Илиян Василев, bulgariaanalytica.org

Обявената в началото на месеца приватизация на 19,5 процента дял от нефтения гигант на Русия Роснефт предизвика значително оживление, особено в хода на последващите разкрития и допълнителни детайли.

Нарастващото напрежение, след внезапния арест на икономическия министър Улюкяев се вписва в по-общ мастър план, в който роля имат както президента Путин, така и неговия главен нефтен боляр Сечин, известен брой високопоставен държавни служители, правни и корпоративни финансови консултанти, които са били в състояние да сглобят в крайна поверителност една доста комплицирана структура на сделката, която има спорна бизнес ценност, но висока геополитическа и персонална стойност.

Изборът на време за ареста на Улюкяев, само 20 дни преди формалното обявяване на сделка, която е отнела много месеци за структуриране, има пряко отношение към неговата опозиция към предложената схема. Участието на топ ръководители на контраразузнаването от ФСБ в арестуването му само доказва, че икономическия министър е бил считан за заплаха от главните спонсори на операцията. Просто е трябвало да бъде накаран да замлъкне със сила защото е знаел твърде много или защото е станал излишен в стратегическия план, одобрен от най-високото място.

В транзакцията, която включва три партниращи организации – Катарския суверенен фонд за инвестиции, – the Qatar Investment Authority (QIA), компанията Гленкор – Glencore и италианската банка Интеса Санпаоло – Intesa Sanpaolo, изпъкват странни несъответствия, ако се съпоставят заявените цели, наличната информация и крайния резултат.
Заявената цел например – приватизационни постъпления в държавния бюджет на Русия – трудно може да бъде по-надалеч, особен, ако оценката е по нетна ценност.

Веднага след официалното обявление на сделката и Гленкор и Интеса излязоха от традиционната за такива случаи въздържаност за да обяснят, че нямат изключителна финансова експозиция по сделката, т.е. че основната част от финансовия ресурс е дошла от контролирани от руската държава структури и крайната точка е била държавния бюджет.

Накрая, главният изпълнителен директор на Интеса Карло Месина в нарочно заявление потвърди, че банката е действала в качеството си на финансов консултант, а не като кредитор или на координатор на заем по сделката.

По-късно през същата седмица от съобщения в медиите стана ясно, че руски банки – Газпромбанк и корпоративната на Роснефт банка – Общоруската банка за развитие на регионите (ВБРР) са играли ключовата роля по набирането на основната част от дълга от 7,4 милиарда долара, необходим за финансиране на недостигащата част от цената по придобиване на 19,5 процента от Роснефт срещу 

10,2 милиарда долара

Цялата операция беше широко употребена от официалната пропаганда като силен пример за способността на президента Путин да преодолява западните санкции. След последните разкрития излиза че и Катарския инвестиционен фонд и Гленкор са играли „западни партньори“ в тази операция без да поемат излишен риск. Той е изцяло покрит от държавни руски пари под контрола на Кремъл, без равностойно или споделено участие на „инвеститорите“.

Толкова за блестящия пропаганден удар на господин Путин, платен изцяло с пари на руския бюджет или на контролирани от руската държава компании.

Тук анализът обаче няма да спре. Да се опитаме да погледнем върху по-общия контур, реалните мотиви, защото логиката на сделката „виси“.

Руският президент със сигурност има нужда от пропагандно-информационни „удари“ за да държи „на кука“ руската и международното общественост под омаята на политическият му майсторлък. Но резултатите изискват все по-големи средства, които вече са отвъд онова, което той може да си позволи за поредното упражнение по имунизиране на масовото съзнание срещу информационния поток – отрицателен икономически ръст, бюджетни съкращения, силно съкратени резервни фондове и разширени икономически санкции.

В търсенето на обяснение вероятно най-добре е да следваме следата, която да ни доведе до крайния собственик на процентите от приватизирания пакет в Роснефт, доколкото независимо от произхода на средствата изглежда става дума за преместване на съществен дял от най-голямата нефтена компания на Русия – Роснефт, на стойност близо 11 милиарда долара от държавни в частни ръце – или в Русия или в чужбина.

Банката Интеса Сан Паоло

Банката Интеса основно се занимава с банкиране на дребно, докато операцията около Роснефт изцяло попада в полето на крупното инвестиционно банкиране. Размерът на сделката е много над нормалната рискова експозиция по кредити, които Интеса може да поеме, освен ако тя не разполага със солидни взаимно обвързани хеджове. Италианската банкова система се намира в изключително уязвимо състояние, съществува много нервност около обсъждането секюритизационни схеми на банките Монте деи Паски и Уникредито за продажба на потрфейлите от лоши кредити, които „вдигат кръвното“ на финансови министри и банкери в Германия и в цяла Европа. В тази среда, при хронично генериращата загуби Интеса, е изключено да се очаква, че банката може да си позволи свръхрискова кредитна операция, дори и в рамките на участие в синдикиран заем. Или да разчита, че това ще стане покрито и извън публично внимание, още повече, че операцията изисква да бъдат спазени срокове и ангажименти, като се подава редовна информация и отчетност към централната банка на Италия и Европейската Централна Банка.

