Какво отражение има върху сънародниците ни, преживели лично насилствената асимилация, проведена от БКП в периода 1984-1989 г., изложбата на фондация „Софийска платформа“, поставена на Втори обект на бившия концлагер „Белене“ без разрешение от Министерството на културата, което от 2018 г. провежда процедура по обявяването на мястото за недвижим паметник на културата от национално значение? Изложбата съдържаше невярна информация и спестяваше фактите за етническия произход на различни групи български граждани и чужденци, преминали през „Белене“ за периода 1949-1987 г. Отговор на този въпрос desebg.com потърси от преки наследници на бивши лагеристи в „Белене“ от третия период (1984-1987). Сайтът предлага интервю с Несрин Филиз, дъщеря на Алиосман Филиз от Добрич, учител и бивш лагерист от „Белене“.

Несрин Филиз е родена през 1969 г. в гр. Добрич (тогава гр. Толбухин). Завършила е немска езикова гимназия „Гео Милев“ в гр. Добрич, а след това Богазичи университет в Истанбул, специалност консултант психолог. Повече от 15 години живее със семейството си в Германия. Там работи в Службата по обществения ред и миграцията като психолог, консултант за бежанци. Несрин Филиз е член на ръководството на гражданската организация „Справедливост, права и културно сътрудничество на Балканите“, основана от бившите лагеристи от третия период (1984-1987) на концлагера „Белене“ и техните семейства.

Интервю на Христо Христов

- Г-жо Филиз, вие участвахте в тазгодишното поклонение в памет на жертвите на тоталитарния комунистически режим в бившия концлагер „Белене“ на 31 май 2025 г. на остров Персин. Пристигнахте за събитието от Германия, където работите и живеете с вашето семейство. Каква е причината да идвате на това възпоменателно събитие?

– За мен е много важно да присъствам на това събитие, защото семейството ми емоционално е свързано с бившия концлагер „Белене“. Аз съм дъщеря на учителя Алиосман Филиз, който беше въдворен без съд и присъда в концлагера във времето на неговия трети период (1984-1987) в годините на насилствената асимилация срещу турското етническо малцинство в България, извършена от комунистическия режим.

„Белене“ за мен, за моето семейство, а мисля, че и за всички нас, които по този начин сме свързани с това място, се е превърнало в символ на памет за свободния дух на онези, които не са били съгласни с режима на БКП.

- Гражданската организация „Справедливост, права и културно сътрудничество на Балканите“, в което членувате, е съорганизатор на поклонението вече третата година и част от Инициативната група на организации и общественици, която възстанови прекъснатото през 2020 г. годишно поклонение. Защо е важно да го има това събитие, чиято традиция започва още от 1990 г., когато на Персин за първи път се събират бивши лагеристи и политически затворници от „Белене“ от различни политически, социални и етнически групи в България, чиито представители са преминали през най-големия концлагер за политически противници на БКП?

– Много е важно да има историческа памет и да се запази тази традиция, поставена от първите бивши лагеристи, дошли свободни през пролетта на 1990 г. на „Белене“ за първи път след падането на комунистическия режим. Възпоменателното събитие е пример за запазването на паметта към жертвите. Не са много местата на репресии по времето на тоталитарната власт на комунистическата партия, които са запазени днес в страната. Имаме Втори обект на „Белене“ и съм чувала, че се провежда и възпоменание в памет на жертвите в бившия лагер край гр. Ловеч. За нас е важно да се предава на следващите поколения истината за концлагерите в България по време на комунистическия режим такава, каквато е. Един от тези пътища са годишните възпоменателни събития, в които, специално на „Белене“, знам, че се събират хора от много краища на България, а така също и от чужбина. А ние от гражданската организация „Справедливост, права и културно сътрудничество на Балканите“ сме преки наследници на част от жертвите на „Белене“ и за нас е много важно да има това възпоменателно събитие и да се чувстваме част от тази общност, която се събира от близко и далече да почита жертвите на Втори обект на остров Персин. Това усещане е много силно.

