Едвин Сугарев

Когато става дума за Христо Ботев, може би първото, което трябва да имаме предвид, е че за него се говори трудно, много трудно. Става дума за фигура, която отдавна е отвъд биографичното и индивидуалното – и върху която тежат десетилетни напластявания с всякакви суперлативи и митологеми, включващи понякога повече или по-малко 

откровени опити за политическа употреба

 Не става дума за обичайното оправдание в подобни случаи – че всичко, което може да бъде казано за него, вече е казано. Става дума за това, че посмъртната слава патинира по особен начин неговата фигура в очите на съвременността, като заглажда нюансите, в които можем да открием автентично личностното, абсолютизира неговата нравствена парадигма и ценностна система, и пакетира неговото присъствие в историята, представяйки ни го по-скоро под формата на паметник, отколкото на жив човек.

Нека не бъда разбиран неправилно: Ботев е величав, той наистина е фигура в мащаби, които са непосилни за неговото възрожденско време – с целия наивитет на тогавашните житейски парадигми и представи кое е допустимо и кое не е. Тази абсолютизирана исторически и митопоетически величавост обаче изкривява – при него, както впрочем и при Левски, е трудно да доловим живия човек под мощната гранитна фигура, изсечена във времето. Трудно можем да си представим например 

личното страдание,

 което иначе плътно насища неговите стихове; струва ни се, че при Ботев няма нищо лично, нещо повече – нищо личностно  няма значение, че страданието е съотносимо само с изстрадването на робството, понасяно от цял един народ. 

Трудно можем да си представим Ботев влюбен, а той съвсем несъмнено е бил такъв – отхвърлянето на любовното чувство в името на саможертвата ни се вижда съвсем в реда на нещата – особено когато четем „До моето първо либе“. Трудно можем да си представим и един резигниран, отчаян Ботев – в нашите очи той е призван да надмогва такива чувства, макар че те повече от сигурно са го спохождали, например когато узнава от собствен опит, че никой не е вдигнал въстание в обхожданите от четата му български земи – и че към нея всъщност се присъединява числом и словом един единствен българин.

Но нека все пак се опитаме да прогледнем отвъд покрова на гранитното, наслоено над фигурата на Ботев. Може би първото, което поразява, е пълното 

съвпадение на личната му съдба с творческия код на неговите стихотворения

 Това, което възпяват и към което призовават те, се оказва и негова лична история. Бихме могли да го кажем и другояче: Ботев крои живота си в съгласие със своето поетическо верую. Животът му е пряка реализация на предреченото в стиховете – при това няма как да не отбележим, че колкото и общочовешки елементи да ги населват, по своята форма те най-често са лични послания: „Майци си“, „До моето първо либе“, „Към брата си“ и още ред други стихотворения го доказват. 

Другото, което прави впечатление: тези стихове драматично надрастват представите и доста наивистичния код на възрожденската поезия от това време. Да оставим настрана Пишурката и останалите даскали, но ако сравним Ботевата поезия с тази на Раковски, Каравелов, Чинтулов, стария Славейков и дори първите стихове на дядо Вазов, ще видим, че разликата е от земята до небето. Неговите стихове съдържат пределен драматизъм и наистина върховна поетическа енергия, чийто адресат са не възрожденските седенки, а цялата българска поезия – и днешната включително; и цялата духовна вселена на онова, което назоваваме българско. Да не говоря и за това, че всъщност границите на националното се оказват тесни, тъй като една от ключовите теми в човешкото битие е залегнала в тяхната сърцевина – а това е темата за свободата; за това какво е свобода, защо ни е нужна тя и как човешкото умира без нейните живителни сокове.

Тук ще направя едно уточнение, което ми се струва необходимо. Ботев пише и говори за националната свобода, за свободата на българите от турско иго, за правото ни на национално самоопределение и за това, че съдбините ни трябва да бъдат в нашите български ръце – тъй като без тази национална свобода смисълът от самото ни национално битие излинява и се заличава. Но самия стил на това говорене, както и гъстия наниз от перипетии в неговия личен живот, говори не по-малко силно и отчетливо за друга една свобода: 

свободата като основа на духовния интегритет на личността

И тази свобода всъщност е основната, тъй като тя не зависи от каквито и да било исторически обстоятелства и масови социални модели – тя е качество на личността, благодарение на което човек може да бъде свободен дори когато е затворен в килията за смъртници.

Какво е всъщност свободата? Свободата е това, което ни позволява да бъдем себе си, без да следваме моделите на масовото живуркане и без да бъдем вмествани в калъпите на социалната принуда. Тя не е нещо, което идва отвън, което може да ни бъде дадено. Тя е енергията, която захранва личностното и задава възможността да изградим своя собствена нравствена и ценностна система. Свободата не е нещо, което получаваме веднъж завинаги – тя трябва да бъде отстоявана: всеки ден, всеки час, и така цял живот. 

Как работи свободата?

 През целия си живот ние правим своите избори: между добро и зло, между достойно и недостойно, между красиво и грозно. Свободата е онова човешко качество, което ни позволява да направим своя избор сами, без външна намеса и принуда. Това между впрочем не става току така, нужна е солидна доза кураж, за да пренебрегнеш социалния натиск и натрапените ти от рождение модели за успешно поведение. Иначе казано, свободата е и осмеляване.

Ако трябва да дефинирам свободата, бих си послужил с думите на Дон Кихот: „Свободата, Санчо, е върховното човешко благо“. Не бих забравил и други едни негови думи обаче: „Свободата, Санчо, е на върха на копието.“ Защо на върха на копието? Защото свободата е и борба. Защото тя трябва да бъде отстоявана – колкото и скъпо да ни струва това. Свободата е и да не тръгнеш подир стадото, да не се съгласиш с удобните и лесни истини на масовия човек. Ако се върна към Ботев – това е да не бъдеш част от глупците в механата, които не знаят кое е позор и кое е слава. Свободата е да бъдеш себе си, да следваш това, което ти, узнавайки го от своя собствен опит, осмисляш като свое верую – дори ако заради това трябва да падне скъпоценния капител на тялото – главата, ако си послужа с прочутия стих на Збигнев Херберт.

Накъде ни извежда тази свобода?

 Къде би ни отвела – нас, живеещите близо век и половина  след гибелта на Ботев? Труден въпрос, чийто отговор всеки трябва да потърси сам в себе си. Според мен поезията на Ботев ни учи, че пътят на свободата е кръстен път. Че свободата винаги се плаща и цената е твърде висока за повечето хора, че само единици могат да жертват успеха и уюта на всеобщото, за да встъпят на нейния път, а този път е и път на поезията – истинската, а не стихоплетството на нагаждачите. Че този път е труден и изпълнен с перипетии – и не е магистралата, по която човек се превръща в стока, ако си спомним речитатива на Джако Росич от една песен на Васко Кръпката. Че до нея се възхожда по пътя на страданието и с цената на тежки разочарования, че постигането й не носи привилегии, а единствено способност да вдигнем очи към небето и да видим в себе си нещо повече от една кретаща към смъртта плът. Но че без нея животът ни просто няма смисъл. Без нея сме живи точно толкова, колкото и доволните прасета в своята кочина.