Артюр Рембо
Черни сред снега на тротоара
в ниското прозорче, цяло в пара,
с поглед засиял,
пет дечица на колене
гледат как хлебарят със сумтене
прави хляба бял.
Гледат жадно мазната тепсия,
как ръката пухкава гласи я
в дупката с жарта.
Слушат хляба мек с коричка тънка,
а хлебарят тромав нежно мрънка
с лъснала уста.
Сгушени, снегът студен ги ръси,
но разнежва ги пещта с дъха си —
топла като гръд,
ето и готовите франзели —
като козунак побронзовели —
сладостно димят.
Пее хлябът, струпан до тавана,
и щурче плача си тих подхвана
в сънен полумрак;
тая топлина им вдъхва сили —
в жалките си дрипи са се свили
и се радват пак,
целите са в сребърни звездички,
а в мечтите си съзират всички
толкова неща
и с муцунки в черната решетка
те скимтят и всеки поглед светка,
зъзнат, но в нощта
думите валят като молитва
и към светли небеса тя литва,
а пък те стоят,
не усещат те, че на снега са
и че вятър дрипите им къса
и боде студът
Коментари (0)