Поисках отстраняването на ген. Ангел Марин заради антинатовските му изявления - фицерите искат категоричност, ако не друго, им показах, че техният президент е върховен главнокомандващ на Българската армия, има воля и решимост да изпълни това, което е казал

Един президент и един министър-председател във времето на своя мандат вземат много грешни и лоши решения, а въпросът е в един или два исторически момента, пред които се изправи, да вземе правилното решение, казва бившият държавен глава

Дипломатическият институт към МВнР представи преди няколко дни  във Централния военен клуб своето издание "Живи архиви: Национален архив от спомени за процеса на присъединяване на България към НАТО". Сборникът, издаден по инициатива на директорката на института Таня Михайлова, е в два тома и съдържа интервюта с бивши президенти, премиери, министри на външнте работи и отбраната, висши офицери и посланици, които имат личен принос за членството на България в Северноатлантичесия пакт. Сред интервюираните са  имената на Петър Стоянов, Соломон Паси, Стефан Софиянски, Георги Първанов, Надежда Нейнски, Атанас Запрянов, Бойко Ноев, Николай Свинаров, ген. о. з. Константин Попов и др. Интервюирани са и чуждестранни политици като Никълъс Бърнс, постоянен представител на САЩ в НАТО, Алесандров Минуто-Рицо - зам. -генерален секретар на НАТО.

Faktor.bg представя интервюто с президента Петър Стоянов.

Интервю на Любомир Денов

-  Господин президент, вие сте първият български политик, който подчини изцяло своята предизборна кампания и целия си мандат на идеята за членство в НАТО. В онези смутни времена не беше ли това прекалено голям политически риск?

- Ако един политик не е готов да поема политически рискове, включително и прекалено големи, какъв е смисълът изобщо да се захваща с политика? Това беше основният аргумент да се съглася да приема номинацията на СДС за президент на България. За мен никога не е имало съмнения дори и преди 1989 г., по времето на комунизма, че истинското място на България е в семейството на европейските народи и че ситуацията, в която се намирахме като най-верен сателит на СССР, е унизителна за България. За разлика от много мои връстници, аз съм израснал в такова семейство, че бях напълно наясно с това, което по-късно определих като цивилизационен избор.

Когато беше обявена кандидатурата ми за президент, а това се случи почти година преди реалните избори – нещо непознато за нашите политически нрави, аз цяла година обиколих България почти два пъти и през всичкото време неуморно повтарях, че ако бъда избран за президент, основният ми приоритет ще е членството на България в НАТО и в ЕС.

Казвам това, защото днес новородените противници на НАТО заявяват, че не е имало референдум – това беше референдумът. Една година правих президентска кампания. И глухите разбраха, че ако бъде избран за президент, България ще подаде молба за членство в НАТО и в ЕС. Когато бях избран, направих точно това, което бях обещавал. Тоест идеята за това, че бях избран за президент на България, за мен беше своеобразен референдум. Народът ме избра, след като много ясно знаеше какво ще направя в първите дни, след като бъда избран – никога не съм го крил и винаги съм бил категоричен.

- Спомням си тогава ироничните усмивки на политици от социалистическата партия в парламента. Първо, още когато Соломон Паси се обърна към депутатите с идеята за членство в НАТО, и след това, когато редица изказвания, че тази идея граничи с политическа екстравагантност. Как посрещнахте тези отзиви и тази политическа ситуация?

- Не бях учуден от подобен тип реакции. Четиридесет и пет години се внушаваше в България, че НАТО е агресор, че натовските войници с подкованите си ботуши мачкат свободата в целия свят, само че когато падна „Желязната завеса“ пред България нямаше много голям избор. Спомням си нашепванията тогава защо не бъдем неутрална страна. Идеята за неутралитет беше абсолютно заблуждаваща идея. Нейните автори също знаеха това. Неутрална може да бъде Швейцария, но България, която беше в толкова тежка икономическа криза, България, която беше дамгосана с печата на най-верен сателит на СССР, не будеше никакво доверие у никого. Така че идеята за неутралитет идваше да замести изцяло банкрутиралата идея за близост с Русия и бившите съветски републики,за военен алианс след Студената война. Защото по онова време провалът на съветската система беше толкова грандиозен, че никой не се наемаше открито да заявява, че България трябва да продължи тази линия на поведение.

