Д-р Евлоги Станчев*

Краят на 2024 г. отбелязва 40-тата годишнина от началото на т.нар. „Възродителен процес“ в Народна република България. На 24 декември 1984 г. армия и милиция започват акция по насилственото преименуване на българските мюсюлмани в Кърджалийски окръг. В рамките на следващите два месеца турско-арабските имена на над 800 000 български мюсюлмани в цялата страна (турци, помаци, роми, кримски татари) са сменени с български. Процесът продължава до 1989 г. и е официално означен от пропагандата с циничното наименование 

"възродителен“

***

Въпреки опитите (къде съзнателни, къде не) за обществено заглушаване на този епизод от близкото минало, не трябва да има никакво съмнение, че „Възродителният процес“ заема едно от челните места в дългия списък с престъпления на комунистическата диктатура в България. Това е не просто посегателство срещу основополагащи граждански права – това е унижение срещу идентичността на стотици хиляди български граждани, демонстрация от страна на режима, че тези хора са нежелани в собствената си страна. С този акт комунистическата власт напълно собственоръчно се отказва от една от своите основни претенции, с които търси „легитимност“ след деветосептемврийския преврат – да заличи наследствата на „монархо-фашизма“, изграждайки социално, етническо и всякакво друго „равенство“ между българските граждани.

Събитията от 1984–1989 г. далеч не очертават началото на натиска на комунистическата власт срещу мюсюлманите в страната. Следвайки образеца на своите съветски господари, още след 9 септември 1944 г. комунистическата партия реализира

 атеистична кампания, 

която има тежки последствия върху религиозната култура на изповядващите исляма. Затварянето на джамии, тяхното превръщане в обекти от нерелигиозен характер (напр. складове), преследването на мюсюлмански свещенослужители и т.н. лишава исляма в страната от неговата институционална рамка и го свежда до религия на предимно фолклорно, битово равнище. Особено тежък удар срещу преобладаващо селското мюсюлманско население имат процесите на насилствена колективизация на селското стопанство. В крайна сметка произтичащите от тези събития секуларизация и урбанизация на българските мюсюлмани довеждат до постепенното оформяне на светски настроена турска интелигенция, макар и от социалистически тип. Същата тази интелигенция обаче малко по-късно ще стане жертва на „възродителната“ теза, че 

„в България няма турци“

Постепенният завой на комунистическия режим от първоначалната си интернационалистка марксистко-ленинска доктрина към все по-тесни националистически постановки очертава идейната рамка, в която впоследствие ще бъде осъществена кампанията срещу мюсюлманите. Късният режим става свидетел на формулировката за „единната социалистическа нация“, в основите си имаща изцяло асимилационни намерения по отношение на „небългарските“ общности в страната. Следвайки популярните по това време етногенетични концепции на някои съветски етнографи (напр. Юлиан Бромли), множество български учени и институции през 80-те години са впрегнати да „доказват“ българския етнически произход на турското население. В тези условия е наложено разбирането, че днешните мюсюлмани са съставна част от „социалистическата нация“, тъй като техните прадеди са били насилствено „помохамеданчени“ от османския нашественик.

Официално стартиралата на 24 декември 1984 г. кампания протича в 

извънредни военни условия

 в регионите с мюсюлманско население. На места се стига до сблъсъци между армия и цивилни, има жертви, хора са лишавани от свобода, някои са изпращани в Белене. Властта предприема серия от отвратителни актове, които и до днес заемат устойчиво място в паметта на мюсюлманите – режат се шалвари, заличават се имена на надгробни паметници и др. В следващите пет години е наложена тотална забрана на употребата на турски език, за чието спазване е изградена широка агентурна мрежа. Не по-малко възмутително е стилизирането на преименуването от страна на пропагандата като „доброволен“ процес.

Кулминацията на антимюсюлманските политики в НРБ идва през пролетта на 1989 г., когато, в условията на нарастващи протести от страна на турското население и зараждащото се дисидентско движение в страната, Живков разпорежда изселването на стотици хиляди български мюсюлмани в съседна Турция. Събитието продължава традицията от цинични етикети – този път 

режимът говори за „екскурзия“

 В хода на летните месеци около 360 000 мюсюлмани напускат България, а имуществото на голяма част от тях е разграбено. Макар близо половината от изселените да се връщат в страната в месеците след падането на Живков, и до днес в Турция има значителна диаспора на български турци, наброяваща няколкостотин хиляди души.

Въпреки че „Възродителният процес“ е официално прекратен с връщането на имената на българските мюсюлмани с указ на ЦК на БКП от 29 декември 1989 г., споменатите пропагандни клишета оставят силен политически и обществен отпечатък, макар и след краха на режима. Наложеното от късния живковизъм усещане, че на българската нация се полага „реванш“ за петвековното „турско иго“ продължава да съществува като фантомна болка в обществото ни дълго след „промените“. В подобни идейни условия българският преход породи националболшевишки формации като Отечествената партия на труда, които продължиха да капитализират върху доктрината за „единната социалистическа нация“, макар вече разсъблечена от социалистическото си съдържание. Години по-късно, ПП „Атака“ почерпи голяма част от своята политическа реторика именно от тези антиислямски и антитурски внушения (всички си спомняме отвратителната акция на Волен Сидеров на 20 май 2011 г. пред столичната джамия „Баня баши“). Макар и във вече значително променени условия, днешната партия „Възраждане“ използва същия идеологически ресурс в своята фобийна истерия срещу всякаква реална или привидяна „другост“.

В наши дни, с изключение на тесен кръг от историци, „Възродителният процес“ продължава да е също толкова обществено анонимен, колкото бяха самите мюсюлманските малцинства в НРБ. Израз на върховна политическа, но преди всичко гражданска безотговорност е днес възпоменанието на този мрачен епизод от тоталитарното минало да бъде изоставен и съответно изцяло 

монополизиран от ДПС за собствени политически цели

 Нито през последните 35 години беше сторено нужното символните пространства на българския патриотизъм (или национализъм) да бъдат изчистени от наслоената омраза, невежество и незачитане и заменени с чувство на гражданска и социална отговорност. Докато си мислим, че от онези времена са останали само вицове за „байтошово време“ и гротескни форми на соцносталгия, толерираната от късния режим колективна омраза срещу „другия“ намери логичната си нова „премяна“ в изстъпления като тези пред Народния театър „Иван Вазов“. Тъкмо тук виждам един от най-големите дефицити на българския посткомунизъм. И един от значителните ни провали като общество.

Бог да прости жертвите на комунистическия режим и неговите престъпни политики срещу малцинствата в България!

*Евлоги Станчев е главен асистент в Института за балканистика с център по тракология към БАН. През 2019 г. защитава докторска дисертация по руска история в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Научните му занимания са в областта на историята на Русия, Източна Европа и Балканите. От особен интерес за него представляват различни въпроси, свързани с национализма, политическите идеологии и етническите конфликти в тези региони.