Георги Коритаров, специално за Faktor.bg

   Малко след средата на първото полувреме футболната среща между Локомотив Пловдив и ЦСКА е прекъсната. Причината е рядко срещано сбиване между агитките на двата отбора. Те са пробили огражденията и в пълен безпорядък се гонят по пистата и по игралното поле. Резултатът е впечатляващ – седем души са ранени, а по данни на полицията има и 11 задържани. Дотук може да се направи извод, че футболното хулиганство в България ескалира и започва да пълзи към онези нива отпреди десетилетия в Западна Европа, когато единствено безапелационни действия на смели правителства съумяха да обуздаят насилието.
 Този извод щеше да бъде напълно адекватен и логичен по отношение на събитието в Пловдив, а с него щеше да е естествено да се занимава полицията, ако… 
  …ако обстоятелствата и действащите лица при организирането на сблъсъка не бяха необичайни и в известна степен доста нефутболни. 

Провокацията е организирана,

 както става ясно, от двама руски граждани. Каквито и обясненията да дават те, звучи малко притеснително фактът, че единият е емблематична фигура в агитката на ултрасите на московския Спартак. Спартак, чиято славна спортна традиция датира от времената, когато е ведомствен клуб на НКВД и КГБ. Футболната хулиганска провокация би следвало да получи една далеч по-сериозна интерпретация и тя да бъде потърсена в механизмите и подсказването как със средствата на „хибридни подстрекателства“ могат да бъдат създавани масови безредици. Само двама души – както показа случката – могат да доведат до неразбория и сбиване между стотици. А ако бяха повече от двама? А ако подобна провокация се организира не на футболния терен, а да речем в контекста на етническо напрежение? Например, понеже говорим за Пловдив, възможно ли би било петнайсетина човека да подпалят Столипиново в безумен етнически бунт с измислени аргументи и разпалване на страхове? Да спрем дотук със страховитите предположения, защото и този „скромен“ пример е достатъчен да докаже какви опасности за националната ни сигурност крие употребата на 

безграничния хибриден арсенал за провокации

  Едва ли е нужно човек да има особено богата фантазия, за да разположи в определена последователност определени провокативни изказвания и действия. Кризата на поредно напрежение между Москва и София започна след като вандали изписаха с антисемитски лозунги паметника на Съветската армия в столицата.

Провокативните надпи върху паметника на Альоша

Паметникът бе почистен, но извършителите на деянието не бяха заловени. Веднага последва реакция на говорителката на руското външно министерство Захарова, според която победите на Съветската армия са изиграли решаваща роля за спасяването на българските евреи. Това нейно изказване, макар и вярно в широкия контекст на събитията на Източния фронт през 1942-43 г., предизвика буря от възмущение в България. Репликираха общественици, политици, държавници. И хулигани. Хулигани поругаха и паметника на Альоша в Пловдив като изрисуваха върху него свастики и го отрупаха с обидни надписи. Последва още по-гневна реакция от Москва и пак почистване на паметника. И пак извършителите на престъплението не бяха заловени. Е, как да не си помисли човек, че в един символичен смисъл на тълкуване на футболната провокация няма да се окаже, че разгневеният Альоша е слязъл от паметника и си отмъщава като показва 

на какво биха били способни истински живи альошовци

  От тази гледна точка могат да бъдат направени два извода. Първият – събитието от футболния терен в Пловдив очевидно надхвърля компетенцията на полицейските органи и тясното съдържание на понятието „дребно хулиганство“. Не е лошо с разследване по случая да се ангажират структури на ДАНС, тъй като наистина прозират организирани политически провокационни пластове, чиято цел вероятно е била да се покаже сила като на едно хулиганство срещу паметници се отговори с асиметрично футболно хулиганство. 

Вторият извод, макар и правен по други поводи доста отдавна, сега вече би трябвало да насочи към конкретни решения и действия. Какво да се прави със старите съветски паметници? Очевидно е, че тяхното историческо тълкуване ще продължи да предизвиква конфронтация поради възприемането им като двойствен противоречив и идеологизиран образ. За бившите комунисти тези паметници са символ на армия освободителка на Европа от нацизма и фашизма. За друга част от гражданите това са 

паметници на окупационна армия,

 станала гарант за налагането на комунистически режими в продължение на десетилетия. Тълкувателно помирение на тези символи едва ли ще бъде постигнато някога. Не е ли наистина време монументите да намерят спокойствието си там, където го търси и демонтирания паметник 1300 години България? Ако не се намери изход и не се отстранят истинските исторически дразнители към противопоставяне, играта с боядисаните паметници ще продължава, но след марша на футболни хулигани по стадионите един Господ знае какъв друг марш ни се задава. 

  Накъде ли ще поеме „Альоша“ следващия път?