- Не е ли стоял въпросът за сигурността? След като го няма Варшавският договор, ние какво правим, кой ще брани малка България?

- На първо място стоеше точно този въпрос. България нямаше много други възможности. Малка България със своята малка армия може да бъде сигурна само ако е в сигурен военен алианс. Това е без всякакво съмнение. Второ, ние не сме най-умните, изобретателните, най-хитрите нито на Балканите, нито в Източна Европа. След като Чехия, Полша, Унгария, Словакия подадоха молби за членство в НАТО, след като близката ни Румъния подаде молба за членство в НАТО, беше ясно, че България трябва да следва същия път.

За мен НАТО – и това го обяснявах непрекъснато по време на предизборната ни кампания, не е само военен алианс, който те пази от военна агресия. НАТО вече значеше избор, вече означаваше принадлежност към друг свят, НАТО означаваше по-развита демокрация, повече инвестиции, доверие у западните ни партньори, което за нас беше изключително важно.

- Но имаше хора, които казваха ЕС – да, НАТО – не?

- За мен беше съвършено ясно, че като политик и президент за България ЕС без НАТО няма да има. Точно заради лошото комунистическо наследство, ние първо трябваше да подадем молба за НАТО и след това да очакваме членство в ЕС. Така че двете неща вървяха ръка за ръка. Да, звучеше екстравагантно, почти невъзможно в онзи момент, но ето, виждате, че стана.

- Все пак лесно ли мина тази ваша идея за молба за членство в НАТО? Доколкото разбирам, в Министерския съвет молбата е била гласувана единодушно, но какво се крие зад това единодушие? Как изработихте тази молба?

- Когато обявих идеята си, всички бяха в известен смисъл изненадани. Вероятно не шокирани, защото това беше моето предизборно обещание. В началото на 1997 г. България беше в изключителна икономическа разруха. Хората се редяха на опашки за хляб и кисело мляко, спестяванията се топяха всеки ден.

-  Доларът стигна до 3000 лв.

- Точно така. На 12 февруари 1997 г., след като решихме една изключително тежка политическа криза, аз назначих служебен кабинет с министър-председател Стефан Софиянски. Само пет дни след това – на 17-ти, се обадих по телефона на Стефан и му казах: „Гответе молба за членство в НАТО!“. Той ми отговори: „Ние никога не сме писали молба за членство в НАТО!“ Засмях се и казах: „В тази посткомунистическа държава абсолютно никой не е писал молба за членство в НАТО, идвайте в моя кабинет“. Така Министерският съвет се събра в моя кабинет.

Това беше Министерски съвет, назначен лично от мен. Всички бяха със съзнанието, че най-малко не могат да прекършат волята на президента. Това е повече от очевидно, но истината е, че при назначението аз внимавах там да бъдат хора, които имат много ясни прозападни, проевропейски позиции. Най-важното – хора с решителност. Да бъда честен, част от тях вероятно не бяха съвсем въодушевени заради основната причина – това ли е най-важно сега? Това беше въпросът, който ми задаваха и моите най-близки политически съратници от СДС. „Това ли е най-важното сега? Хората нямат какво да ядат. България е в икономическа криза“. Бях убеден, че ако ние изпуснем този исторически момент, твърде вероятно е нашата молба за членство в НАТО да се забави толкова много, че някога да се отложи съвсем във времето.

- Сигурно много пъти сте мислили какво щеше да стане, ако не бяхте подали молбата в онзи исторически момент?

- Към онзи момент България нямаше действащ парламент. Той беше разпуснат, България се управляваше от един президент – това бях аз, и от назначеното от него служебно правителство. Смятах, че е честно, след като съм абсолютно убеден в това и цяла година съм говорил на българските граждани, смятах, че е честно решението да бъде взето от мен и от назначения от мен служебен кабинет. След пет или шест месеца имаше избори и вече работеше парламент с преобладаващо мнозинство на ,,Обединените демократични сили“ – ОДС, с министър-председател Иван Костов, които бяха без съмнение продемократично, прозападно ориентирани.

