев 

от козируващ войник да се превърне в политик,

 който разбира играта и участва в нея пълноценно. С други думи – от бастун да стане гъвкав опортюнист. 
Подобна трансформация, ако изобщо е възможна, става бавно, но в случая опитът може да е успешен, защото има още цели 4 години мандат. През това време Румен Радев ще мине съответно и през много политически сблъсъци, най-вече с Бойко Борисов, в които практически ще се учи на занаят. 
Да, противоречието между президент и премиер няма как да се избегне, тъй като то е заложено в самата Конституция, която в България изначално е призвана да създава напрежение между институциите, а не да внася нужния баланс между тях.   
Страхувам се обаче, че работата с политическото обучение на президента може да стане като в онази приказка за магарето, дето тъкмо го научили да не яде и то взело, че умряло. Например ако за президентския вот през 2021 Р. Р. се почувства вече политик на място и поиска втори мандат, но Б. Б. вземе, та го бие. Защото нали се сещаме - тогава едва ли насреща му ще бъде пусната пак Ц. Ц. с идеята изборите да бъдат загубени от ГЕРБ.  
Втората посока на президентската мимикрия е свързана наистина с отношението на Радев към Русия. Да, опит да внуши на българското общество, че е еманципиран от Кремъл и неговите интереси в България и Европа, той наистина прави. Обаче толкова видимо се мъчи с този опит, че чак звучи смешно и жалко на моменти. Да си спомним дори само призивите за отпадане на санкциите срещу Русия, които Радев си позволи насред Варшава - точно в Полша, европейската страна, която е сред най-загрижените за противодействие на агресивната руска политика. 
Несръчен политически ход или съзнателна провокация беше това от негова страна? Кой да ти каже. Така или иначе обаче, ясно е, че опитът му да се представи за истински натовски генерал и човек, обърнал гръб на Кремъл, далеч не е толкова успешен, колкото твърди Андрей Райчев. 
За това изобщо не спомага фактът, че Радев не само не хукна веднага, но и още отлага да направи официално посещение в Москва. Това въобще не компенсира поредицата негови изказвания – а и 

мълчания - в руска полза

 Нито намалява анти българската стойност на поканата, която той отправи към Путин да дойде в София точно по време на българското председателство на ЕС. А какво да кажем за лобизма в полза на шведските самолети „Грипен”, който в края на краищата доведе дотам да се върнем към идеята руснаците да ни закърпят старите МИГ-ове. Как да определим също характера и дейността на служебното правителство, което Румен Радев назначи, освен като напълно безхарактерно по отношение на българския национален интерес и напълно некадърно по отношение на българския дневен ред. 
Ма като си питаш, кой ли ти отговаря.
Разбира се, продължава да липсва от президентската биография и очакваното истинско обяснение за ролята на генерала от КГБ Леонид Решетников при издигането на Радев за кандидат-президент на БСП. Тази последната тема само бе заметена под килима и явно се разчита, че времето вече е спуснало върху нея пелената на забравата. 
Третата мимикрия на президента Румен Радев се отнася до неговите отношенията с партията-майка – БСП.
Да си имаш за вицепрезидент истинско червенокосо червенотиквениковче; да си имаш цял съветнически екип от правоверни комунисти; да браниш присъствието в него на другия „червен Иво”, който няма и не може посмъртно да получи разрешение за достъп до съответното ниво на секретна информация; да правиш ред политически ходове, включително връщане на закони, в синхрон с опозиционната политика на другарката ЧервеНинова - и въпреки всичко през цялото  време клакьорите ти да твърдят, че се еманципираш от любимата партия, ето кое се нарича не другояче, а 

политическо нахалство
 
Да, Румен Радев има нужда от известна еманципация в това отношение и той го знае или поне инстинктивно го усеща. Усеща, че пред обществото не бива да се показва като твърде зависим от БСП президент – не само защото тази партия е политически западащ проект и може повече да навреди на имиджа му, отколкото да му притури, но и защото тя отдавна не е единственият и истински изразител на руските интереси тук. Подобни изразители се нароиха доста, а президентът е длъжен да е президент на всички тях, нали така? 
От друга страна, Румен Радев няма как да се еманципира твърде много от БСП, защото тогава пък на вътрешно-политически тепих ще остане сам срещу ГЕРБ и лесно ще падне жертва в неравна борба. 
С други думи, след изминалата първа година от мандата на президента можем да заключим, че ланският сняг отново си е тук и отново си е съвсем същия, тоест, цялата ситуация около Радев продължава да е твърде деликатна, интересна за наблюдение и все още с неясна посока на развитие. В негов собствен интерес е да не се поддава на клакьорски глупости, а да си дава реална сметка за нещата от живота и наистина да съдейства за положително развитие на България.  
В края на краищата, всички българи имат нужда от политически умел, принципен и морално достоен държавен глава – колкото и на мен лично да не ми се вярва, че точно сегашният е способен да бъде такъв.