„Можеш да въздействаш на своето време,

само ако действаш заедно с него.”

Р. Ролан, „Бележки и спомени”

Димитър Бочев, специално за Faktor.bg

Казвал съм го неведнъж: малодушието, с което вече повече от четвърт век отказваме да преработим близкото си минало, е лош повелител на настоящето и още по-лош пътеводител към бъдещето. Търсил съм неуморно източника на това ни историческо късогледство – търся го и до днес. На фона на многото необяснимости психологическото ми обяснение е, че да преработваш собственото си минало, значи да се конфронтираш с него, а това от своя страна значи да отчиташ вина, включително и собствена, за почти полувековното господство на онези бесове и демони, които само допреди броени години ни водеха с песен на уста и с бодра стъпка към собствената ни икономическа и, което за мен е по-важно, морална гибел. Тази конфронтация, без която няма преосмисляне, значи на практика конфронтация с болката. А човешката природа е така устроена, че заобикалянето на болката й е по-свойствено, отколкото изживяване на болка – дори когато тази болка е здравословна, болка на изцелението.

След многократните, ежедневни загърбвания и замитания на тоталитарното ни наследство нейде под килима на националната ни участ все по-скъпи ми стават редките жестове на личен кураж, на морален формат и гражданска смелост, с която жертви на комунистическия режим тръгват на една откровена, макар и самотна, равносметка с онова безпощадно страдание, до което милиони наши сънародници – жертви и палачи – не смеят и да се докоснат. И ако подобна конфронтация е истинско изключение, още по-малко са онези българи, които поемат по този каменист път,

не за да мъстят и отмъщават

с късна дата на собствените си инквизитори, не за да наказват, казано с думите на Хораций, с куц крак, а за да осмислят и преосмислят, за да извлекат от изживяната болка смисъл, за да я превърнат в екзистенциален ресурс, в животворно начало – както за себе си, така и за всички нас. Тези наши сънародници, които като Ювенал („Сатири”) считат, че отмъщението е радост само за долните души, са малобройни като светците между хората. На такова рядко и ценно изключение попаднах тези дни. Щастлив съм, че то е дело на една жена, която с мъничко свян бих нарекъл своя приятелка.

Става дума за биографичния, за автобиографичния филм на Ваня Жекова „Прошка”, който по нейна покана видях неотдавна, броени дни преди официалната му премиера в Дома на киното на паметния 10 ноември. Лентата документира горчивата участ на семейството на авторката, преминало през всички кръгове на ада, стигнало до последната и самотна граница между живота и смъртта и оцеляло, не за да раздава възмездие, а защото е намерило моралните сили да приеме сполетялата го болка – колкото и безпощадна, колкото и несправедлива, колкото и незаслужена да е тя. Голямата, съществената поука, която участта на това българско семейство подсказва, е, че да се смириш (именно смириш, а не примириш) пред демона на злото се изисква не по-малко морална сила, отколкото да тръгнеш на един обречен, на един абсурден и самоцелен бунт. Според нашата християнска етика смирението е също форма на противодействие на злото – единствената форма, от която палачът е безсилен да те лиши.

Арестуван още като юноша многократно, многократно шантажиран и инквизиран от апостолите на правата вяра, белязан за свободолюбието си в най-добрия от световете със смъртна присъда и дни и нощи наред будувал в очакване на изпълнението й, бащата на режисьорката, Жеко Стоянов, се себесъхранява и себераздава от килията на смъртника така, че превръща кошмарната си участ не в поражение, а в победа над злото, внушавайки по този начин и на близките си сили и воля за живот, дарявайки им онази топлота, онази животворна любов, пред която

и смъртта е безпомощна

И когато, вече като член на Комисията по досиетата, Ваня Жекова отново попада на досието на баща си, което го дискредитира като информатор на Държавна сигурност, водена от служебния си дълг, но, разбира се, не без мъчителни усилия на волята, заедно с останалите комисари тя гласува за обявяване на документа. Запечатан от лентата, личният драматизъм на Ваня е разтърсващ, но той е естествено и по моему неминуемо продължение на онзи чист и ясен път, поет като свободен съзнателен избор още в първа младост от баща й. Всяко отклонение от този път би било предателство не само към морал и институция, а и към бащиния завет.

