Владимир Дановски

Много хора го смятаха за свой баща в изкуството. Преди да стане такъв и за мене, той беше просто баща ми. Позицията на син, „наследил“ професията на родителите  си, не ми позволява да бъда съвсем обективен, но мотивите да пиша за него ми изглеждат по-важни. Още повече: на 9. март се навършват 50 години от смъртта на режисьора, театралния педагог, писателя Боян Дановски и броят на хората, които го познаваха лично, вече е много малък. 

Наричат го 

„европеецът в българския театър“

 Театърът е прастаро изкуство, но режисурата е сравнително млада професия. Водещите личности на модерния европейски театър  –  Станиславски, Майерхолд, Гордън Крейг, Райнхард, Пискатор, Брехт –  наложиха за пръв път режисьора като самостоятелна творческа единица, автор на спектакъла, откривател на нови светове. Боян Дановски беше техен последовател, внедрител в България на така наречената Голяма театрална реформа на 20 век.  

Той беше човек на изкуството, но обществените, политически събития постоянно се намесваха както в професионалния, така и в личния му живот. Неговият лъкатушен жизнен път може да се разглежда като метафора за противоречията, катастрофите и надеждите на една епоха.  

*

Рождената му година 1899 е свързана с още няколко знаменити творци, в светлината на чиито биографии България и Европа се възприемат като неразривно цяло. Панчо Владигеров – име-символ за българската музика, в младите си години музикален ръководител при германския театрален реформатор Макс Райнхард. Диригентът Саша Попов, „баща на българския симфонизъм“ –  с международна кариера като цигулар преди да основе Софийската филхармония. Диригентът Асен Найденов, доайен на Софийската опера, обучаван във Виена и Лайпциг. Към тях бих добавил и малко по-младия Любомир Пипков, за чиято дипломна работа, операта Янините девет братя, неговият парижки професор Пол Дюка казва „Вие изравяте от земята един стил!“ 

Всички те бяха представители на първото следвъзрожденско поколение: синове на будни българи, изпратени от родителите си да учат навън, върнали се след това, за да поемат щафетата на възрожденската традиция. 

Отляво надясно - Панчо Владигеров, Боян Дановски, Орлин Василев, Саша Попов

Когато режисьори започват с друга професия, това обикновено е актьорската. Но при баща ми е литературата. През 1920-те години пише стихове, разкази, драми, сътрудничи на списанията Везни и Хиперион. Легендарната сладкарница Цар Освободител обединява „буйните възторзи и гневните изблици на Гео Милев; детската и същевременно лукава усмивчица на Христо Ясенов; тихата съсредоточеност на Людмил Стоянов; варварската сериозност на Теодор Траянов“*. Централна фигура за баща ми е Гео Милев – приятел, литературен наставник и, независимо от малкия брой на театралните си постановки, първият режисьор–новатор в България.

Гео Милев обобщава така стремежите на тогавашната млада българска интелигенция:

„Ние излизаме на попрището на всемирната литература като новородени младенци. Трябва да вземем традицията на другите, като я асимилираме толкова бързо, че да можем да продължим редом с тях.“**

Радикално изказване, отразяващо един основен момент за българската култура, който бих нарекъл „енергия на наваксването“. 

Ранните години на баща ми са свързани с многобройни пътувания – до Цариград, Италия, Германия, Франция Швейцария. Свири в ресторанти на цигулка, следва за кратко инженерство в Милано, работи в туристическа агенция в Рим, пише кореспонденции, превежда.  Много по-късно срещнах някои негови спътници от този период:

Джулио Константини. Най-близкият приятел от 1920-те години, в голямата си част прекарани в Италия. „Боян беше, разбира се, ляв, такива бяхме тогава всички разумни хора", ми каза професорът (и барон) Константини. Беше живял между-временно почти 40 години в Азия –  специалист по история на Далечния Изток, бивш културен аташе на Италия в Джакарта и професор в Хонконг – и стигнал до извода, че в основата на всички катаклизми и конфликти е психологията на нациите, че нейното разбиране би могло да допринесе за тяхното избягване в бъдеще. Разказа ми също за книгата, писана навремето заедно с баща ми: La Rondine azzura (Синята лястовица). 

Почина няколко години след приятеля си Боян в Лугано, заобиколен от библиотека с оригинални издания между XV и XVIII век, уникални вази от Далечния изток и жена-китайка, 40 години по-млада от него.

Режисьорско образование в тесния смисъл баща ми получава в Германия – в театъра на Дармщадт и в Берлин, където се движи 

в кръга около Брехт

 Берлин е тогава световен театрален (и не само) център, синоним на авангардно изкуство. И сборен пункт на група млади българи, чиито имена днес се четат като извадка от енциклопедия: Панчо Владигеров; филмовият режисьор Златан Дудов; Борис Михайлов, актьор при Макс Райнхард, впоследствие виден актьор на Народния театър; големият художник Борис Ангелушев.