- Вие бяхте част от доброволческата група, която в деня преди поклонението тази година работи на терен на бившия Втори обект за подготовката събитието. Направи ли ви впечатление нещо тогава?

– Първо, много се изненадах, че в една от сградите на Втори обект на бившия концлагер открих една нова изложба, която миналата година я нямаше. Изненадах се, защото нашето дружество още преди няколко години поиска с писмо до Националния институт за недвижимо културно наследство (НИНКН) да направим на „Белене“ наша изложба, свързана с паметта към лагеристите от третия период. Казаха ни, че трябва да поискаме разрешение от Министерството на културата, респективно от НИНКН, защото е започнала процедура по обявяването на бившия концлагер за национален паметник на културата. Ние не получихме отговор на нашето писмо въпреки неколкократните запитвания от страна на нашия председател Сафие Юрдакул и този мълчалив отказ ни попречи да направим изложба.

Сега видяхме, че друга организация – фондация „Софийска платформа“ е направила изложба. И до момента тя не ни е отговорила кой ѝ е разрешил да направи изложба там. Значи излиза, че за жертвите – бившите лагеристи и техните близки – не може, но за други организации – може. Затова се изненадах като видях друга изложба. След това обаче дойде шока, когато прочетох основното табло на изложбата на „Софийска платформа“. Останах без думи, бях потресена!

- Защо, какво видяхте там?

– В текст на основното табло на изложбата бе споменат периодът до 1987 г., когато в „Белене“ са въдворени над 500 български граждани от турски етнически произход. Но в текста беше написано, че през лагера са преминали над „15 000 българи“. Почувствах се лично засегната заради баща ми. И не само това. Ние знаем, че в лагера е имало и други етноси – роми, евреи, имало е и чужденци – руснаци белогвардейци, югославяни, гърци. Извинявам се, ако някого пропускам – не съм експерт. Но от написаното излиза, че всички те са „българи“, което е абсолютно невярно твърдение. Отново си помислих: „Пак ли ни подложиха на дискриминация? Пак ли нашето лице го няма, пак ли никой не ни чува? Къде е нашият глас и идентичност?!“ Нашата борба – на родителите ни, на нас, аз тогава бях на 16 години – за най-основното човешко право да се самоопределим, след 40 години беше с едно изречение заличена!

- Каква беше реакцията на членовете на вашето дружество, които бяха в работната група на Втори обект?

– Огорчението беше огромно. Написаното на основното табло на изложбата на „Софийска платформа“ беше недопустимо не само за мен, но и за цялата ни група, не само тези, които първи го видяхме по време на подготовката на поклонението предния ден, но и за цялата група, която беше дошла за годишното поклонение. Наложи се да преглътнем, за да не попречим на честването. Решихме в деня на поклонението да останем безмълвни за този скандал с изложбата на „Софийска платформа“ и след събитието да предприемем действия, с които да си защитим правата.

- Във въпросното табло се правеше и внушението, че единственият път попадналите в лагера да се върнат към нормалното е капитулацията. В тази връзка искам да ви питам вашият баща Алиосман Филиз капитулирал ли в „Белене“?

– Този надпис също много ни засегна, защото не е истина. Благодаря ви за този важен въпрос. Капитулация се свързва с пълно предаване пред противника, с отказ от идеите. Държането на нашите бащи в „Белене“ не е било капитулация. Напротив, те за мен са пример за стоицизъм, за борбеност. До последно те останаха верни на идеите си и извоюваха свободата благодарение на техните гладни стачки. Да, за хората, които не знаят толкова подробно историята на третия период на концлагера „Белене“ повтарям, че нашите бащи там са водили гладни стачки, благодарение на които режимът е бил принуден да ги освободи от лагера на остров Персин.

