Екатерина Бончева

727 страници амбициозно съдържание, включващо различни посоки на темата „Изкуство и власт в България през 70-те години на 20 век“, 1 769 разнообразни цитирани източници, 5 приложения, луксозно издание с твърди корици на университетското издателств „Св. Климент Охридски“, цена 30 лв.
 Така изглежда докторската дисертация на Пламен В. Петров, с научен ръководител проф. д-р Е. Калинова, рецензенти проф. д-р Искра Баева и доц. д-р Румяна Маринова-Хрисиди.

Втора част

Впрочем похватът на автора Петров да елиминира всички факти и данни които не съвпадат с неговите умозаключения и всички репресии да се представят като „частни случаи“ личи ясно и в разсъжденията му за това, била ли е или не 

Държавна сигурност политическа полиция

Нямало дефиниция за структурата и дейността на политическата полиция, въз основа, на която да се разглежда дейността и като такава, твърди Петров отново оспорвайки монографията на М. Методиев, защото видите ли той удобно не давал определение за това. Ще припомня, че определението отдавна е дадено в Oxford English Dictionary  и то гласи: „a police force that secretly collects information about people who oppose the government and tries to make such opposition weaker, often using illegal and violent methods“ и напълно покрива образа на ДС. 
Това доказват и автентичните документи /61 бр./ в сборникът „ДС –политическа полиция“, изд. Комисията по досиетата, 2011 г. съвместно с Исторически факултет на Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Те дават и представа за размаха на политическите преследвания единствено по политически причини. Преди интернет и глобалните комуникации именно мрежата от секретни сътрудници осигурява на службите контрол върху всичко, което се случва в държавата, включително и върху мислите и настроенията, които не излизат на повърхността.

Стъкмистиката на фактите води авторът Петров до заключението, че „... мисленето на Държавна сигурност като политическа полиция поне по отношение на разглеждания от нас период /кои сте вие?-бел.моя/,ако не напълно неоснователно, то  е поне непълно и повърхностно, защото не държи сметка за реално дисидентско тяло, така и за отдавна обезкървената опозиция в страната“.  /стр. 244/.

Шесто - малкият съветски брат

И тук авторът се позовава повече на разказите на служители на ДС, отколкото на автентичните документи. Като например този на Петър Стоянов, най-дългогодишния шеф на Шесто, според когото „... то/Шесто-бел.моя/ има изключително важна роля в управлението на културата през разглеждания период между  1967-1981 ...“/стр. 248/. 
За работата на Шесто ни казва авторът било писано много, но това били според Петров „по-скоро лични разкази“/стр. 249/, които се разгръщали между две полярни оценки за структурата като“ ключова за националната сигурност“ и за „мракобесническата и роля като тайна полиция“. В неговата претендираща за академичност докторска дисертация обаче няма цитиран нито един източник, например архивен документ или разказ на хора, чиято житейска съдба и професионална кариера е била съсипана от политическата полиция. В служебните документи на ДС не фигурира понятието “ национална сигурност“. В клетвения лист подписван от  щатните  служители вричането е във „вярност и любов към Партията и СССР“. 

Що за безсрамие? 

След Пражката пролет съветското КГБ създава ново Пето управление, което да следи и смазва несъгласието с режима във всичките му форми. И България не закъснява – на 18 11.1967 г. се ражда Шесто като умалено копие на Пето. Шесто управление, чиято задача е същата като спусната от съветските другари - то трябва да плаши, контролира и смазва несъгласните с режима. А в по-късните години да контролира и лица от висшите етажи на властта. В отчетния доклад на Шесто от 70-те години се подчертава със задоволство, че „в борбата с идеологическата диверсия, особено ползотворна роля играе разширяващото се всестранно сътрудничество с ПЕТО управление на КГБ, по-пълното ползване на техния богат опит и оказваната ни неоценима помощ“.

Тази неоценима помощ включва и „остри мероприятия“, според речника на ДС, което всъщност са покушения, отвличания и убийства. Убийството на писателя Георги Марков на 7 септември 1978 г., опитите за покушения срещу Петър Увалиев, Владо Костов и философа Асен Игнатов, слава богу неуспешни. За автора Петров всичко това влиза в графата „частни случаи“, с нищо не накърняващи “ триумфиращата либерализация през посочения период“. За срам на автора Петров той споменава Георги Марков 2 пъти под черта, от които едното позоваване е погрешно, а „Задочните репортажи“, са цитирани с откъс за Георги Димитров-Гошкин /стр. 122/. 
Размахът на Шесто през последващите години показва и броят на творците и “обектите“, заведени на „отчет“ т.е. следени, контролирани и репресирани. Само през 1970 година това са 814 творци и 11 “обекти“, сред които различните творчески съюзи, книгоиздателското обединение, БАН, държавните медии ...

