Едвин Сугарев

Войната, започнала с агресията на Русия срещу Украйна, трябваше да приключи за три дни – с безусловна победа и военен парад в Киев, но продължава вече цели три години – при това без изгледи скоро да свърши. Дори само този факт е достатъчен, за да можем с право да твърдим, че 

всички планове на Путин са претърпели крушение

 в тази война. В нея рухна безславно основният мит, на който разчиташе и продължава да разчита империята на злото: че руската армия е силна и непобедима. Не, не е – след като украинските воини, имайки многократно по-малък военен потенциал, удържат варварските набези на тази армия в течение на три години – и я принуждават да прибягва до услугите на наемници, да внася въоръжение и муниции и да попълва редиците си пандизчии. 

Тази армия е слаба и деморализирана – това е основният извод, до който можем да достигнем. Тя е по-скоро способна да тероризира цивилното население и да върши военни престъпления, отколкото да воюва с достоен противник. Настоящата война е най-яркото доказателство, че численото превъзходство и превъзходството във въоръжението не решават нещата: за да се постигне победа, е най-важен духът на воюващите. 

От тази гледна точка остават два въпроса, които висят като гилотина над съвестта на Запада – доколкото още съществува такава. Първият е: 

можеше ли Украйна да победи

 Да, можеше! Можеше – но ако примерно по време на планираната контраофанзива беше получила военна помощ навреме и в достатъчен обем, както и правомощия да реализира своята защита без лицемерни ограничения. Само че винаги й се отпускаше военна помощ, достатъчна, за да предотврати победа от руска страна, но категорично недостатъчна, за да може самата Украйна да победи. И винаги под условие – например: ето ви ракети с голям обсег, но ще ги използвате само на своя територия, никога на територията на врага – и въпреки че този враг атакуваше ден и нощ украински територия, нейните защитници не можеха да отговорят със същото.

Пита се защо. За да не би да се стигне до „ескалация“ – и да не би Путин да посегне на помагащите на Украйна страни. Страх лозе пази – както се казва. Странно защо обаче никой от началник щабовете на западните армии не се осмели да изрече гласно повече от очевидната истина: щом украинската армия сама е способна да удържи сама руската армия в течение на цели три години, то какво би станало, 

ако тя трябваше да воюва с армиите на НАТО

 или дори само с европейските армии? Въпросните три години доказаха по безспорен начин, че става дума за колос на глинени крака, от който няма защо да се боим – и можем спокойно да поставим ултиматум на Путин: марш обратно в Евразия, иначе ще бъдеш пометен.

Знам добре възраженията, които могат да бъдат направени: ами ядрените глави? Ами съдбата на планетата? Разните разузнавания обаче много добре знаят, че половината от тези ядрени глави вече са нефелни и не могат да бъдат използвани – и че в Русия технологиите за изстрелване, насочване и гарантиране на точния прицел са доста по-изостанали от тези на западния свят – въпреки лъжливите уверения на Путин в противното. Освен това едва ядрена атака е винаги колективно дело – а дори и сред приближените на Путин има хора, за които животът е по-важен от химеричните амбиции на един самозабравил се диктатор. И най-важното: 

ядрените глави няма да изчезнат, ако подвием опашки пред заплахата за тяхното използване

 или ако умилостивяваме диктатора, като сдържаме военната помощ под равнището, необходимо за украинска победа. 

Тъй че сами сме си виновни за това, че цели три години не решихме проблема си с тази война по достатъчно решителен и радикален начин, а вместо това следвахме едно половинчато и страхливо (да, да, страхливо – колкото и да не ви харесва тази дума!) отношение към върховния сатрап, като следвахме желанието си не да постигнем мир, а да съхраним дълго продължилия европейски мир за себе си, в полза на националния си рахатлък, пренебрегвайки основни нравствени ценности, които би трябвало да ни подтикнат към по-искрена и истинска солидарност с жертвата на тази агресия.

