Тони Николов, Портал Култура

В Русия от векове всичко се случва между брадвата и иконата, най-насъщното във всеки обикновен дом. Но както отбелязва американският историк Джеймс Билингтън в прочутата си книга „Брадвата и иконата“ (1966), много зависи от това в чии ръце попадат те. В ръцете на добрия стопанин или на монаха брадвата е градивен инструмент. В ръцете на тиранина или на палача тя е страшно оръжие, което посяга на всеки.

В резултат на което руската история – с периодите си на дълги и жестоки репресии –силно наподобява на икона, сцепена на две. С удар на брадва – или чрез изстрел, отрова, или смърт в затвора – се заличава всеки, посмял да надигне глас. За да знаят следващите какво ги чака и овреме да превият глава.

Така властта в Русия винаги се е разправяла с инакомислещите.

В началото на седемдесетте години КГБ прави чудовищен опит да инжектира ракови клетки на Александър Солженицин, надявайки се да възобнови онкологичното заболяване, от което той по чудо се е отървал десетина година по-рано. С идеята, че така ще има „алиби“ за смъртта му. И пак по чудо авторът на „Архипелаг ГУЛаг“ се разминава със злосторството на властта.

Вече в „перестройката“ – през 1986 г. – в Чистополския затвор загива при неизяснени обстоятелства Анатолий Марченко, един от легендарните руски правозащитници. Държан е с месеци в карцера, неговата гладна стачка продължава 117 дни, прекъсвана с принудително хранене с маркуч в хранопровода. Така властта „замита“ миналото в епохата на „новото мислене“.  

През 1990 г. – в разгара на „обновлението“ – с брадва бе убит отец Александър Мен, лицето на едно друго православие в Русия. От кого и защо – не е известно до ден днешен. Съсичането с брадва на този невероятно популярен духовник и изключително талантлив автор сякаш подпечатва с кръв краткия период на „свободомислие“ в Русия. До появата на Путин в новия век.

В първия период на режима на Путин инакомислещите се тормозеха административно (по наръчниците на КГБ) – уволняваха ги от работа, закриваха се цели издания или се подменяха екипите им, неудобните сами бяха принуждавани да напуснат страната.

Във втория му мандат неудобните вече се разстрелваха от „неизвестни лица“  – като Анна Политковская, Борис Немцов и мнозина други, за които малцина са чували.

В случая с Алексей Навални, Путин обаче попадна на особено костелив орех. Затова и сблъсъкът с него се превърна за „самодържеца от Кремъл“ в твърде лична битка, завършила с разправата, която стъписа цял свят, с едно толкова показно отмъщение.

Първо, Навални влезе в политиката от друго „поле“ – на „патриотичните сили“ в Русия, където Путин е особено ревнив и бдителен, тъй като предчувства (с основание), че превратът срещу него може да дойде тъкмо от тази посока. Да, Навални отначало тръгва с либералите на Явлински от „Яблоко“, но после се прехвърля в движението „Народ“. Той също мечтае за „силна и велика Русия“, което в онези години обяснява и редица негови националистически изказвания, от които той впоследствие се дистанцира.

Но публичният му образ за масите в Русия си остава на „руски патриот“, а не на „прозападен либерал“ (което в тази имперска държава си остава страшно клеймо). И именно тук нейде избуя чудовищната мъст на Путин срещу този негов съперник, когото автократът от Кремъл реши да отрови с „новичок“.

Ала Навални по чудо оцеля (както Солженицин навремето). Бе пуснат за лечение в Германия и спасен от немските лекари. С което властта в Кремъл се сдоби с опонент номер едно.

И, второ, той не замълча, а благодарение на харизмата си сплоти около себе си екип, започна да набира привърженици в Русия и най-накрая пусна бомбата с най-голямото си антикорупционно разследване – „Дворец за Путин. Историята на най-големия рушвет“. Филм, гледан от милиони зрители в мрежата.

Това никой досега не си е позволявал с Путин. На екрана лъсна цялата уродливост на режима около него и собственото му безочие, намерило израз в непомерен и дори кичозен разкош (златна четка за чистене на тоалетна за 800 евро!).

