Николай Василев

Декларацията подписана от външните министри на  девет източноевропейски страни и на САЩ предизвика вълнения само и единствено в България, както разбира се и в Русия. Група общественици – Снежана Тодорова,  Нако Стефанов, Станислав Станилов  Атанас Куртев, Васил Проданов, Петко Ганчев, Румен Воденичаров,  Румен Петков (собственик на Поглед.инфо), Минчо Минчев  (главен редактор на в. „Нова Зора“), Минчо Минчев (професор),  Владимир Шейтанов, някои от които притежатели на гръмки научни титли изпратиха писмо до президента, до председателя на Народното събрание и до министър председателя.  В него те алармират за „опити за ревизия на историята. (… за) недостойни постъпки на хора, оскверняващи паметни исторически знаци. (За) преиначаването и в принизяването на ролята на Съветския съюз и Червената армия в разгрома на нацизма и фашизма. Изопачава се тяхната роля в освободителния поход на Балканите и конкретно, съвсем невярно се представа тя, по отношение на собственото ни Отечество – Република България.“
Според подписалите писмото:
„Ако днес България е в днешните си граници, това е в резултат от дипломатическите усилия и воля на СССР, проявени на Мирната конференция в Париж, през 1946 г.“
Те отиват още по-далеч:
„Преекспонира се т.нар.окупация от Червената армия като се забравя, че тази окупация е била за нас като държава онзи спасителен щит, запазил ни от амбициите на поне две от наши съседни държави.“
Русофобията според авторите на писмото у нас била изкуствено пораждана. Най-притеснителна за тях обаче би била:
„великата загуба на сътворения от историята цивилизационен съюз на духовността и братството между българи и руси“.
Нека разгледаме 

обвиненията за „Исторически ревизионизъм“

 Какво означава това?  Нима историята е някаква религиозна ортодоксия, която не търпи преосмисляне. Историята би трябвало да е наука, която гради хипотези, обясняващи случили се събития на база на наличните документи.
„Ревизионизъм“ ли е да обявиш, че крал Артур и крал Лир не са истинска история? Или че „Изходът“ на евреите от Египет и завладяването на Ханаан може би не са се състояло? Че битката при Бойн не е битка между католическата и протестантската общност в Ирландия? И т.н.
„Ревизионизмът“ всъщност е задължителен за всяка наука. Без смели нови теории, които да обяснят нашите наблюдения вероятно все още нямаше да сме оборили геоцентричната теория на Птоломей.
Известно е, че историята се пише от победителите. Дълго време

 в училищата се изучава гротесткно невярна история

 Не е ли крайно време тя да бъде преосмислена.
Има ли историк на света, който да оспори факта, че именно по бойните полета на Източния фронт е пречупен гръбнакът на Хитлеровия Вермахт?
Друг е въпросът, дали Съветският съюз би издържал без огромната помощ, оказана му от западните съюзници, или да не говорим за хипотеза при която те бяха осигурили на Хитлер гръб – така както Сталин му осигурява през първата фаза на войната. Но как безспорната роля на Съветския съюз за победата над Хитлеристка Германия променя факта, че той е един от подпалвачите на войната, че походът му в Централна Европа не е освободителен и че нападението му над България през септември 1944 г. е вероломно?
Проф. Антоний Тодоров иронизира Декларацията на външните министри и нейните защитници, които според него били по-католици от папата:
„Ако Сталин беше капитулирал през ноември 1941 г., днес на мястото на Полша щеше да има Генералгубернаторство, в Европа нямаше да оцелее нито един евреин, а в България нямаше да има Атлантически съвет“[1].
Но къде е противоречието между констатацията, че Съветският съюз е един от подпалвачите на Втората световна война и констатацията, че ако Сталин бе капитулирал през ноември 1941 г, днес днес на мястото на Полша щеше да има Генералгубернаторство, в Европа нямаше да оцелее нито един евреин, а в България нямаше да има Атлантически съвет“?
Забравяме ли, че Генералгубернаторството е установено след съвместния парад на Вермахта с Червената армия в Брест? Нали не предполагаме, че СССР е нападнал нацистка Германия? И то с цел да освободи Полша или Източна Европа?
Известно е, че през 1939 г. чрез външния си министър Литвинов Сталин предлага на Великобритания и Франция съюзничество срещу Хитлер. Но Съветският съюз иска да придвижва войски на територията на страни, за които това е тотално неприемливо. Нима забравяме, че след Колективизацията и „Големия терор“ Съветският съюз е ужасно чудовище, в каквото нацисткият Райх ще се превърне едва след няколко години? Както пише авторът на биографията на Сталин Стивън Коткин, от перспектива на времето е лесно да критикуваме политиката на Невил Чембърлейн. Но какво е можел да направи? Да спре Хитлер като остави Сталин да си вихри коня из Източна Европа?
И все пак, след като Хитлер в нарушение на Мюнхенското споразумение окупира Прага, политиката на омилостивяване е изоставена. Западните съюзници дават гаранции на Полша, която служи като буфер между Съветския съюз и Германия. Договорът „Рибентроп-Молотов“ не може да бъде оправдан с Мюнхенското споразумение. Чрез него Сталин позволява на Хитлер да овладее западна Европа и с придобитите ресурси да нападне Съветския съюз. През следващите години СССР воюва първо за оцеляване, но след това и за да наложи властта си над народите от Източна Европа. С тези си действия спомага за освобождаването… на народите от Западна Европа и затова отношението към СССР в двата региона е толкова различно.
В този контекст 

