Един от първите хора, които разкриват ужасяващата практика на т.нар. „човешки сафарита“ по време на обсадата на Сараево, е Едвин Субашич – бивш офицер от военното разузнаване на Армията на Република Босна и Херцеговина. Става дума за пристигане на чужди граждани, които плащали десетки хиляди евро, за да стрелят по цивилни в обсадения град от различни позиции.

Субашич разказва как още по време на войната научава за ужасяваща практика около обсаденото Сараево – пристигане на богати чужденци, които плащали на сръбски структури, за да стрелят по цивилни от удобни позиции. Първите сведения за подобни „човешки сафарита“ излизат публично през април 1995 г. във в. „Ослобожденье“, но вътре в разузнавателната служба темата се изяснява далеч по-рано.

Субашич си спомня, че към края на 1993 г. началникът на военното разузнаване го натоварва със задачата да анализира доклад от разпит на пленник – млад сръбски доброволец, попаднал случайно в контролирана от босненската армия зона край фронта. По онова време около Сараево се появявали сръбски, руски и гръцки доброволци, които воювали на страната на босненските сърби срещу заплащане. В показанията си пленникът разказва нещо, което на екипа звучи невероятно: пристигнал с автобус заедно със сръбска група и чужденци, сред които петима италианци с ловно оборудване и скъпо оръжие. Един от италианците му обяснил, че не са наемници, а „ловци“, които плащат, за да стрелят по жители на Сараево. Италианците слезли в Пале, откъдето били поети от хора на специални части. Този детайл кара Субашич да подозира, че без сериозна организация и покровителство подобно нещо не би било възможно.

За да се провери информацията, шефът на разузнаването Мустафа Хайрулахович – „Талиян“ се обръща към чужди разузнавателни структури, вкрючително и италианското военно разузнаване. Оттам идва уверение, че групата ще бъде идентифицирана и неутрализирана. За босненската страна това е потвърждение, че разказът на пленника е истински. В изтощителната военна 1994 г. темата не се разширява политически и публично, а се приема, че проблемът е пресечен.

Година по-късно обаче случаят изплува в италианската преса и после в хърватски и босненски медии. Така става ясно, че не е било единичен епизод, а практика, продължила поне две–три години, без да предизвика реална политическа или съдебна реакция. Субашич обяснява днешното възобновяване на интереса най-вече с промяната в Италия – тогавашните влиятелни участници вече не са фактор, а военните престъпления не се погасяват по давност. Той отдава ключово значение на разследванията на Ецио Гавацени, събрал множество доказателства, довели до официална прокурорска проверка в Милано.

Бившият разузнавач описва схемата като операция на професионалисти. По негови думи организирането на преминаване през санкционирана Сърбия и през военни зони до фронтови позиции показва участие на сръбските тайни служби и на силни структури в Република Сръбска. Маршрутите включвали полети от Италия до Унгария, сухопътен преход до Белград, а после придвижване към Пале и Сараево с автобуси, микробуси и дори военни хеликоптери, въпреки забраната за полети. На терен „ловците“ били водени от специални части и местни войници, които ги настанявали на позиции около града.

Субашич твърди, че разполага с данни за „ценова листа“, по която се плащало според това кой ще бъде мишената. Сумите, според него, достигали десетки хиляди германски марки и долари, а в някои случаи и равностойността на стотици хиляди евро в тогавашни валути. Най-мрачният момент е, че тарифите се различавали при избор на дете, жена, мъж или войник. Той не разкрива източниците си публично, като уточнява, че те трябва да бъдат предоставени на прокуратурата.

По отношение на босненското правосъдие Субашич е критичен. Той смята, че прокуратурата в Босна и Херцеговина е под сериозен политически натиск да не разследва престъпления, свързвани със сръбската страна. Според него именно миланското разследване и международният публичен натиск могат да принудят босненските институции да действат, включително чрез сътрудничество с Италия, тъй като престъплението е било осъществявано на различни етапи на територията и на двете държави.

Субашич признава, че времето е огромно препятствие – имената на „ловците“ не са фигурирали в документи, защото те са прикривали самоличността си. Въпреки това вече има идентифицирани заподозрени в рамките на италианското разследване. Най-трудно ще бъде да се изгради доказателствената връзка между конкретните лица, местопрестъпленията и организаторите, които са ги водили до снайперските позиции. Той допуска, че повечето участници са още живи и могат да бъдат изправени пред съда.

На въпроса защо отричането в Сърбия и Република Сръбска остава силно, Субашич казва, че лавината от доказателства вече разрушава тезата за „градска легенда“. По думите му е време да се назове истината и личната отговорност, защото доказателствата са твърде много, за да се прикриват зад политическо оправдание.

Той добавя, че свидетелите са трудни за намиране – от една страна, заради изминалите години, а от друга, защото границата между свидетелство и съучастие е тънка. Страхът за собствената безопасност също е жив, особено когато е замесена широкообхватна и дълго прикривана мрежа.

Субашич разказва още, че подобни подозрения е имало и в района на Подриние, край езерото Перучац на границата със Сърбия. Там лекари изваждали от ранени куршуми за едър дивеч – детайл, който подсказва, че стрелбата може да е била водена от сръбска територия, в близост до ловен резерват в националния парк „Тара“. Филмът „Сараево сафари“ в крайна сметка се фокусира върху обсадата на Сараево, а заснетият материал от Подриние остава извън финалния разказ.

За Субашич тази тема не е само исторически случай. Той я вижда като крайна форма на дехуманизация – чужденци, които третират босненците като „дивеч“. Дори и присъда да не донесе катарзис, той вярва, че осветляването на подобни престъпления може да попречи те да се повторят, независимо къде по света, включително в днешни войни. | БГНЕС