Бързах да вземем това решение и защото към онзи момент БСП беше в пълна политическа изолация след провала на кабинета „Виденов“, а масови демонстрации заливаха цяла България. След очевидния народен гняв БСП не беше в ситуация да лансира своите антинатовските тези. Но дори в един парламент с прозападно реформаторско  мнозинство молбата за членство в НАТО щеше дълго  да се разглежда от почти всички комисии в Народното събрание. Навсякъде щеше да има съпротива от страна на представителите на БСП и други леви партии. Този процес щеше да се проточи не по-малко от година. През това време БСП щеше да възвърне своята форма, както се случи, и да започне с организацията на т.нар. антинатовски митинги.

През същата 1997 г. през юли се състоя извънредната среща на високо равнище в Мадрид, на която присъстваше американският президент Бил Клинтън. Исках да подадем молбата преди това, за да кажа лично на американския президент, което и сторих по време на нашата среща, че България иска да стане член на НАТО.

- Какво ви каза Бил Клинтън на тази първа среща?

- Бил Клинтън тогава се срещна с всички президенти от Източна Европа. Срещата трябваше да е по-скоро формална – между пет и седем минути, но все пак за мен това беше шанс да кажа очи в очи на американския президент защо България трябва да бъде член на НАТО. Да бъда честен, бях много добре подготвен – срещам за първи път президента на Щатите и пледирам за кауза, която е и кауза на моето сърце и душа, лична за мен. Обясних му, че България е изключително важна именно защото е била най-верен сателит на СССР и затова ще бъде най-силната част от фланга на НАТО. Трябва да кажа, че Клинтън възприе много добре моите аргументи и доказателство за това беше, че още докато целият екип беше в Източна Европа, след 4-5 дни той изпрати своя министър на отбраната Уилям Коен в София, за да проучи на място въпроса. С него имахме много дълга среща.

- Значи сте го заинтригували сериозно?

- Мисля, че да. Той даде редица интервюта, в които освен похвалните думи спрямо мен, което е нескромно от моя страна да го казвам, но разви тезата, която чу от мен – защо България е важно да бъде член на НАТО. Затова бързахме – с оглед на тази среща в началото на юли 1997 г.

- Независимо от времето все още съществува въпросът какво е НАТО –  военнополитически съюз или ценностен съюз? Но преди всичко ще може ли да обясните какво значи цивилизационен избор? Вие първи употребихте този термин.

- Когато употребих за първи път термина ,,цивилизационен избор“, термин, който след това повтарях много пъти до степен, в която моят близък приятел Румен Леонидов беше казал, че президентът е заприличал на ученик натегач, който повтаря едно и също мнго пъти. Мислех, че това трябваше да се повтаря, за да се преобърне цяло едно национално мислене, което никак не е лесно, повярвайте ми. Под цивилизационен избор разбирах възможността нашето общество да се организира така, че да живее добре. Да живее добре, означава да има високи доходи, да има добра социална защита, да има функционираща правораздавателна система, да дава самочувствието на гражданите.

Това можеше да постигне, затова ги степенувам – първо, нашият народ, и второ, това можеше да се постигне само със съдействието и близкото сътрудничество и колаборация на западните държави – с ЕС и НАТО. Въпросът не е България да се пришие към един съюз, защото това беше политическата мода след падането на Берлинската стена. Въпросът опира до много дълбок и траен национален интерес.

Казвам го още по-дълбоко – България води няколко войни, за да осъществи един свой национален идеал, който се нарича национално обединение. Ние губим Балканската война, губим Междусъюзническата война, влизаме в грешния лагер по време на Първата световна война, за да поправим грешките от Междусъюзническата война, категорично несправедлива. Влизаме във Втората световна война, за да поправим грешките от Първата световна война. Големият избор пред българския политически елит винаги е бил страшно драматичен – дали да бъдем на страната на Германия и Австрия, или на страната на Англия и Франция. Този избор е измъчвал българските политически елити в 50 – 60 г. пет – шест пъти. Пред нас, българския политически елит, ако се осмелим да го наречем така, имаше много по-ясен, по-лесен за вземане избор. За пръв път големите съперници, европейските врагове – Германия, Франция и Англия, бяха на едно място и ние искахме да се присъединим към тях, без да избираме между Англия и Германия, без да избираме между Франция и Австро-Унгария. Това беше сравнително ясен и сравнително лесен избор. Затова го нарекох и цивилизационен избор.