Уви, сега вече е късно да поправим грешката си

 Сега Европа е в клещите на двама хищни играчи, които не й мислят доброто – и показват изключителна съгласуваност помежду си: Путин и Тръмп. Крайно време е да си дадем сметка за какво става дума. Съжалявам, ако ви прозвучи грубо и безпощадно, но това е истината: тези двамата не преговарят за мира в Украйна – те работят заедно: 

срещу този мир и срещу европейската цивилизация

 с всичките й демократични принципи и ценности. Режимът на Тръмп нееднократно и много ясно показа, че се оттегля от досегашната система за сигурност в нейния евроатлантически контекст – и когато заяви, че Путин може да прави каквото си иска с тези членове, които не си „плащат“ достатъчно, и когато даде да се разбере, че не смята да се съобразява с чл.5 от съюзния договор на пакта, и когато заплаши да изтегли военните си формирования от източния фланг на НАТО, и когато се оказа, че е предал и продал Украйна още преди да започне преговорите си с Путин, и когато в деня на третата годишнина от войната САЩ отказа да гласува резолюция на ООН, посочваща Русия като агресор, и даде гласа си против – заедно с Русия, Белорус и Северна Корея. 

За какво ви говори това? Нужни ли са повече доказателства за очевидния факт, че начело с президента Тръмп

 САЩ са вече от другата страна на барикадата

 Ясно е, че за никакви мирни преговори не става и дума, а става дума за нов световен ред, в който правото е на силния – и тези, които са силни, се чувстват в правото си да си поделят и Украйна, и света – и вече вписват своите проценти на незнайна салфетка – и върху маса, на която за ЕС изобщо не е предвидено място?

Но извън факта, че Европа е оставена да се справя сама със своята сигурност, има и един друг проблем, който е дори по-сериозен и ни предвещава доста по-мрачно бъдеще, отколкото можем да провидим днес. Атлантическият договор не е само военен съюз – той е и споделена ценностна система, в която свободата, солидарността, демокрацията, правата и достойнствата на човека имат определяща роля. Нека все пак не забравяме, че това са и ценностите, върху които се гради западната цивилизация. Те обаче не означават буквално нищо за Тръмп и неговата умопомрачителна кохорта, определяща се като „бролигарси“. Тяхната цел не е просто да изтъргуват Украйна по най-циничния възможен начин – тяхната цел е да създадат нов световен модел, в който двама или трима геополитически играчи и няколко големи корпорации си поделят света и са способни да манипулират неговата икономика, неговата политическа структура и йерархия, правата и свободите на хората, техните желания и мечти.

И това е – нека не оставаме слепи за това – нов световен ред, в който 

моралът и духовните ценности не значат нищо;

 в който всичко е на тезгяха и може да бъде купено или продадено; в който истината е без значение и може да бъде подменяна и модифицирана до безкрайност, в който екологичните съображения за бъдещето на изчерпващата ресурсите си планета вече не важат; в който целта оправдава средствата и справедливостта е там, където е силата и в който индивидуалната чест и достойнство са само орнаменти към общата картина, която винаги се вмества в матриците, предначертани от силните на деня. А това е модел, който пасва както на Путин, така и на Тръмп – и това съвпадение е причината те да играят в един отбор. 

Има само един пречещ фактор: 

общността на свободните хора

 На тези, за които индивидуалните права и свободи стоят над примитивните щения на масата и тълпата – и за които отсяването на доброто от злото е не само право, но и задължение на всеки, който е загрижен за общото бъдеще на човешкия род. И най-сетне на тези, които знаят, че за свободата и човешките достойнства трябва да се воюва – ежедневно и ежечасно – и че тази битка често взема своите жертви, но че без да я водим, жертваме цялото бъдеще. Длъжни сме да бъдем на висотата на тази жертва – без нея сме като слепци, които не знаят къде отиват и защо живеят.