Наличната информация към днешна дата продължава да бъде разпокъсана и ограничена, вероятно съзнателно, но общата схема може да бъде изведена по дедуктивен път, като ролята на Катарския инвестиционен фонд и Гленкор се анализира допълнително.

По наше мнение е напълно възможно посочените две структури да не бъдат крайни собственици на приватизирания пакет от Роснефт.

Нарастващия дълг на Гленкор, който вече преминава 30 милиарда долара, ясно поставя границите на рисковете, които компанията може да поеме самостоятелно в сделката. Изглежда, че кредитите от името на Интеса са реализирани изцяло от руски банки, докато участието на Гленкор се свежда до „само“ 300 милиона долара, обезпечени с допълнителни доставки от Роснефт на 220,000 барела за ден за търгуване през следващите 5 години.

Цялата схема е „отключена“ от депозит от 29 милиарда долара,

пласиран от Роснефтегаз – холдинговата структура, в Газпромбанк през месец октомври. По-късно Газпромбанк влиза в ролята на основна финансираща банка, която поема основния риск по операция и поемата рисковете на Интеса.

Сделката с Роснефт, по начина по който бе замислена, освен корпоративните имаше нужда и от преките държавни гаранции. Това бе целта и на 5 годишния облигационен заем /номинално 10 годишен/, който Роснефт пусна на 5 декември на сума 600 милиарда рубли – колкото е размера и на сделката. Толкова масов пуск на облигации, който напълно изненада пазара, стана възможен само благодарение на предварителни съгласувани ангажименти, като руската централна банка сама закупи поне една трета част от него – 240 милиарда рубли, като по този начин разхвърля риска от сделката с пакета от Роснефт върху цялата банкова и финансова система на Русия.

По тази схема контролирани от руската държава фондове, тръгнали от Роснефтегаз, накрая се връщат през Катарския инвестиционен фонд и Гленкор като легитимни приватизационни ползи за руския бюджет. Президентът Путин и главния изпълнителен директор на Роснефт Сечин тръбят успех – за това, че са преместили средства от държавна компания в държавния бюджет, като в процеса собствеността остава в неясни ръце.

В руски медии вече започнаха догадки относно кои могат да бъдат тези „собственици“. Неотдавна в руската независима телевизия Дождь ТВ, бяха изказани предположения, че в случая с приватизацията на пакета от Роснефт става дума за типичен случай на прехвърляне на държавна собственост в частни ръце – топ политици през посредници, които реализират ползите при евентуална препродажба на пакета на трети лица. В Русия, тези медии твърдят, има само един човек, който е в състояние да даде зелена светлина на подобна сделка и на арест на министъра, който контролира приватизацията.

Ако се потвърдят подобни „просветени догадки“ едва ли ще има много изненадани от това, че движещия мотив е персонална изгода – личен фонд за „дъждовни дни“ или план за оттегляне в пенсия. Те от своя страна могат да провокират нови версии за предстоящи промени във властта.

Но това все пак изглежда прекалено тривиално за хора, който не изглежда да имат проблеми с финансиране на живота си след оттегляне от власт. Ако се опитаме да наложим времевия график на събитията около „продажбата“ на Роснефт с други водещи събития и хора, които правят заглавията в международните средства за масова информация, може да се приближим до друг вероятен и възможен сценарий – сделката да е част от геополитическа сделка или опит за такава.

Какво стои най-високо в списъка от приоритетни въпроси с екзистенциална значимост за руския президент?

Отговорът не би трябвало да е сложен – Сирия, ОПЕК, изборите в САЩ и лостовете, които президентът Путин може да използва за да насочва американската, а след това и европейската външна политика в русло, изгодно на Кремъл.

Не съществуват известни преки доказателства и скоро едва ли ще се появят такива, които да свържат събитията около Роснефт със събитията в САЩ, но си струва да се отиде още една крачка в тази посока.

Има едно нещо, което руският президент иска да избегне на всяка цена – това е двупартийния анти-Путин консенсус в американския Конгрес.

Изглежда, че именно Близкия изток заема централна роля в скрития геополитически контекст зад сделката с Роснефт.

Ето някои щрихи

Шефът на Ексън Мобил, който предстои да стане ръководител на американската външна политика, се радва на близки отношения не само с Русия, но и с емира на Катар и краля на Саудитска Арабия. Господин Путин неотдавна смени традиционното си въздържание в отношенията с ОПЕК, като изрази желание да си сътрудничи и участва в съкращаването на добива за да се поддържа цената на суровия нефт.

