плакат: Николинка Богданова

Даниела Горчева

Станаха осем месеца, откакто се каня да напиша за авторския спектакъл на Камелия Евгени и Явор Костов-Йондин – „Извънредно прослушване“.

Аз съм свързана с театъра от детските ми години, но рядко съм гледала толкова впечатляващ и, ако щете,

 смразяващ спектакъл

В него няма специални ефекти, само диалог. Само думи. Но думи, които пронизват, които постепенно създават усещането, че въздухът се сгъстява, че страхът се връща, че унижението от уж погребаното минало отново е тук.

Диалог, който успява да те пренесе в онова време толкова плътно, че започваш да изпитваш и гняв, и възмущение, и страх, и омраза, и съчувствие, и болка, а накрая сякаш и... разбиране.

Разбира се,

 оставаш на страната на жертвите

 Но към края на спектакъла осъзнаваш, че дори комунистическите фанатици могат да бъдат жертви. Не само заради това, което им се случва, когато на свой ред попадат в месомелачката на тоталитарната система.

А защото са жертви на едно тотално промиване на мозъците, от което излизането е почти невъзможно — или трябва да се разделят с вярата и идеалите си, или с живота си.

Героинята на този спектакъл... Но да не избързвам, защото неслучайно отлагах написването на този текст толкова време.

Спектакълът въздейства почти физически, но и морално, интелектуално, провокира мисълта. Кара те да осмислиш тоталитарната машина.

И нещо повече — кара те да разсъждаваш дали е възможно да има помирение в обществото.

Не бързайте да отговаряте на този въпрос. Да започнем поред.

Идеята за театрална постановка хрумва на Камелия Евгени след прочитането на романа на Атанас Липчев „Тихият бял Дунав“.

Романът представя много картинно живота в тоталитарна България чрез съдбите на две разделени от концлагера млади семейства, на техните приятели, роднини и врагове. Във всички тези съдби се отразява цялата система, смазваща човешкото достойнство — не само вътре в лагера, но и извън него.

Камелия е мотивирана допълнително и от нещо друго. Понеже живее в Италия, където и до днес мнозина гледат романтично на комунистическите идеи, започва да превежда романа на италиански език, за да може италианските читатели да разберат 

какво всъщност е представлявал животът в комунистическите държави

Самата Камелия е от семейство на репресирани, но както повечето от нас, е знаела твърде малко за концлагерите в комунистическа България. Интересът ѝ се събужда именно след прочитането на този изключително въздействащ роман.

Записва се за едно от обученията, организирани от фондация „Софийска платформа“, посещава Белене, слуша лекциите на Борислав Скочев, Даниела Колева и Момчил Методиев, среща се с все още живи лагеристи и посещава самия остров. 

Всичко това ни беше разказано след спектакъла, в разговора с публиката, който неизменно следва представлението.

Камелия споделя идеята си с Явор, а той изработва драматургията. Двамата се спират само на една от сюжетните линии в романа — тази на Велика.

Всъщност една от причините толкова дълго да отлагам този текст беше именно романът, който още не бях чела. От една страна — поради липсата на време. От друга — страхът, че може да ме подразни, че може да е написан декларативно или с неточности.

Слава Богу, романът се оказа наистина завладяващ — авторът много вярно и същевременно талантливо пресъздава атмосферата в България през 50-те години: с насилието и страха, с вече очертаващия се цинизъм, с подменения език, с подложената на изпитание любов, с разрушаването на приятелството и дори на роднинските връзки.

С разбитите надежди, с унищожените животи, съсипаното здраве, с попилените човешки съдби от една система, която постепенно прониква във всичко и развращава всичко.

Именно тази атмосфера е пренесена в спектакъла.

Самото представление е трудно да бъде наречено просто „пиеса“. Това е спектакъл в спектакъла в спектакъла — като матрьошка. Развинтваш едната и от нея изскача друга матрьошка, а в нея — трета.

Отначало попадаме в съвсем обикновена ситуация — актриса отива на прослушване при режисьор за роля във филм по романа „Тихият бял Дунав“. 

Двамата до голяма степен играят самите себе си. Всичко е като в риалити формат, като театрална акция в реално време.

Но постепенно започва 

вторият пласт

Актрисата вече не е просто Камелия, а жена, която трябва да влезе в ролята на Велика — фанатичната комунистка от романа. Режисьорът не се задоволява с обикновено актьорско изпълнение. Той иска да премахне дистанцията между човека и ролята.

Да накара актрисата не просто убедително да играе Велика, а да започне да мисли като нея.

Прослушването постепенно се превръща в умален модел на самата тоталитарна система. Режисьорът действа деспотично, почти като идеологически следовател. Като човек, който в името на изкуството си позволява да разрушава психологическите граници на другия.

Обикновеното прослушване се превръща в извънредно прослушване.

Защото в желанието си да стигне до „истинската“ Велика режисьорът сякаш изследва колко тънка е границата между разобличаването на насилието и самото насилие.

Актрисата си тръгва, ужасена от режисьорското отношение. Но се връща.

Режисьорът е човек, израснал в семейство, вярвало в комунистическите идеи, и носи болезненото усещане, че е бил възпитаван в лъжа. Затова и е обсебен от желанието да стигне до отговора на въпроса как е била възможна вярата в насилието — дори с цената на психологическо насилие.

Срещу него стои актрисата — уязвима, ранима, идваща от семейство на пострадали от комунизма. А режисьорът иска от нея не просто да изиграе Велика, а да започне да мисли като нея.

