Огнян Минчев

Динамиката на вътрешния властови контрол на Путин върху Русия има своя собствена логика, но за изхода от агресията в Украйна ключово значение има поведението на т.нар. колективен Запад. Проблемът на взаимоотношенията между Запада и Путин е основан преди всичко върху една 20 годишна история на непрекъснато отстъпление на Запада пред исканията и претенциите на арогантния властелин на Кремъл. Нека да припомним само някои от важните крайпътни знаци.

На срещата на НАТО на високо равнище в Букурещ през 2008 г. Алиансът отстъпи пред ултиматума на Путин да не бъде предоставян статут МАР (Membership Action Plan) на кандидатурите за членство на Украйна и Грузия. Така НАТО показа, че външни за Алианса сили - като Кремъл - могат да управляват негови легитимни вътрешни решения. Меркел и Саркози направиха "компромис" като се съгласиха въпросът да бъде обсъден и решен на следващата среща на високо равнище на НАТО.

Путин получи "прозорец на възможности"

за следващите 6-8 месеца.

След четири месеца - през август 2008 г. руската армия влезе в Грузия и направи опит за сваляне на правителството на президента Саакашвили. Абхазия и Южна Осетия бяха директно окупирани от РФ (след почти две десетилетия фактически контрол върху тези размирни територии, в които конфликтите бяха подклаждани от Москва). Западът реагира на агресията срещу Грузия със самоунижение. Буш-младши се усмихна сконфузено - добре, че изпрати няколко военни кораба в Черно море и до грузинските пристанища. Меркел и Саркози "посредничиха". Швейцарската дипломатка Тавиани написа изпълнен с лъжи доклад, който постави вината за руската агресия върху ... Тбилиси.

През целия период след ключовата реч на Путин пред конференцията по сигурност в Мюнхен от 2007 г. Москва разгърна

системна стратегия на хибридна - пропагандна война срещу Европа и Запада,

в основата на която стояха няколко взаимообвързани цели. Първо, системна дестабилизация на страните от централна и източна Европа, които продължават да изпитват сериозни дилеми на своето развитие - стопански, социални, политически. Познаваме целите на тази пропагандна война на собствения си гръб - повече от десетилетие в България се води истинска фронтална атака срещу избора на българското общество да принадлежи към Европа и атлантическия свят. Второ, създаване на дълбоко чувство за вина - особено в страни като Германия - към Русия, която била "излъгана", "унизена" и заобиколена в основните решения на Запада за учредяване на европейски и световен порядък след края на Студената война. Това между другото е стопроцентова лъжа - няма по-"ухажвана" от Запада страна от Русия в десетилетията на конституиране на световния порядък след краха на двуполюсния свят.

Трето, изграждане на мисловна и институционална система на все по-голяма зависимост на Европа от енергийните източници, внасяни от Русия. Така страната - "суровинен придатък" на развития свят - се превръща във

фактически колонизатор на европейското пространство,

управлявано от мекушави и безусловно добронамерени лидери. Путин и за миг не допуска, че може да отговори на добронамереността със същото. Той има планове на завоевател, който трябва да коригира "най-голямата геополитическа трагедия на 20 век"... За тази цел илюзиите на Германия, Франция, Италия и други европейски страни, че с Путин може да се постигне дългосрочно споразумение - енергоизточници от Русия за Европа, европейски технологии за модернизация на Русия - изиграха решаваща роля за създаване на едностранна зависимост на мощна икономически, но безсилна стратегически Европа от стопански невзрачната, демографски западаща, но традиционно свръхмобилизирана и вечно недоволна - инвазивна Москва.

Със своето влизане в Белия дом президентът Барак Обама поведе външна политика на безусловна добронамереност спрямо външния свят. Той искаше да възроди един приятен образ на

американската "мека сила" след годините на "дрънкане на оръжие"

и безславно затъване в пясъците на Близкия изток на неговия предшественик Буш-младши. Обама произнесе извинителна реч към мюсюлманите в Кайро, изтегли основната част на американския окупационен корпус в Ирак, поощри т.нар. "арабска пролет" срещу заварените авторитарни режими в региона. На Москва Обама предложи изобретението на своя съветник Майкъл Макфол "re-set" - "презреждане" на отношенията с Кремъл. Путин се възползва - както съветските си предшественици - от тази добронамереност на Вашингтон, без - разбира се - да има и най-малкото намерение да отвърне на жеста. Безусловната добронамереност на администрацията на Барак Обама бе използвана за разширяване на руската стратегическа инвазия в постсъветското пространство, източна Европа и Близкия изток (Сирия). 