Всичко това малко преди идването на Хитлер на власт. Атмосферата е отразена в следното резюме: 

„Бях дошъл в Германия да уча режисура, а се изправих пред началото на едно зверско, деградиращо човешкото достойнство робство, необяснима масова психоза, крушение на характери.“***

От този период през 1980-те години беше жив Карл Парила – известен австрийски театрален и филмов актьор и режисьор, глава на актьорска династия, започнал кариерата си по същото време както баща ми в Дармщадт.  Срещнах раздразнителен старец, недоволен от всичко и скаран с всички. Каза ми, че като млади театрали са били заобиколени от гиганти, а след войната са останали само джуджета.  

Ерика Хартман. Беше на около 70 години, красива като Грета Гарбо.  Потомка на видно швейцарско семейство, дядо й е бил кмет на Цюрих. Но самата тя заминава в края на 

1930-те години с мъжа си, германския журналист и сценарист Волфганг Дункер, за Москва, откъдето той на петия ден изчезва в лагер и повече не го вижда. Остава сама със сина си, кръстен Боян (както и моят). Разказвайки, понижаваше глас и се озърташе – макар че се разхождахме из спокоен западногермански град и тя вече от десетилетия живееше отново в Швейцария.  

Разказа ми също, как баща ми след идването на Хитлер на власт е попаднал заедно с няколко германски интелектуалци в Швейцария. Как, осъдени на принудително бездействие, са уреждали помежду си литературни състезания – всеки трябва да напише един разказ, който след това се оценявал. 

„Боян обикновено печелеше тези състезания и въобще беше център на групата, в него имаше такъв огън. В определен момент реши да замине за България. За мен това звучеше като за джунглата, но знаех, че е силен и ще се справи." 

Джунгла или не: след завръщането си в България  той създава последователно театралните колективи Трибуна и Народна сцена, намесващи се директно в политическата реалност и предизвикващи съответни реакции – забрани, стигащи до затваряне на театри, груби, често физически преследвания. Неутралността, снобското затваряне в „кула от слонова кост“ винаги му бяха чужди. Авторитетният театрален критик Любомир Тенев по-късно го нарече „българският Брехт“ – име, свързвано главно с политическия театър, макар че това е само част от значението и на двамата. 

Във времето, когато в Европа са горели първо книги и след това градове и е било почти невъзможно да се намери не само кула от слонова кост, а и една дупка, в която да се скриеш – той се озовава заедно с втората си жена, майка ми, в Кайро. И там, в края на войната, го достига глас от софийското радио, който го призовава да се върне, 

„за да изгради новия български театър“

 Връща се, става главен режисьор на Народния театър. Прави серия постановки, които по-късно ще бъдат наречени класически (като Егор Буличов и другите, последната роля на великия Кръстьо Сарафов), но тогава попадат във водовъртежа на политическа кампания срещу т. нар. „упадъчен западен формализъм“. Оказа се, че „новия театър“ в България се контролираше от хора, които се ужасяваха от това, че някому може да хрумне да сложи на актьорите маски; които спореха дали стая с три стени е достатъчно като реализъм или трябва да има и таван; и за които една целувка или припадък на сцената бяха „формалистични трикове“. Принуден да напусне театъра, той остана няколко години само професор във ВИТИЗ (днес НАТФИЗ). 

Преподаваше в течение на почти 30 години с увлечение и систематичност; имената само на част от въпитаниците биха удължили прекалено този текст. Както ви се харесва на Шекспир в Учебния театър стана актьорски дебют на любимия му ученик Апостол Карамитев. Между режисьорите не мога да не отделя Вили Цанков, Леон Даниел, Рангел Вълчанов. (Леон не като пряк студент, но контактът беше толкова тесен, че трябва да бъде наречен негов ученик). Общото беше смелостта, оригиналността им – и тежката им съдба: спираха им постановки, гонеха ги от София, разтуриха навремето легендарния Бургаски театър, в който Вили и Леон бяха на път да изведат българското театрално изкуство от тогавашната му дълбока провинциалност. (Рангел Вълчанов беше в киното, но и за него важи същото). Имаха повече проблеми отколкото по същото време колегите им в Прага, Източен Берлин или Варшава. Защо на талантите в България винаги е по-трудно, отколкото в други страни, сравними като развитие? Дали е проблем само на политическа система или, следвайки споменатия по-горе професор Джулио Константини, също въпрос на „психология на нациите“? 