- Все пак имаше поддръжници на идеята, че не трябва да се правят такива резки завои. Не е ли по-добре да последваме примера на Швейцария или Австрия и да изчакаме в позата на една независимост? Тоест нито с едните, нито с другите, да не сбъркаме.

-  Историята на Швейцария започва да речем преди единадесет века от три кантона. През всички тези години швейцарците формират един манталитет, доста различен от манталитета на всички други европейски държави. Да не забравяме, че те са силно калвинистка държава. Да не забравяме, че Швейцария е неутрална по време на всички войни, защото нейната политика и нейната банкова система будят доверие. С две думи, да бъдеш неутрална държава, не е твой избор. Да бъдеш неутрална държава, е избор на Великите сили. Трябва да си много тъп да си мислиш, че България след 45 години комунизъм ще се обяви за неутрална държава и тогава някой ще плесне с ръце и ще каже „ашколсун“ на българите – напълно невъзможно. Нито имахме банкова система, която да буди доверие, нито имахме траен, с векове образуван политически елит, който да буди доверие, нито общество, чиито морални котви да будят доверие в Европа и в целия свят, каквото е швейцарското общество. Това беше напълно глупава идея.

- Но тази пропаганда върви и днес.

- Тази пропаганда никога не е спирала. През 1997 г. подадохме молба за членство в НАТО, през юли затвърдихме тази молба при личната ми среща с Клинтън, БСП се окопити. В началото на 1998 г. започнаха да организират първите големи манифестации срещу НАТО. Свикаха пленум на БСП, в който 61 души гласуваха против членството на България в НАТО и един въздържал се. След това организираха акция с генерал Ангел  Марин, който тогава беше шеф на ракетните войски и артилерията на Сухопътните войски. Тогава генерал Марин направи солова акция, в която каза, че президентът трябва да спре този „Ходом марш към НАТО“.

- Точната фраза беше „Командата „бегом“ към НАТО не е здравословна за българската армия“.

- Да, това бяха точните му думи. В този момент аз трябваше да взема незабавно решение, не заради самия генерал Марин, а защото заразата можеше да обхване цялата армия. Аз се боях, че това е организирана акция, и по-късно се  убедих, че е така. Само това оставаше – отделни високопоставени командири Българската армия да се обявят срещу НАТО. Първо, това не е работа на армията. Това е работа на политиците. Политическите решения ги вземат президентът, министър-председателят, Министерският съвет и Народното събрание.

Затова се обадих на премиера Иван Костов и му казах, че в рамките на един час, което беше на ръба на възможното, да събере решение на правителството казва се „на подпис“, без да се свиква заседание на МС, да бъдат уведомени по телефона всички и да ми дадат решение до един час, за да уволня генерал Марин. Много хора тогава се сепнаха. Даже имаше коментари, че президентът се проявява като ястреб. Нямах друга възможност. В такава ситуация трябва да се действа категорично, това и стана. Генерал Марин беше уволнен. По-късно той получи своите политически дивиденти като влезе в политиката.

Ще ми се да кажа нещо, което ми се струва много важно за България, а и за историята, ако сме изкушени да мислим, че с този разговор поне допринасяме нещо за историята. Много хора след това, мои съмишленици, в известен смисъл са злорадствали: “Каква стана тя!?“ Президентът Георги Първанов, който беше против НАТО, се наложи да подпише договора за членството на България в НАТО, а генерал Марин, който организира акцията срещу НАТО, като вицепрезидент, си спомням много добре, направи категоричното изявление за войната в Ирак:Ние сме съюзници и трябва да подкрепим съюза, чиито членове сме.

Аз гледам на тези неща не със злорадство. Слава богу, че хора като тях обърнаха начина си на мислене. Това е голямата победа за хора като мен, Соломон Паси, Иван Костов, които започнахме този демократичен процес. Питали са ме как реагирам на факта, че след това загубих изборите от Георги Първанов в известен смисъл заради това, че бях представен като краен натовец. Неслучайно вицепрезидент на Първанов беше Ангел Марин, за да се подчертае линията на прозападния, пронатовския политик и обратно.