През 2014 г. проруският президент на Украйна Янукович отстъпи пред натиска на Кремъл и отказа участието на Киев в инициативата за "Източно партньорство" на ЕС като първоначален етап на европейска интеграция в постсъветското пространство. Украинците излязоха на "майдана". На площада в Киев за първи път в европейската история бе пролята кръв в защита на знамето с 12 звезди. Смяната на Янукович и ревизията на украинската позиция спрямо "Източното партньорство" предизвикаха открита агресия на Кремъл в Украйна.

Окупиран бе Крим - от "зелени човечета",

без официално участие на руската армия. Криминални групировки в Донбас бяха овластени да обявят сепаратистко отцепване на Донецка и Луганска област от Украйна. 

Ангела Меркел и Франсоа Оланд бързо се ангажираха в традиционната си роля на посредници в руско-украинската криза. "Посредниците" безмилостно "извиваха ръцете" на Киев да се съгласи на "компромис". На два етапа в Минск бяха подписани споразумения, които изцяло отговаряха на стратегическите цели на Путин. Двете отцепнически области в Донбас трябваше да получат степен на автономия в рамките на украинската държавност с право на "вето", чрез което Москва получаваше достатъчен инструмент за цялостен контрол върху политиките на украинската държава в перспектива. Путин отново не можа да чуе категорично НЕ на своята агресивна политика спрямо съседите на Русия. Пътят към по-нататъшна агресия срещу Украйна и бивша "източна Европа" бе открит. Паролата? Борба с агресивното разширяване на НАТО и ЕС към Русия...

Агресията срещу Украйна от 24 февруари изненада Путин с две основни неприятни новини. Първата - че Украйна не възнамерява да се предаде и да се примири. Втората - че Западът за първи път от времената на Рейгън, Тачър и Кол прояви

способност да каже твърдо НЕ на агресията.

На пръв поглед, Путин не разполага със стратегия за изход от тресавището на войната, в което сам се напъха. При по-задълбочен поглед обаче подобна стратегия за измъкване на "сух от водата" за Кремъл все пак съществува.

Изходът на Путин е във възможността единството и твърдостта на Запада по повод на агресията на Москва в Украйна да бъдат разколебани, и на Запад да се разгърне вътрешен конфликт на гледни точки и политики по отношение на Кремъл. Спирането на енергийните доставки за Европа и ескалиращите цени са единия инструмент за подобно разколебаване. Стимулирането на призиви за "мир" и "преговори" в лявата и дясната радикални периферии на европейския и американския политически спектър е другия ключов инструмент в тази посока. "Да спрем кръвопролитието" - вопият българските путиноидчета, сякаш че някой друг освен менторът им в Москва е започнал да пролива кръв. "Спрете наглеца с тениската", гневи се на Зеленски консервативният водещ от Фокс нюз Карлсън Такър по повод молбата на Киев за подкрепа от Вашингтон с оръжие. Добре финансирани леви "пацифисти" и десни изолационисти с ентусиазъм участват в пропагандната война на Кремъл за разколебаване на западното единство в подкрепа на бореща се Украйна. Ако и това не подейства - налице е "ядрена заплаха" -

или ми дайте каквото искам, или ще ви унищожа...

Там където парите и идеологиите не вършат достатъчно работа - работа ще свърши страхът...

Това е основния проблем, който ще определи и края на войната - възможността Путин да продължава достатъчно дълго време да чува твърдото НЕ на западната политическа и гражданска общност по повод на неговата агресия в Украйна. Войната ще приключи с изтеглянето на руската армия от Украйна и с поемането на отговорността на Кремъл за последствията на агресията. Всяко друго послание отваря поредните "прозорци на възможности" за изплъзване на кремълския диктатор от отговорност и за натоварване на някой друг с плащането на сметката за бруталната агресия. Ще оцелее ли Путин начело на РФ и в каква перспектива е въпрос, който зависи от много фактори вътре в самата Русия. Ще бъде ли принуден Путин да спре агресията в Украйна и да поеме отговорността за нея - отговорът на този въпрос зависи в решаваща, в изключителна степен от единството и твърдостта на западния свят в защита независимостта и суверенитета на Украйна. Падне ли Украйна - гответе се за нови агресии, нови унижения и нови "посредничества" - от типа на "Минските споразумения", които катастрофираха в неутолимата жажда за великодържавна експанзия на кремълския режим. Който не познава историята е осъден да я преживява отново и отново. И да плаща цената за това.

Текстът е публикуван на фейсбук страницата на автора, заглавието е на Faktor.bg