Ставаме свидетели на онзи тип психологически натиск, при който човекът срещу теб трябва 

да бъде сломен, за да „стигне до истината“

И тогава зрителят изведнъж осъзнава нещо много важно — че тоталитаризмът не е само система, която не се спира пред убийства и физическо насилие. Той е преди всичко посегателство върху човешката душа.

И може би затова този спектакъл е едновременно завладяващ и болезнено въздействащ. Защото зрителят разбира, че човекът срещу него може да бъде заставен да предаде не само другите, но и самия себе си.

Че той самият може да бъде този човек.

Спектакълът не се ограничава с разказ за една история от миналото. Той изследва способността на всяка идеология и всяка обсебеност от „истината“ да превърне човека в насилник — дори когато вярва, че се бори срещу насилието.

Образът на режисьора е не по-малко сложен от този на героинята на романа Велика. Той носи нещо от Велика в себе си.

Може би не фанатичната вяра в Партията, а в изкуството.

И все пак в образа на Велика той разпознава собственото си минало, собственото си възпитание, може би дори собствените си родители — хора, израснали и живели вътре в тази идеология.

В него се надига бунт и гняв, дори и към самия себе си, към усещането, че е бил отгледан в свят на лъжи, в свят на подменени морални категории.

Но се усеща и злорадство, че този експеримент ще извади наяве нещо, което всички предпочитаме да не виждаме.

Публиката е заставена непрекъснато да си задава един и същ въпрос:

Как е било възможно нормални хора да вярват в цялата тази подменена реалност?
Как са могли да приемат унижението, насилието и лъжата като нещо не само нормално, а и морално?

Затова режисьорът буквално изцежда актрисата. Не иска добре изиграна роля. Не иска психологически правдоподобен персонаж.

Иска разпадане на защитите ѝ.

Иска да стигне до онова място, където човек започва да оправдава насилието в името на някаква „висша“ цел.

Да покаже на всички ни, че 

никой не трябва да има самочувствието на съдник

Особено силна в това отношение е сцената в киното. Сцената я има и в романа, но в спектакъла режисьорът отива по-далеч в разобличаването на начина, по който действа тоталитарната система.

Но за да разобличиш нещо, трябва да проумееш вътрешната му логика, да влезеш в начина на мислене на човека от Държавна сигурност.

И тук спектакълът наистина започва да плаши, а напрежението става почти непоносимо.

Бяхме с млади хора в залата и те започнаха да се смеят. Предполагам — заради абсурда, заради ужаса от абсурда. Това беше нервен смях. Напрежението трябваше отнякъде да излезе — толкова плътното навлизане в психологията на насилника започваше да става нетърпимо.

Играта на двамата е толкова убедителна и истинска, че зрителят започва да се поставя едновременно и на мястото на актрисата, и на режисьора.

Но в един момент, когато ролите започват да преливат една в друга, зрителят губи почва под краката си.

Вече не е ясно актрисата ли стои пред теб, или героинята. Режисьорът ли е това, или следователят от Държавна сигурност.

И тук идва страшната мисъл — че Велика не е изключение.

Че вероятно почти всеки човек при определени обстоятелства би могъл да се превърне в нея. Постепенно зрителят проумява идеята на Хана Аренд за баналността на злото.

Тази сцена извиква тревожни въпроси у зрителите:

Сигурно ли е, че аз не бих се пречупил?
Мога ли да бъда насилник?
Имам ли право да съдя?

Спектакълът отказва да даде лесен отговор.

Защото истинският въпрос не е просто „как е било възможно това“.

Истинският въпрос е:
дали ние самите бихме били различни.

И този въпрос преследва зрителя дълго след края на представлението.

Именно затова ми беше толкова трудно да напиша този текст.

Непрекъснато ме измъчва въпросът кога подменената реалност се превръща в истинска, кога човек заживява в нея до такава степен, че престава да бъде човек, престава да мисли самостоятелно, престава да вижда истинския живот и хората като човешки същества.

И има ли противоотрова за това състояние?

Може би точно това е големият въпрос, който задава „Извънредно прослушване“.

Защото спектакълът не говори само за комунизма, а за способността на човека да свиква с лъжата. Да свиква с насилието, с унижението. И постепенно да започне да ги приема като нормалност.

Това вероятно не става изведнъж. Става почти неусетно — чрез езика, страха, чрез желанието да принадлежиш към мнозинството. Дори чрез умората да мислиш сам.

Тогава подменената реалност окончателно побеждава. Тогава човек започва да ненавижда онези, които му напомнят за свободата. Започва да вижда в живия човек не личност, а „враг“, „контра“, „гад“.

Велика не е родена безчувствена. Тъкмо обратното — тя вероятно е била честен, чувствителен и добронамерен човек. Но постепенно идеологията е изместила човека в нея.

Абстрактната „правилна кауза“ е станала по-важна от живите хора, по-важна от собствения ѝ брат, по-важна от нея самата.

И когато това се случи, злото вече може да изглежда морално.

Може би затова спектакълът е толкова болезнен. Защото ни кара да си зададем въпроса дали подобна подмяна е невъзможна и днес. Дали ние самите сме защитени от нея.

А противоотровата?

Може би тя е именно в онова, което прави този спектакъл — в съмнението, в способността да задаваш неудобни въпроси.

В отказа да приемаш готови истини само защото са удобни или защото мнозинството ги повтаря.

И още нещо — в паметта, в съхраняването на човещината, в разбирането на другия.

И вероятно чак тогава, може би, помирението ще стане възможно.