За мен като зрител и като, доколкото става дума за близък на сърцето ми човек, емоционален съучастник в горчивата съдба на семейството, няма особено значение дали и доколко Жеко Стоянов е бил или не е бил свързан със службите, доколко досието му е автентично и доколко – фалшифицирано. В арсенала на Държавна сигурност манипулацията е рутинно средство – палачи, готови да инквизират и убиват, нямат скрупулите и да подправят, злепоставят и мамят. Не това обаче е най-важното – изправен пред лицето на смъртта, човек всичко подписва и всичко признава – и недействителното. По-важна, несравнимо по-съществена за мен е драмата на изживяното – както за изстрадалите родители на Ваня, така и за самата нея, така и за нас, зрителите на този вълнуващ сюжет, който е колкото сюрреалистичен, толкова и реалистичен. И който филмът пресъздава в цялата му сюрреалистичност и реалистичност с ненадминато майсторство. Без да оставя и капка съмнение в документалността си, лентата е обогатена с художествени елементи, с тънък и проницателен психологизъм, с есеистични виждания, които постигат внушението, че всеки сюжет започва с човешкото вълнение и прелива в човешкото вълнение, че нищо извън конкретното вълнение няма смисъл. А с вълнения – едно от друго по-горчиви – детството на Ваня е заредено до пръсване, заедно с майка си тя е изживяла безмерната болка не само на едно лишено чрез държавно насилие от баща дете, а и на дете, дискриминирано и прокълнато като потомък на враг на народа и предател на родината. Доколкото комунистическото ни минало протичаше под суровата сянка на кръвното отмъщение, на вендетата, доколкото, за разлика дори от националсоциализма, социализмът предава по родов път вина и изкупление и товари с участта на осъдените потомци и близки, детството на Ваня е отровено и недоизживяно – още на невръстни години инквизицията на комунистическия деспотизъм се стоварва и върху нея, превръщайки я без време в малък възрастен, удавяйки в сълзи онези ненаситни детски радости, с които растат и израстват нейните съученици. Можем само да си представим колко душевна щедрост, колко морално величие е необходимо след всичко изживяно, за да тръгнеш не да възмездяваш, а да разбираш и прощаваш. А прощава само силният – слабият възмездява. Като че ли гражданската и личностната биография на Ваня е жива илюстрация на максимата на Марк Аврелий, според която единственият истински, единственият подобаващ начин да отмъстиш на врага си, е като не допуснеш гневът така да те заслепи, че да заприличаш на него. В това невидимо, но въпреки това осезателно доловимо в хода на сюжета разграничаване аз съзирам моралната победа на авторката на филма над палачите на семейството й.

Друга, също толкова несъмнена, морална и психологическа заслуга на Ваня Жекова е смелостта й да се себеразкрие. Без каквато и да е показност, без ни най-малко да театралничи и да кокетира с изживяното страдание, с благородна и проста, с естествена, почти природна убедителност Ваня разкрива и драмата на родителите си, и собствената си драма. Докато в четвъртвековната история на вече не толкова младата ни демокрация стотици, хиляди автори използваха публичността, използваха думи и образ, за да прекроят биографиите си и да скрият истинската си същност от читателите и зрителите си, Ваня тръгва по обратния път: тя е отворена за всяка болка и за всяка истина – и за най-болезнената. Тъкмо истината на изживяваното, екзистенциалната истина, 

себеистината е най-ефикасното противодействие на болката, 

най-въздействащото болкоуспокояващо – несравнимо по-ефикасно и по-дълбоко и трайно въздействащо от алкохола и морфина. Доколкото я познавам лично, зная, че с годините тревожност и колебания със собствени усилия тя стигна до съзнанието, че душа се лекува само с душевност, че няма реална терапия на тази унаследена травма вън от реалността, в подмолите на себекриенето. Именно защото беше така скъпо заплатено, това съзнание се оказа съзидателно. Съзнанието – учи Сенека – е началото на всяко спасение.