Детайлите на случващото се – могат и да не станат известни, но има едно нещо сигурно – нефтът и природният газ дават достатъчно мощна глобална обща рамка, която да генерира своя собствена гравитация, докато изплува новия модус операнди между авторитарните лидери в Близкия изток, Русия и в други страни.

Може да се спори дълго дали Катар би могъл открито да се пренебрегне санкциите срещу Русия, като инвестират свои 2,5 милиарда долара и да гарантират допълнително кредити, ако ръководителите на тази страна нямат гаранции, че имат надеждна защита. Това просто не можеше да се случи, ако катарския емир шейх Тамим бин Хамад предварително не бе получил гаранции от Вашингтон и уверения, че няма да последват реакция.

Подобна теория пасва и на основната линия в съвременна руска външна политика – разбирателство с Тръмп и пренебрежение към Европейски съюз – Путин заобикаля проблеми, които не може да реши, докато в ЕС дойдат по-благосклонни към Кремъл лидери.

Разбира се, има много повече „движещи си“ фактори в сближаването на Русия и Катар – синхронизирането на интереси в Сирия, ОЕПК и газовия ОПЕК. Едно е сигурно, катарският лидер не би решил да участва в придобиването на дял в основната руска нефтена компания, без сигурност или уверения в политическата целесъобразност и значимост на сделка с Кремъл.

Въпреки че интересите на Запада като нефтен и енергиен вносител, съществуват достатъчно значими ниши на съвпадение на интерес с финансови и бизнес кръгове, които печелят от волатилността на цените на суровия нефт и природния газ, с които Русия може да търси 

съвпадение на интереси

Да не забравяме, че дългото управление на президента Путин в значителна степен бе функция на външни обстоятелства – иракската война и провокирания скок в цените на суровия нефт, които предизвикаха най-големия скок във финансовото богатство на Русия за новата и история – повече от 4 трилиона долара.

Руските медии доста обстойно отразиха посещението в Москва на бившия съветник на новоизбрания президент Доналд Тръмп Картър Пейдж на датата, в която беше обявена сделката по приватизацията на пакета от Роснефт. Основната цел на негова визита бяха именно срещи с топ мениджъри на тази нефтена компания, които бяха отразени в водещия бизнес всекидневник Ведомости като нов момент и знак за сближаване между Русия и САЩ. Господин Пейдж не проведе среща с попадащия по санкции главен изпълнителен директор на Роснефт Игор Сечин, като заяви /цитатите са по ТАСС):

“Последната сделка около Роснефт, в които взеха участие Катарския фонд и Гленкор, са съжаление служи за добър пример за това как американските частни компании са ограничени до голяма степен поради влиянието на санкциите. В новата ера на отношения между Русия и САЩ, голяма част от усилията ни трябва да бъдат в посока да подкрепим новата американска администрация, от гледна точка на възможностите за бизнес.“

Сделката за Роснефт и участието на Катар може да означава началото на пренареждане в глобалната геополитика и опит за рестарт на отношенията между САЩ и Русия. Това е възможно, не неизбежно развитие.

Това, което е сигурно – веригата от събития около „приватизацията“ на Роснефт, са сигурен индикатор, че президентът Путин търси решения на вътрешните си проблеми чрез маневри на външно политическия фронт със средствата на руските държавни компании. Очевидно прогнозите му за справяне с икономическа криза, оценките му че Русия ще може успешно а се справи със зависимостта си от износа на енергоресурси, като диверсифицира икономиката си, не са неутешителни.

Заедно с продажбата на дела в Роснефт, вървят паралелни разговори по придобиването на 98 % от индийската нефтена компания Есар, заедно с Трафигура и руския фонд UCP, като сделката се оценява на около 13 милиарда долара и се очаква да бъде завършена в началото на 2017 година. Делът на Роснефт формално се държи под 50 % поради санкциите, но няма да бъде особена изненада ако в този случай става дума за дублиращи руските интереси структури – Трафигура в ролята на Гленкор, а UCP на Катарския инвестиционен фонд, като представители на истинските и назначени от Кремъл собственици.

На геополитическо равнище, засилващата се активност на президента Путин за размразяване на отношенията с Япония и разискваните енергийни сделки и „островна“ бизнес дипломация, с участието на Роснефт, потенциално биха могли да маркират новата страгическа базова линия за сътрудничество с администрацията на президента Тръмп, включително по отношение на съгласуване на елементи от политиката им спрямо Китай като конкурентен глобален център.

В действителност много малко от изброените и издържани в аристократичния класически дух на реалната политика на баланс на силите на Кисинджър могат да сработят днес в дълбоко взаимосвързан и глобален свят с дифузирана политическа и икономическа власт.

Това не пречи опитите да продължават.