По време на тази принудителна пауза в театъра баща ми успя също да реализира  единственaта си продукция в киното, Точка първа:  първият български цветен игрален филм, първият представен на фестивала в Кан и първата работа като сценарист на Валери Петров – макар и по-млад с едно поколение, творчески и лично един от най близките до него хора,

Жени Божинова, Румяна Чокойска и Иван Тонев във филма ТОЧКА ПЪРВА

По същото време Валери написа и коментиращ дикторски текст към постановката На лъжата краката са… дълги на неаполитанеца Едуардо де Филипо в Младежкия театър. Тя и Ах, тези привидения! на същия автор в Сатиричния театър станаха мост за връщане към театралната дейност. Според проф. Джузепе дел‘ Агата, познавач на българската култура, преводач на италиански на Радичков и Господинов, Лъжата е може би най-сполучливата му постановка, в която той „успява да съчетае отчаяние и хумор, като запазва проблясъци на надежда в една прогнила и обезверена социална действителност“.****

*

Безспорен връх беше периодът в Сатиричния театър (1958-65). В спомените ми той остава като някакъв слънчев остров, като 

театрална обетована земя

 Един театър като магнетичен център в българския културен живот, еднакво посещаван от стари и млади, от интелектуалци и обикновени зрители. С месеци беше невъзможно да се намерят билети, млади актьори, дотогава непознати, станаха всенародни любимци: Калоянчев, Парцалев, Стоянка Мутафова, Татяна Лолова. Един щастлив и неповторим момент, обикновено недостижимa мечта за всеки театрален или въобще културен деец – изкуство на възможно най-високо равнище, търсено от възможно най-широкия кръг публика. Всичко това в ситуация на относителна (и временна) политическа свобода.

В изграждането на Сатиричния театър участвуваха и учениците на баща ми, режисьорите Гриша Островски и Методи Андонов. Съчетаваха се три режисьорски почерка с общо направление: условен, поетичен театър, образно мислене, метафори, прецизна логика – и актьори-комедианти, стихийни импровизатори.

Б. Брехт  АРТУРО УИ, режисьор Боян Дановски, Сатиричен театър

В последните десет години той направи няколко постановки като гост. Между тях две вън от България:

 - Когато розите танцуват на Валери Петров в Скопие, преведена на македонски под заглавие Танцот на трендафилите. (Авторът, виртуоз на българския литературен език, очевидно нямаше проблем с това.)

 – Френската пиеса Zoo (Зоопарк) в Дойчес театър Берлин, по покана на познатия в България от филма Тютюн знаменит актьор, режисьор и директор Волфганг Лангхоф. Едно връщане към немското минало, в театъра, изграден навремето от Макс Райнхард.  Но самият Източен Берлин беше мрачен град-символ на студената война, при постоянното присъствие на непреодолимата Берлинска стена.  

Планираната постановка Троянките на Жан-Пол Сартър в Пловдивския театър не се състоя по политически причини: левият интелектуалец Сартър беше публикувал остра критика на Съветския съюз.  

Последната подготвяна, но нереализирана постановка на баща ми беше Хамлет  в Народния театър. Сложни обстоятелства около ремонта на театъра, а след това заболяването и смъртта на Апостол Карамитев, който щеше да играе главната роля, я осуетиха.

Като мото над замисления спектакъл стоеше прочутият 66-ти сонет на Шекспир: 

„Зова смъртта, нямам повече сили да гледам как гние в нищета достойният мъж, а негодяят живее в разкош и охолство, как се тъпче доверието на чистите души, как заплашват целомъдрието с позор, как на мерзавците се въздават почести, как повяхва сила пред наглия взор, как навред в живота тържествува измамникът, как в лапите на Злото мъчително се гърчи всичко, което наричаме Добро…"  

След светлия период в Сатиричния театър този замисъл изглеждаше по-скоро песимистичен. Хамлет е първообраз на европейския интелектуалец-хуманист, изправен пред избора да предаде миролюбивите си идеали или да загине. Понеже се колебае прекалено дълго, накрая се случва и едното и другото. 

Звучи днес пак неочаквано актуално:

 Европа е сериозно застрашена от съдбата на Хамлет

 Сякаш някаква висша сила по недоглеждане е бутнала колелото на историята в обратна посока.   

*

Баща ми прекара първата част на живота си до голяма степен навън, втората  изцяло в България. При мене се получи обратното – от  40 години живея и работя в Германия. Това не беше планирано, няма как човек сам да организира живота си като огледално отражение. При всички неизбежни трудности на приспособяване към една нова среда вътрешна опора ми беше средата, в която израстнах в България. Хората от нея, част от тях назовани в този текст,  остават за мене и до днес мерило за професионализъм и отдаденост на изкуството. В чисто личен план бяха по-интересни от западните си колеги: със своята земност, стабилност, отсъствие на прекалена суетност. Могат да се нарекат космополити. Могат също с пълно основание да се нарекат националисти: при условие, че национализмът се разбира като самобитност, но не и като изолация или ксенофобия. Бяха български европейци. 

* Боян Дановски: От двете страни на завесата, Наука и изкуство, 1969 г.

**Невяна Инджева: Боян Дановски, Наука и изкуство, 1969 г.

***Боян Дановски: От двете страни на завесата, Наука и изкуство, 1969 г.

**** Джузепе дел’Агата Боян Дановски и италианската култура, СЛЕДВА / Нов Български Университет, списание за университетска култура, брой 33 /2016

Снимки: личен архив на Владимир Дановски