Путин бе ударен в „личния си живот“ – в своята „светая светих“. В Русия такава гавра със самодържеца не се прощава. Личният секретар на Сталин Борис Бажанов, който бяга на Запад и описва задкулисието му, години по-късно бива намерен убит и разтерзан по чудовищен начин.

В случая с Алексей Навални днешната власт в Русия държи да ни поднесе убийството му като „синдром на внезапната смърт“, един вид „нещастен случай“.

Дългите месеци в страшната наказателна колония отвъд полярния кръг, както и гладните стачки на Навални със сигурност са съсипали тялото му. Но за това също е виновен Владимир Путин. Двайсет и седемте „карцирания“ в бетонен изолатор със сигурност са предначертали гибелта на затворник номер едно в Русия. Но на Путин и това му е било малко.

Какво точно се е случило с Навални, предстои да узнаем. Дори в най-забравеното от Бога място винаги са намират очи и уши, които могат да свидетелстват един ден. Истината ще изплува на бял свят. Независимо от крясъците на медийните путински слуги, че „ЦРУ го е ликвидирало“ (Владимир Соловьов) или че „Навални умря твърде навреме“ (Маргарита Симонян).

Сега, когато Алексей Навални вече не е сред живите, Владимир Путин обаче е изправен пред не по-малък проблем.

Живият Навални го застрашаваше и предизвикваше нечовешката му злоба, затова сатрапът от Кремъл никога не произнесе името му (наричаше го „берлинския пациент“).

Символът Навални обаче е извън обсега на атаките му. Няма как да бъде доокалян допълнително (путинската пропаганда отдавна стори в тази насока, каквото можа). Да бъде убит втори път е просто невъзможно.

А оттук насетне Навални е във вечността. Името му мобилизира мнозина. Самоотверженото му решение да се върне в Русия възхищава (дори с безразсъдството си).

Една от особеностите на руската култура е, че там водачът бива канонизиран като „страстотерпец“ заради понесените приживе страдания. Путин (с разкошните си дворци и позлатени тоалетни чинии) е пълната противоположност на подобни народни тежнения.

Освен това никой в Русия не бива признат, ако не говори, стъпил на „святата руска земя“, а се произнася от чужбина. Така Александър Херцен не е имал никакъв шанс, защото разпространява идеите си от Франция, докато „народоволците“ биват помнени и тачени с техните „актове“ – нали умират или биват обесени тъкмо на „руска земя“.

Мисля, че тъкмо това подтикна Навални към самоубийственото му решение да се завърне в Русия, имайки пред очите си примерите на Ходорковски или Каспаров, които набързо бяха забравени „зад граница“.

Сега и мъртъв, той продължава да се сражава с Путин, тревожейки сънищата му.

И съответно Путин води битки с тленните останки на героя.

Защо не връща тялото му на неговата майка? Нима това е в традициите на „православната цивилизация“, която уж той брани?

Работата е там, че в случая Путин е изправен дори пред по-сериозен проблем, отколкото да скрие престъплението си (каквото и да може да „разкаже“ тялото на Навални).

За целия свят Путин е реалният убиец на Навални, по това спор няма. И тук няма какво толкова да бъде прикрито.

Сега Путин се бои от следващата стъпка – от погребението на Навални. Да го разреши или да го забрани?

Представете си само многохилядни шествия в Москва или другаде в навечерието на президентските избори. Не, за Путин това определено е лош сценарий.

Той би убил отново Навални, още множество пъти, стига да можеше, с желанието него въобще да го няма, да се изличи всеки спомен за него.

Но в момента става точно обратното – в ход е гражданската и политическа канонизация на героя на анти-Путиновата Русия. И то в цял свят.

И как да постъпи Путин сега?

Да унищожи тялото му – не може.

Да го погребе някъде отвъд Полярния кръг в тесен семеен кръг? Нали тогава майката на Навални и съпругата му ще се възправят още по-яростно срещу него!  

Да арестува и близките му, да арестува всички, които ще излязат да почетат паметта му?

Дали въобще е възможно?

Ето как палачът се оказва безсилен пред жертвата си.

Днес жертвата Навални се превръща в обвинител номер едно срещу палача Путин.

И двубоят Навални-Путин тепърва започва.