Аз в момента чета в Комисията по досиетата материалите на баща ми в Държавна сигурност като човек, набелязан за преследване и враг на комунистическата власт. При разпитите в концлагера „Белене“ той заявява, че е турчин, чувства се турчин и ще умре като турчин. Че това е право да самоопределиш своя етнос. Заедно с неговите съмишленици те не са капитулирали нито в лагера, нито след това. Платиха със здравето си, с младостта си, със свободата си – но не се отказаха от достойнството си и каузата. И ако днес съм свободна, ако говоря открито, то е защото баща ми, както и останалите лагеристите не са мълчали. Не баща ми, не лагеристите, а тогавашната управа капитулира, защото срещна една огромна съпротива.

- Как си обяснявате изложеното от фондация „Софийска платформа“, която посочва, че една от основните ѝ мисии е „застъпничество за политика на спомняне и справяне с комунистическото минало с методи на исторически диалог и образование“?

– Това е много жалко. В изложбата беше посочено, че тази организация е използвала и супервайзъри и това още повече ни огорчи. Не мисля, че по този начин трябва да се предава историческата памет и да се пише история за събития, станали преди 40 години. Все още има живи лагеристи от този период. Ние сме живи наследници на бивши лагеристи в „Белене“ и въпреки това някой да си позволи да пише за хората в концлагера „Белене“ по този начин и то в условията не на комунистически режим, а на демокрация, какво става?! Как е възможно това?!

- Вие живеете в Германия, където е известно, че държавата полага особена грижа за местата на памет, както на нацистките престъпления, така и на просъветската диктатура на Германската единна социалистическа партия в бившата ГДР. Според вас в Германия държавата би ли позволила в изложба на такова място на памет да се изопачат фактите, по начина който „Софийска платформа“ го е направила на „Белене“?

– Както казах аз не съм експерт, но от личните си наблюдения, а и от професията ми, знам, че в Германия изключително много са чувствителни към изразите и фактите – откъде се взимат, на какво се основават, да се намери точния термин. Каква формулировка се използва, подборът на думите – всичко това е много важно. Ако има цитат от кой документ е взет и всичко това да се посочи с точност.

- В Германия няма място за некоректност, когато става въпрос за жертвите на нацизма или комунизма в ГДР. Фактите се базират на исторически документи, няма място на лични възгледи и мнения. Мисля, че ако подобна изложба с неправилна информация се появи на място като Бухенвалд или Хоенщьонхаузен (музеят на тайния затвор на ЩАЗИ в Берлин, б. ред.), тя би предизвикала незабавна обществена и институционална реакция. Точно такава реакция очаквам и от българската общественост, от демократичните партии и съответните държавни институции.

От тази гледна точна изложеното за концлагера „Белене“ в основното табло на „Софийска платформа“ беше повърхностно и много некоректно. И всичко това да се постави точно на Втори обект на концлагера „Белене“! Тук не става въпрос за нашата съдба, за нашите лични истории. Това е важно за цяла България. Наистина е много жалко по толкова повърхностен начин се представят факти, които не отговарят на истината.

Още по-ужасяващото е, че на Втори обект идват групи от ученици и учители и те четат всичко това! Така ли ще се възпитава младото поколение?! Да дойдат на „Белене“ и да им се поднесе една невярна информация и с какви мисли в главата си заминават, какво научават там? Нали точно за това се борихме години наред – да се знае истината за концлагера „Белене“ и неговите жертви! Понеже по времето на комунизма всички факти бяха представяни по друг начин – в полза на партията, налагани с пропаганда и цензура. Колко хора в България през 1985 г. знаеха, че има лагер „Белене“? Колко хора знаеха, че в него пак пращат без съд и присъда този път български граждани от турски произход, защото са против т. нар. „възродителен процес“? И сега, в демократична България вместо истината да излезе наяве ние отново се сблъскахме с манипулация на истината. Нали от историята се взима поука? Така ли ще се взима поука, като се излага невярна информация за „Белене“ и хората, които са преминали през този концлагер?

- Аз бях с вас, работихме заедно по подготовката на годишното поколение и станах свидетел на всичко това, но видях, че вие влязохте в диалог с една от ученическите групи. Те разбраха кои сте вие. Сред вас имаше и бивши лагеристи, които им разказаха какво са преживели в концлагера. Получи се един непредубеден разговор.