Прав е, прав е Шекспир в „Буря”: да простиш е по-рядко и по-благородно действие, отколкото да отмъстиш. На фона на горчивата участ на Ваня, пък и на собствения си биографичен опит, който не е чужд на нейното безпокойство, бих добавил: и действие, по-лечебно, по-оздравително – както в личен, така и в обществен, така и в национален, така и в общочовешки план.

Познавам не един и не двама именити демократи, които използваха демокрацията ни не за равносметка със зловещото ни минало, не за морален отчет пред себе си и пред нацията, не за да разкрият, а за да скрият собственото си пасивно или активно участие в онези ведомствени зверства, които с годините и десетилетията така се натрупаха в изтерзаните ни души, че озвериха и нас самите. За тези лъжедемократи и лъжепатриоти демокрацията бе не публичност, а скривалище, недостъпно за общественото внимание убежище, в което да скътат и потулят и собственото си малодушие, и собствената си злонамереност, и собственото си участие, и собственото си безучастие. Тези люде, с които е пренаселено националното ни гражданско пространство, по правило предпочитаха да забравят и да загърбват, вместо да разкриват, да изживяват и осмислят изживяното. Те лекомислено пренебрегват простата истина, че забравата е само непълноценен заместител на прошката. Онази прошка, която Ваня изрече и чрез филма, и чрез книгите си. И която е убедителна и вълнуваща, защото е наситена със собствената й болка, раздвижена е от собственото й вълнение. Което е възраждащо – именно защото е изстрадано с безпощадната откровеност, на която са способни само силните и мъдрите, екзистенциално порасналите характери. И нещо повече, Ваня Жекова заразява със своята прошка младия сценарист Стефан Чернев, познат ни от филма „Парче от дъгата”.

Напуснах екрана с чувството, че излизам от лудница – лудницата на собственото ни идеологизирано и обезобразено до неузнаваемост битие, в което всички ние – жертви, палачи и безучастни – участвахме пълномерно: всеки по свой си начин. В моите очи начинът на Ваня е най-подобаващ. Тя не допусна болката на миналото да я изпепели и да й отнеме настоящето, тя съумя да я трансформира в творчество. По-благороден път за изход от тресавището, което ни завеща най-безпощадният и най-дългосрочен режим в цялата ни хилядолетна национална съдба, аз не мога и да си представя.

Б.Р. Документалният филм „Прошка” ще бъде излъчен премиерно на 10.11.2016 г. от 18:30 в Дома на киното. Филмът разказва историята на Жеко Стоянов и неговото семейство, които са репресирани от органите на Държавна сигурност.

Режисьор на „Прошка” е Ваня Жекова, а сценаристи – Ваня Жекова и Стефан Чернев.

Досега филмът „Прошка” е получил следните признания:

LA Cinema Festival of Hollywood – Best Short Documentary

ARFF Berlin – Globe Award

MFF UK - Official Selection

LA Cinefest – Semi-Finalist

За екипа:Ваня Жекова е писател, сценарист и режисьор. Автор е на документалния филм „Горяните (Бунтът в Сливенско)”, 1998 г., сценарист и продуцент е на „Катарзис”, 2000 г. През 2012 г. издателство „Сиела” публикува книгата й „Откровено за Айфеловата кула”. В момента е член на Комисията по досиетата.

Стефан Чернев е режисьор и монтажист на игрални, късометражни и документални филми, както и на музикални клипове и реклами. Носител е на „Златна роза” и наградата „Джеймисън” (онлайн) за късометражния си филм „Парче от дъгата”.