- Как реагирахте на факта, че именно Георги Първанов подписа молбата за членство в НАТО?

- Изключително положително реагирах. Ако аз бях подписал декларацията за членството в НАТО, БСП щеше да се организира немедленно демонстрации против НАТО. Късмет беше за България, че президент беше бившият лидер на БСП, поради което в България нямаше манифестации и демонстрации. В този смисъл аз смятам, че България спечели, и съм напълно удовлетворен. Иначе именно аз да подпиша декларацията за членство в НАТО, би било част, разбира се, от политическата суета – кой не иска венеца на своето дело, но кой ще обере, в крайна сметка лаврите, няма значение. Важното е, че България стана член на НАТО, после на ЕС. Независимо от някои турбуленции, които виждаме днес, това са двете котви, които ни държат.

-  Вие сте абсолютно прав, че в онези смутни времена една сериозна част от интелигенцията беше про-НАТО, но голяма част от офицерския състав на армията беше на обратни позиции. В тоя контекст, смятате ли дали вашето решение за Ангел Марин е изиграло роля в главите на офицерството да светне някаква червена лампичка?

- Да. Убеден съм, че офицерите искат категоричност. Това, че действах толкова решително и категорично, ако не друго, им е показало, че техният президент е върховен главнокомандващ на Българската армия, има воля и решимост да изпълни това, което е казал. Така че до ден днешен мисля, че това беше важен и навременен ход.

Две думи за офицерите. От многото ми срещи с офицери, вече бях убеден, че огромната част от младото офицерство много добре осъзнава колко е важно да бъдем членове на НАТО. Те го осъзнаваха не толкова като цивилизационен избор, колкото като възможност да бъдеш част от един алианс, който има много висока степен на армейска въоръженост, на дисциплина, на организация. Младите офицери жадуваха за това. В известен смисъл безвремието, безвластието и дори разпасаността на Българската армия ги дразнеше. Те искаха стегната армия, макар и по-малка, но армия, въоръжена с модерно оръжие. Кой млад офицер не иска да воюва с най-съвременно оръжие, да работи с най-съвременна техника? Все едно на един компютърджия да му даваш компютри от времето на българския социализъм!

- В днешно време това е много сериозен проблем при набирането на кадри за Българската армия. Младият човек казва: „Къде ме каните, макар и с по-висока заплата, условно на Т-34 танк да воювам?“

- Точно така. Точно това исках да кажа. Младите са привлечени от възможността да работят с последно поколение военна техника, защото за тях това е предизвикателство, не е само до заплата и до дълг към родината

- Но тогава, а и сега все още мнозина от елита на армията смятаха, че както СССР ни е помагал с по-ниски цени на въоръжение и техника, така и НАТО едва ли не ще ни изсипе нови танкове, нови ракети, нови зенитни системи и т.н.

- Бидейки член на НАТО, ние се възползваме от чл. 5 – цялата защитна система на НАТО. Това е огромна привилегия. България е малка страна и ние никога не можем да постигнем такъв военен капацитет, че да респектираме всички свои съседи, а и не само съседи. Като членове на НАТО респектираме всички. Това е първата полза. Второ, идеята някой да ти дава непрекъснато и ти да хитруваш, е абсолютно грешна идея, защото „даването“ от страна на СССР беше свързана с изключително силна форма на сателитизъм. Ние бяхме истински сателит на СССР. Ние не можехме да направим нито една крачка в политическо  или във военно отношение, без да я съгласуваме със СССР. Това беше съвсем ясно.

Днешните противници на НАТО, особено възбудени в последните години на войната в Украйна, нашепват изкусително – бяхме сателити на Москва, сега сме сателити на Брюксел. Пълна глупост! Казвам го с най-простия възможен пример. Да напуснеш Варшавския договор означава съветските танкове да дойдат тук и да те върнат обратно в кошарата. Пример са Унгария и Чехословакия. Да напуснеш НАТО не е никакъв проблем – подаваш една молба, взема се съответното решение, утре вече не си член на НАТО. Същото се отнася и с ЕС. Да напуснеш СССР, означаваше отново съветските танкове да те посетят.

