Небесна читанка

Артюр Рембо

Черни сред снега на тротоара

в ниското прозорче, цяло в пара,

с поглед засиял,

пет дечица на колене

гледат как хлебарят със сумтене

прави хляба бял.

Гледат жадно мазната тепсия,

как ръката пухкава гласи я

в дупката с жарта.

Слушат хляба мек с коричка тънка,

а хлебарят тромав нежно мрънка

с лъснала уста.

Сгушени, снегът студен ги ръси,

но разнежва ги пещта с дъха си —

топла като гръд,

ето и готовите франзели —

като козунак побронзовели —

сладостно димят.

Пее хлябът, струпан до тавана,

и щурче плача си тих подхвана

в сънен полумрак;

тая топлина им вдъхва сили —

в жалките си дрипи са се свили

и се радват пак,

целите са в сребърни звездички,

а в мечтите си съзират всички

толкова неща

и с муцунки в черната решетка

те скимтят и всеки поглед светка,

зъзнат, но в нощта

думите валят като молитва

и към светли небеса тя литва,

а пък те стоят,

не усещат те, че на снега са

и че вятър дрипите им къса

и боде студът