От популизма до паниката - Безмер, НАТО и хибридният разлом в България

Владимир Владимиров

Скандалът около временното разполагане на американски самолети-цистерни в авиобаза „Безмер“ изглежда на пръв поглед като поредния спор за външната политика и националната сигурност у нас. В действителност обаче той разкрива много по-дълбок проблем – неспособността на българската политическа система и управление да комуникират спокойно и професионално в условията на криза, лесната податливост на обществото към хибридни внушения и постепенното 

превръщане на страха в основен инструмент за политическа мобилизация

На практика Румен Радев днес е изправен пред последиците от „ветровете„, които сам пося само преди няколко седмици…

Само преди месец, премиерът Радев изгради цял политически спектакъл около телефонния си разговор с американския президент Доналд Тръмп и около съкращаването на престоя на американските военни самолети на летище „Васил Левски“ в София. Самият Радев публично свърза въпроса за самолетите с липсата на напредък по отпадането на американските визи за български граждани и заяви, че американската страна трябва да потърси ново място за тяхното разполагане. Тогава това беше представено като демонстрация на суверенитет, решителност и лична дипломатическа тежест – според изказвания на членове и на Правителството и на Парламента. Посланието към публиката беше ясно – „разговарях с Тръмп, защитих българския интерес и американските самолети ще напуснат София„. Подобен политически театър може и донесе краткосрочно одобрение, особено когато се плъзга по вече съществуващите у нас антиамерикански нагласи, но неизбежно се създават очаквания, които впоследствие започват да управляват самия политик. Когато веднъж започнеш да обясняваш съюзническото военно присъствие като проблем, от който лично освобождаваш държавата, после трудно можеш да убедиш същата публика, че разполагането на подобни самолети на друго българско летище е нормална част от съюзническите ни ангажименти. Това е класическият капан на популизма - политикът не променя обществените нагласи и не поема лидерска отговорност, а се приспособява към предварително създадените страхове на своите избиратели, отговаря на очакванията на общности, които години наред са обработвани от руската пропаганда, получава краткосрочно одобрение, но след това сам става пленник на същите ирационални настроения, които е насърчавал и легитимирал.

„Заплахата„, която всъщност не съществува

Основният факт в този скандал е прост - към момента няма данни за реална и непосредствена военна заплаха за България, произтичаща от временното разполагане на американските самолети у нас. В „Безмер“ няма да бъдат разполагани изтребители и нападателни оръжейни системи и от българска територия няма да бъдат извършвани реални бойни операции срещу Иран. Българските власти заявиха, че самолетите ще изпълняват логистични мисии по дозареждане във въздуха извън българското въздушно пространство и че тяхното временно пребиваване не превръща България в страна по войната и съответно на 22 юли парламентът одобри разполагането на до осем самолета KC-135, до 250 американски военнослужещи и съпътстващо оборудване за периода от 24 юли до 1 октомври. Решението беше взето със 136 гласа „за“, 13 „против“ и двама въздържали се, а авиобаза „Безмер“ е сред обектите за съвместно използване по действащото от 2006 г. българо-американско споразумение. Към настоящия момент няма нито едно сериозно доказателство, че Иран планира военна атака срещу България. Иранската страна, разбира се предупреди, че използването на българска територия за операции срещу Иран би превърнало страната ни в съучастник в агресия, но българското Министерство на външните работи отговори, че България не предприема враждебни действия и че от наша територия няма да се провеждат бойни операции в Близкия изток.

И въпреки липсата на непосредствена заплаха, една дипломатическа нота, няколко внушения и добре насочена информационна атака се оказаха достатъчни, за да предизвикат политическа буря, подписки, страхове и поредното разцепление в българското общество и това е най-тревожният аспект на ситуацията.

Ако една хибридно произведена и силно преувеличена заплаха е способна да предизвика подобна обществена реакция, какво би станало при реална криза? Как биха реагирали българските политически партии, институциите и обществото при действителна опасност, след като част от тях днес са готови да изпаднат в паника заради самолети-цистерни във военна база на държава – член на НАТО? Това вече не е просто спор за „Безмер“, а това е тест за устойчивостта на българската държава и държавност. И резултатът от този тест не е особено успокоителен.

Европейският разлом и новата трансатлантическа реалност

Случаят има и значително по-широко европейско и трансатлантическо измерение. Американската операция срещу Иран не е операция на НАТО. Тя не е решение на Северноатлантическия съвет и не активира автоматично съюзническите задължения на останалите държави. Европейските страни имат пълното суверенно право да откажат пряко участие и много от тях го правят въз основа на своите национални интереси, правни аргументи и вътрешнополитически ограничения. Това е принципна и легитимна позиция, но спорът не може да бъде разглеждан извън разлома, който през последните години се разширява в трансатлантическото партньорство. Новата политика на администрацията на Доналд Тръмп поставя много по-силен акцент върху американските национални интереси, двустранните договорености и разпределението на тежестите в НАТО. Европейските съюзници вече не могат да приемат за даденост, че Съединените щати винаги ще осигуряват основната част от военния, технологичния, логистичния и разузнавателния капацитет на Алианса. Това не означава непременно край на трансатлантическото партньорство, а по-скоро сме свидетели на неговото трудно преформатиране. Новата формула е повече европейска отговорност, по-справедливо разпределение на разходите и „по-силна Европа в по-силно НАТО“. Тук възниква ключовият въпрос за амбицията на Европейския съюз да бъде самостоятелен геополитически фактор. Геополитическата тежест не се създава само чрез декларации, срещи на върха и дипломатически позиции, а се изисква реална способност за действие – въоръжени сили, разузнавателен капацитет, военна мобилност, сателитни системи, киберзащита, противовъздушна и противоракетна отбрана, обща отбранителна индустрия, технологична самостоятелност и политическа воля за използването на тези инструменти. 