- Вие поведохте въпроса към политическото доверие към България, защото преди няколко години ми задаваха въпроса защо на Гърция американците подариха 400 чисто нови БТР-а, а на нас нито един? Отговорът е много прост:  защото на гърците имат много по-голямо доверие, че тия танкове или БТР-и няма да се обърнат в друга посока, не казвам срещу тях. Как гледате на това?

- Мисля, че България изгради вече доверие в средите на НАТО, това е без съмнение. Аз смятам, че това е окончателен, безвъзвратен наш избор. Не прави чест на тази малка част от българските политици, които продължават да лансират абсолютно проруски идеи, това е повече от очевидно, особено на фона на войната в Украйна, които са хибридни, пропагандни тези. Много пъти се питам: „Добре де, не ви ли е пък малко мъчно за този наш народ? Не искате ли да живее по-добре? Не искате ли да бъде член на НАТО, на ЕС? Какво искате всъщност вие?“.

- Интересен е този въпрос, защото народът наистина живее по-добре, но постоянно има сравнения със „спокойствието от соца“. Следите ли тези неща и как си го обяснявате това?

- Това е хибридна пропаганда. Трябва да си много глупав, за да повярваш. Има хора, които се хващат на тази въдица, и част от тях аз ги разбирам. Това са хора от моето поколение,  които не се адаптираха към новите условия на живот, а и нямаше как да се адаптират. Те не успяха да спечелят от предимствата, които дава демокрацията, в смисъл да правиш свободен частен бизнес, да пътуваш в чужбина, да изнасяш стоката си в ЕС без мито. Но всички останали други, които са по-млади и се адаптираха, са съвсем наясно, че трябва да си луд да живееш в една затворена държава, чиято граница, ако я преминеш, най-вероятно ще те застрелят, в която нямаш право на частен бизнес, на лично мнение, имаш избор между два – три вида салам и само два вида сирене. То е лудост изобщо да се сравнява.

- И се пътуваше само до СССР и бившите соцстрани.

- Има един друг синдром. Като студент преди 50 години го изучавахме – синдром на дългостоялите в затвора криминални престъпници. Те загубват сетива за свободен живот. Затворът е затвор, обаче ако вали дъжд си на сухо и се храниш три пъти на ден. Когато си на свобода, трябва да проявиш инициатива, да си намериш жилище, работа, приятелка. Всичко това изисква инициатива. Бидейки дълги години в затвора на комунизма, голяма част от нашето поколение, загуби сетива за свободен живот. По-лесно им беше да се грижат за тях, да получават своите заплати между 150–220 лв., да ходят десетина дена в Мичурин на море с казармени тоалетни.

- Това по-скоро е носталгия по младостта.

- И това го има. Това поне повече хора са го казвали, а другото – по-малко.

- Г-н президент, в каква посока щеше да кривне нашият път към НАТО, ако бяхме пуснали руските самолети на път за Прищина?

- Нашата позиция за Косово беше може би най-важният аргумент за приемането ни в НАТО. Нашата позиция беше много бистра и чиста. Тази вечер, кой знае защо, аз не си легнах в нормалния час – стоях до полунощ. Тогава ми се обади Нери Терзиева: ,,Господин президент, пуснете CNN!“. Вървеше речта на генералният секретар на НАТО Хавиер Солана, в която той казваше: „Току-що наредих удари срещу режима на Милошевич“. Сетих се, че трябва веднага да подкрепим НАТО. Бях сигурен, че ще го направят всички източноевропейски държави, но ако се забави Чехия на президента Хавел или Полша, или Словакия, това нямаше да направи голямо впечатление. Забавянето на България щеше да означава, че старите просъветски хитреци отново се чудят как да маневрират. Тоест ние трябваше или да бъдем първи, за да бъдем забелязани, или след това да е все едно. Тогава изпратих своята охрана да консултирам с Иван Костов. Беше много късно, не успяхме да се свържем, а времето течеше. И реших да се обадя лично на Солана. Това е известен факт. Обадих се лично да му кажа, че ние подкрепяме намесата, след което и направих категорично изявление на другия ден сутринта. То също не срещна много разбиране. Старият български въпрос – все ли ще сме първи, защо да сме първи? Обясних, че защото, ако не сме първи, няма кой да ни забележи и иначе сме в хора, в миманса. Първият винаги е забелязан.