случаят с България е особено поразителен

 Докато България е част от Тристранния пакт, СССР поддържа легация в София. Но когато страната ни напуска Пакта и апелира за примирие с Великобритания и САЩ, Сталин ни обявява война. Ако е искал да ни помогне, какво би му попречило да предложи „добрите си услуги“ в преговорите за примирие? Вместо това, Съветската армия навлиза в България като окупатор. Първият съветски войник влиза на българска земя след като правителството на Константин Муравиев вече е обявило война на Германия!  И няма как да се „преекспонира“ ефектът от съветската окупация. Страната е залята с масови убийства, които не биха били възможни без наличието на Червената армия на наша територия. Съветският съюз третира България като победена стана, оплячкосва Държавния архив, а днес трябва да плащаме на Русия, за копия на нашите собствени документи. И това е най-малкото. 

Благодарение на Съветската окупация, България деградира и дегенерира

Към 1989 тя изглежда доста по-зле от съседните страни
Не бива да забравяме, че още в края на 1944 г, Лазар Колишевски посещава Пиринска Македония и настоява за нейната незабавна анексия към югославска Македония под маската на федерация между България и Югославия. Тогава Чърчил дава ясен знак, че за никакви федерации не може да се говори преди подписването на мирен договор с България. В интерес на истината, на Парижката конференция Съветският съюз защитава България срещу териториалните претенции от страна на Гърция, но това много напомня на поговорката, че вълкът пази агнето от лисицата, за да го изяде той.
Сериозно. Безнадеждната ситуация, в която се е оказала България по време на деветосептемврийската катастрофа е предмет на друг анализ. През 1913 г. при подписването на Лондонския договор за мир, България получава широк излаз на Егейско море и има всички предпоставки да се утвърди като основен съюзник на „морските демокрации“.  Българският народ никога няма да прости на цар Фердинанд и  на част от тогавашния политически елит, че тази уникална възможност е проиграна по един доста безотговорен начин.. Но днес именно това е каузата на Атлантическия съвет, с която левите интелектуалци обичат да се подиграват.
Според коментар на Евгени Кънев:
„По принцип лявата версия за света , независимо къде, приема комунизма като антипод на фашизма, вместо като негов близнак. Приносът (на СССР в победата над нацизма) не е индулгенция за престъпленията на комунизма преди, по време и след войната.“
За българските „леви интелектуалци“ проблемът е по-значим. За много от тях обитателят на Кремъл – бил той „ляв“ или „десен“ е най-големият авторитет. Те вярват, или поне пропагандират наличието на някакъв митичен „цивилизационен съюз на духовността и братството между българи и руси“.
Както повечето митични феномени, и този е повече в сферата на „невидимото“.  Кога българите сме били в конфликт с когото и да било и Русия – царска, червена, или президентска да е застанала на наша страна?
По време на борбите за Екзархията? По време на Съединението? По време на Балканските войни?
Вярно е, че без „Руско-турската освободителна война“ от 1877-78 г. възраждането на българската държава би било проблематично. Но и тук историята се нуждае от добра доза научен ревизионизъм. Добре е да си отговорим на въпроси като, защо след подписването на Одирнското примирие (31 януари 1878 г.) , руската армия продължава настъплението си към Константинопол,  предизвиквайки Великобритания, като така поставя под заплаха българското териториално единство. Защо вместо провокативния Санстефански договор Русия не налага създаването на автономно българско княжество в границите определени вече от „Концерта на великите сили“ в Цариград през 1876 г.? Защо не допускат представители на Българската  екзархия и на българи въобще, щом там присъстват албанци и арменци?

 „Константинополска“ България – за създаването на която mрез 1878 г. Русия има мандат от Великите сили

Дали фантазията за „цивилизационен съюз на духовността и братството между българи и руси“ не е само едно бреме, от което трябва да се освободим. Защото докато вярата в него е характеристика на значима част от българите, ще сме под двоен обстрел. Русия ще жертва интересите на България, без да се притеснява, че ще загуби своето влияние у нас, а противниците на Русия ще застават срещу нас, защото ще виждат в нас руски „троянски кон“.
За да имаме близки отношения с Русия тя ще трябва да промени отношението си към нас, а и самата себе си. Прекрасно е, че модерна Германия оцени унищожаването на Райха като Освобождение. Трагично е че модерна Русия отказа да осмисли разпада на СССР по същия начин!