Добрата новина е, че тази ситуация започва да се променя.

Европейските разходи за отбрана нарастват, създават се инструменти за общи поръчки, разширяват се инвестициите в отбранителната индустрия. Вероятно през следващите години ще виждаме Европейския съюз да заема по-активни и по-самостоятелни позиции по важни световни въпроси, но стратегическата автономия няма да бъде постигната чрез противопоставяне със Съединените щати, а чрез изграждане на способности, които позволяват на Европа да бъде по-равностоен, отговорен и надежден партньор. Именно в този контекст трябва да се разглежда и отказът на част от европейските държави да участват пряко в американската операция срещу Иран – не просто като морална позиция, а като част от по-големия спор за това каква роля иска да има Европа и каква цена е готова да плати за нея.

Хибридната война не убеждава – тя разрушава

Най-важното измерение на кризата обаче си остава вътрешното измерение - България е обект на продължително и видимо ефективно руско хибридно и асиметрично въздействие. Неговата цел не е непременно да убеди българите да харесват Русия, да одобряват Путин или да подкрепят руската външна политика. Целта е по-дълбока и по-опасна и тя е да се разруши доверието между гражданите и институциите, да се произвежда постоянна тревожност, да се създаде усещане, че държавата лъже, че съюзниците ни използват и че зад всяко решение стои някакъв таен заговор срещу България. Това е пар екселанс технология на обществената дезинтеграция.

 Резултатът е афективна поляризация – хората вече не спорят само по конкретния въпрос, а започват да възприемат другата страна като морално опасна, предателска или чужда и в политически план резултатът е институционална парализа – всяко решение се превръща в нов повод за подозрение, протести и делегитимация. Така всяка тема – ваксините, еврото, войната в Украйна, НАТО, американските самолети или правата на отделни обществени групи – може да бъде превърната в нова линия на обществен разлом. Иранската нота също не бива да бъде разглеждана единствено като рутинен дипломатически документ, дори и да не можем категорично да докажем, че е част от координирана операция на иранските служби и дипломация, нейният публичен ефект функционира като инструмент за психологически натиск. Иранската страна очевидно разбира, че в България всяко споменаване на „американски бази“, „война“ и „въвличане“ моментално активира вече изградени страхове, конспиративни представи и пропагандни механизми и не е необходимо да създава тези нагласи от нулата. Достатъчно е да натисне бутоните, които руската пропаганда отдавна е монтирала в българското публично пространство. Хибридната война рядко създава напълно нови конфликти, но тя открива съществуващите обществени разломи и ги разширява, докато не се превърнат в пропасти.

Политиците, които отказват да обясняват

Именно тук проличава един от големите провали на българската политическа система. Досега не сме видели български политик, който спокойно, разбираемо и последователно да обяснява на хората у нас какви са огромните ползи от членството ни в НАТО – защитата на територията и въздушното пространство, общото военно планиране, достъпът до разузнавателна информация, технологичната и логистичната подкрепа и най-вече гаранцията, че България няма да остане сама при реална агресия. Политическото лидерство не означава да повтаряш страховете на обществото, за да получиш аплодисменти - означава да обясняваш реалността дори когато тя не е съвсем удобна и популярна политически. А реалността е, че България сама не може да осигури надеждна защита нито на въздушното си пространство, нито на Черноморието, нито на сухопътните си граници. Не разполагаме самостоятелно с необходимите военни, разузнавателни, технологични и финансови ресурси. Нашата сигурност се гарантира именно защото сме част от най-мощния отбранителен съюз в света, заедно с почти всички наши съседи и с огромната част от демократична Европа. Членството в НАТО не премахва всички рискове и не означава, че всяко решение на нашите съюзници трябва да бъде приемано безкритично, но то ни дава нещо, което не бихме могли да осигурим сами – колективно възпиране и гаранция, че евентуална атака срещу България няма да бъде проблем единствено на България. Този разговор почти не се води в страната и НАТО се появява в публичното пространство главно при скандал, военна покупка или пропагандна атака. Липсва постоянна, достъпна и съвременна комуникация какво представлява Алиансът, как действа колективната отбрана и какъв е конкретният принос за сигурността на българските граждани.

Алиансът инвестира милиарди в техника, инфраструктура, командни системи и военна готовност, но направи твърде малко, за да обясни собствената си същност на обществата в Източна Европа – общества, които десетилетия наред са подложени на масирано руско информационно влияние, а вече и на все по-сериозни китайски и трети хибридни въздействия. Необходима е дългосрочна политика за обществена устойчивост, медийна грамотност и кризисна комуникация Хората трябва да разбират и да знаят не само какви оръжия има НАТО, а защо съществува Алиансът, как се вземат решенията в него и как участието в колективната отбрана защитава ежедневния им живот. Защото всяка военна система е толкова устойчива, колкото е устойчиво обществото зад нея.

Самолетите в „Безмер“ не са заплахата…

Истинската заплаха е общество, което може да бъде хвърлено в паника с една дипломатическа нота, един фалшив разказ и няколко добре подбрани пропагандни внушения. Истинската заплаха е политическа система, която не изгражда устойчивост, сила и държавност, а експлоатира страховете на хората за краткосрочни политически дивиденти. Истинската заплаха е държава, чиито основи се ерозират отвътре, докато политиците ѝ продължават да спорят кой ще извлече повече полза от поредната произведена паника.

И ако не започнем най-после открития разговор за НАТО, националната сигурност, европейската отбрана и руската хибридна война срещу България, при следващата реална криза може да се окаже, че най-слабото звено в отбраната на страната не е армията. Най-слабото звено може да се окаже ерозиралото доверие в самата българска държава.