Солана след това каза поне два пъти, че България е първа, той ми е казвал и на мен, че това е много важно за него в онзи момент в чисто човешки план, защото да се вземе решение за такава военна операция – беше ясно и за мен, и за всеки, че ще загиват и цивилни хора. Никой не иска загуби на човешки животи, още повече става въпрос за наш съседен, близък народ, с който заедно слушаме Лепа Брена и ядем плескавици. Нашият народ прие недобре като цяло подкрепата за НАТО. Това знам и до ден днешен. Ако не бях президент и не отговарях за политиката на България и не държах толкова много за членството на България в НАТО, най-вероятно и аз щях да имам същата позиция. Много е сложно от човешка гледна точка, но един политик трябва да взима решения. Ние не можехме да спрем тази военна операция по никакъв начин. Режимът на Милошевич действаше толкова брутално, че наруши всички възможни норми, а и не можехме да позволим много близо до нашите граници да се разразят такъв тип етнически конфликти, защото можеше да премине и в България, можеше да пламнем и ние. Затова позицията ми беше много категорична, на СДС също, на правителството начело с Иван Костов също.

По отношение на самолетите решението, което взехме, и категоричността на премиера бяха решаващи. Общо взето нашето поведение по време на кризата в Косово в много голяма степен осигури приемането на България в НАТО.

- Каква роля изигра посещението на Бил Клинтън в България за влизането на страната в НАТО?

- Посещението на Бил Клинтън у нас беше решаващо и за членството ни в НАТО, и в ЕС. Първо посещение на американски президент! Малко хора си дават сметка, че Бил Клинтън преспа две нощи в България – само опитни дипломати знаят, че американски президент спи най-много една нощ в държави от ранга на България. Дава вечеря в България, преспива и на другия ден дава обед в Сърбия, преспива и примерно на следващия ден е в Унгария и т.н. Два дни се преспива във Великобритания, Франция, Германия и вероятно Турция. В речта си от трибуната до „Александър Невски“ Клинтън каза съвсем ясно ,,Подкрепете България за нейното членство в европейските и световни организации. Инвеститори, България е прекрасна страна, елате тук!“ Когато ние рекламираме собствената си страна, колкото и майсторски и ентусиазирано да го правим, е едно, но когато го каже американският президент – това е послание Urbi et Orbi, стига до целия свят.

- Помня с какъв екип дойде той – цял самолет от политически репортери, не само акредитирани към Белия дом, но и от другите най-големи телевизии и вестници.

- Това сложи България, макар и за два дни, в центъра на световните новини.

- Как се развиха по-нататък вашите контакти с Клинтън?

- Скромно–нескромно, създадохме приятелски контакти.Той ме покани за откриването на академичната година в Нюйоркския университет заедно с Тони Блеър и Романо Проди – шефа на Европейската комисия. Това беше уникален шанс за България – Бил Клинтън, Тони Блеър, Романо Проди и президентът на България, публиката замлъкна. Ние създадохме хубаво, истинско приятелство. След края на моя мандат той ме покани и станах член на Clinton Global Initiative. Десет години бях член на тази най-мощна неправителствена организация, която също беше трибуна за рекламиране на България. Всеки път, когато той или някой друг кажеше, че това е бившият президент на България – следваше положителна реакция: „А, България“!

- Решението за подаване на молба за членство в НАТО почти съвпада и с идеята за въвеждане на валутния борд. Бихте ли посочили основните аргументи за постигане на споразумението с МВФ?