– Това беше много важно, защото поне тази ученическа група да не си тръгне от „Белене“ с погрешна представа и да види и нашите лица.

Ние даже ги попитахме какво разбират като четат, че в лагера са преминали само българи? Знаят ли, че в лагера е имало и турци, и помаци, и евреи, и различни чужденци? Не знаеха. Беше много важно и хубаво се получи с тази група.

- Вашата организация отправи протест до медиите в България срещу изложбата на „Софийска платформа“. Какво искахте да кажете с този протест?

– Нашата организация е такава, че ние винаги си търсим правата и за нас беше важно да се защитим и в този случай, и да дадем гласност, защото изложбата е публична и води до заблуда. А и не искахме да има нов прецедент. Затова потърсихме отговор от тази фондация и дадохме гласност на случая.

- Какво ви обясниха от „Софийска платформа“? Каза ли ви защо са написали, че само българи са преминали през лагера, аргументираха ли се? Питам ви, защото стана ясно, че това водещо табло е свалено тихомълком след скандала, но от „Софийска платформа“ не огласиха причината за това.

– Първоначалният отговор, който получихме беше много интересен. Нямаше изложени аргументи защо точно такъв надпис е сложен на основното табло. „Софийска платформа“ не даваше и отговор кой им е разрешил да поставят тази изложба там, защото за нас беше много важно да разберем с разрешението на коя институция е поставена тази изложба на „Белене“. Имаше опити да ни се обяснява терминологията. Беше ни казано, че под израза „българи“ е трябвало да разбираме „български граждани“. Това обаче са много различни неща. Аз винаги съм била български гражданин, но винаги съм била и туркиня. Ние се гордеем с нашия етнически произход и етническото самоопределение е конституционно право. Това, че сме от турски етнически произход не означава, че ние не можем да бъде полезни като български граждани на България. Напротив, аз се чувствам полезна точно по този начин.

Беше много интересен този подход да ни се обясни от фондацията написаното в изложбата. В една последващата размяна на писма от „Софийска платформа“ признаха, че са допуснали грешка и точно заради това поднасят извинение. Нашето ръководство обаче обсъди положението и прие, че фондация „Софийска платформа“ следва публично да ни се извини, защото изложбата е публична и написаното в нея е вкарало в заблуда много посетители на Втори обект на „Белене“. Доколкото знам от нашия председател Сафие Юрдакул от фондацията дори не са отговорили на нашето искане за публично извинение.

- На тазгодишното поклонение представителите на Инициативната група, която го организира, ясно заявиха, че държавата отсъства от това място, 36 години не е направила нищо да се съхрани последният концлагер от времето на комунистическия тоталитарен режим. Защо според вас държавата е безразлична към „Белене“, а в същото време налива милиони левове във възстановяването на дом-паметника на БКП на Бузлуджа – тоталитарният символ на един обявен със закон за престъпен режим?

– Този въпрос, г-н Христов, и аз си го задавам. Виждам едно младо поколение, което расте свободно, но има и една задкулисна сила, която все още използва методите от времето на комунистическия режим. Има тенденция да се заличават всички негативни страни на този режим, което е много жалко и което е предпоставка отново да се повтарят трагични събития.

- Накрая на нашия разговор, г-жо Филиз, бихте ли казала какво означава за вас концлагера „Белене“?

– За мен „Белене“ е училище от 1985 до 1987 г., с което пораснах за един ден. „Белене“ е болка, огорчение и в същото време е символ за борба срещу комунистическия режим и то от хора от различни етноси през различните периоди от съществуване на концлагера. Не само през третия му период, в който там бяха нашите бащи и си отстояваха основните човешки права, а ние – техните деца – бяхме твърди и си останахме ние въпреки репресиите. Затова в условията на демокрация наш дълг е да пазим истината за хората, преминали през „Белене“ и когато се налага, както в случая, да защитаваме тази истина, за да се знае тя от бъдещите поколения.