- Встъпих в длъжност като президент на България в най-тежката политическа и икономическа ситуация в най-новата история, дай боже никога да не се повтори. Такъв икономически колапс българската икономика не е познавала. Хората буквално се чудиха откъде да си набавят хляб или кофичка мляко. Имахме крещяща нужда от свежи пари. За да ги вземеш от която и да е банкова институция, ти казваха, че първото условие е политическа стабилност. Хайде, вече имахме избран президент и служебен кабинет. Правих совалки до Световната банка и до МВФ. Казах им, че България е готова да направи реформи. Спомням си, че тогава шефът на Световната банка Улферсън ми каза:  ,,Господин президент, всичко в България в момента се крепи на вас. Имаме един президент и правителство, което е назначено и повлияно от него. Ние трябва да ви вярваме само на вас. Добре, вярваме ви, но какво ще стане след изборите?“

Казах им, бях почти убеден, че изборите ще бъдат спечелени от демократично, прореформаторско мнозинство, което се и случи, но на нас ни трябват пари сега. Мислиха около един месец, тук пращаха два пъти мисии. Тези мисии се срещаха колкото с тогавашния ми икономически съветник Красимир Ангарски, който страшно много ми помагаше, толкова и с мен. Ние се сприятелихме накрая с тях. За да вземем пари, пак казвам – хората нямаше какво да ядат.

Отварям скоба. Първото ми посещение след изборите беше в Полша, Чехия и Унгария, за да покажа, че има източноевропейски страни, които вървят преди нас вече. Да, най-първото беше в Брюксел – формално, но второто беше в Полша, Чехия и Унгария. Отивам в Полша, сядам с президента Квашневски, с когото се познавах вече добре. Ангарски ми шепне в ухото, че нямаме зърно, няма да има хляб след три дни. Като няма хляб, отива си президентът, отива си и правителството. Казах на Квашневски, че ние хубаво си говорим, но нямаме зърно.Той извика веднага министър-председателя Чимошевич.??? Това става наживо пред нашата делегация и му каза, че България няма хляб и зърно. Върна се Чимошевич след половин час и обяви, че ще ни изпратят зърно. След това Ангарски пак ми подсказа, че нямаме пари – нали са ни блокирани парите. Затова се обърнах към Квашневски: „Вижте сега, имаме българска поговорка – като правиш услуга, прави я докрай“. Той ме пита: „За какво става въпрос?“. Казвам, че тъй като нямаме пари, можем да платим след шест месеца.

Затова беше животоспасяващ заемът от международните финансови институции. За да дадат те заем, им казах, че ще събера лидерите на всички политически сили, които два месеца преди изборите ще подпишат пред мен и пред всички български медии декларация. Това са българските политически сили, които със сигурност ще влязат в парламента. Освен СДС, когото смятахме за почти сигурен победител, и БСП, и земеделците, и ДПС, и Жорж Ганчев. Всички те дойдоха при мен и подписаха декларация за национално съгласие, в която всички се задължаваха първият закон, който ще приемат в парламента след учредяването му, да бъде законът за въвеждане на валутен борд и благодарение на това политическо съгласие ние започнахме да изработваме закона. Ангарски има прекрасни спомени, някъде могат да се намерят в интернет. Когато той дойде в Народното събрание, ние бяхме готови със законите. Но най-важното, смятам, бе декларацията за политическо съгласие. От една страна, тя задължи политическите сили след съставянето на новия парламент да приемат веднага валутния борд. На второ място, тя беше моята гаранция пред световните икономически институции, че това ще се случи, за да ни дадат пари, за да можем да си платим житото.

- Вие сам поведохте въпроса към политическото лидерство.  Кой днес е политически лидер?

- Последните години се насложи едно схващане, което много от българските политици изповядват. Това иска народът, така каза народът, ние следваме народа. Това звучи прекрасно и свръхдемократично.

- Да говориш от името на народа?

- Не, да следваш това, което казва народът. И се питам, ако един политик трябва да следва само това, което казва народът, защо са ни тогава политици? По-добре да имаме администратори, които правят социологически проучвания всеки месец и като видят, че народът иска това, това ще бъде. Следващият месец ще иска друго, това ще бъде! След четири месеца народът иска съвсем друго, пак това ще бъде! Питам се какъв е смисълът да си политик, да наричаш себе си и другите да те наричат лидер, ако не взимаш рискови решения във важни за страната си моменти? Казвам направо – един президент и един министър-председател във времето на своя мандат вземат много грешни и лоши решения. Въпросът е в един или два исторически момента, пред които се изправи, да вземе правилното решение. Всичко друго е подробност.