Разбира се това няма как да бъде разбрано дори и от такива „специалисти“ като П. Петров, който създава напълно измислени образи, манипулирайки съзнателно или не партийни и служебни документи от различни архиви и цитирайки единствено лични разкази на заинтересованите лица. Разбирай щатни служители и агенти на ДС.

Скандалните умозаключения, че от поредицата дела за оперативна проверка като „Опонент“, “Палячо“, “Рижавия“ и др.“...е придобита полезна оперативна информация, част от която чрез ръководството на Министерството на вътрешните работи е предадена на ЦК на БКП“ или че“... делото за оперативна проверка „Лешник“ е приключило успешно чрез профилактика на обекта и 15 негови връзки.../стр. 260/ са отново взети назаем от издания на оперативни работници в ДС /Бончо Асенов,Емил Пенчев/стр. 260-261/.

Казвам скандални, защото авторът Петров приема едно към едно езика и лексиката на ДС, а оттук и нейните тези. И ако 90-те езикът и лексиката на ДС бяха познати само вътре в системата и  понятия като “профилактика”, ”агентурно обезпечаване”, ”остри мероприятия”, ”придобиване” и т.н. не говореха нищо на публиката, днес всеки, който сериозно се занимава с проблема, знае, че зад този дървен, бюрократичен език се крият зловещи действия.
Авторът Петров, обаче безкритично чете и цитира архиви и предпочита  да се довери на ДС и изпълнените с ефимизми служебни документи. Приложените напълно излишно два указа-единият от 58-ма, явно трябва да потвърдят неговата основна идея - режимът се е хуманизирал, а ДС е скъсала пъпната си връзка с партията. Защото видите ли, във втория Указ № 1670 дори не се споменава ръководната и роля.

Затова пък Държавна сигурност /която работи без закон - бел.моя/ “била длъжна да спазва законите и носела отговорност за  погазването им, обезпечавала сигурността, водела борба за разкриване на престъпната дейност и предпазвала  гражданите от въвличането им в противодържавни дела…“  ...пише в тях.

Разбира се, нито дума или цитиран документ от автора Петров за директните и индиректни жертви. Те само биха разводнили неговата теза.

Властта опрощава своята интелигенция

В епохалния труд на П. Петров на “художественотворческата” интелигенция и взаимоотношенията и с властта са отредени и допълнително 6 и 1/2 страници. Сред водопада от думи се опитвам да намеря отправната точка, на авторовата теза, че през 70-те Държавна сигурност била “машина за натрупване на знания”… /стр. 555/, а посегателствата върху произведения на изкуството, разпра с техни създатели, цензура, репресии… реално това са частни случаи…” /стр. 548/. А също така, че в  това десетилетие ДС не можела да се справи с процеса на децентрализация на културния живот…”. Защото не малък  принос за това несправяне на ченгетата била “усложнената ситуация на явлението, което най-общо наричаме културно отваряне на България към, света който се свързва с все по големия обем на внос и износ на културна продукция…”/стр. 549/.

Отказвам се да затруднявам читателя с напълно излишните и откъслечни цифрови данни, кой знае защо от 73-та, например за агенти и осведомители, впрегнати да се справят с художественотворческата интелигенция. Никакви аргументи за цитираната година. С какво тя е по различна по отношение действията на ДС от примерно 72-ра или 71-ва? Авторът Петров цопва една дата и това явно му е достатъчно. Стъкмистиката  продължава творчески като “сред имената на явните критици са Йордан Василев, Константин Павлов /авторът явно е забравил, че страници преди това го е определил като „уж дисидентски настроен“/, Валери  Петров, Марко Ганчев, Христо Ганев, Гочо Гочев и др.”/стр.552/, към които обаче властта е блага и опрощаваща: ” И тук въпреки подривната им дейност, властта ще се отнесе опрощаващо със своята интелигенция, ще се опита да забрави спомените за възникналите в началото на 70-те години напрежения и ще продължи да издава книгите на завърналите се лоното на родните политически доктрини/ тя не беше ли само една?- бел.моя/писатели”. 

Съшита с откъси от документи и от архива на Комисията по досиетата, които с езика на Държавна сигурност обясняват намесата си в творческия свят, частта посветена и на тази тема е обида за сериозните изследователи и манипулация на историческите факти.

Защото освен книгите на автори като Цветан Тодоров, Иван Еленков, Ивайло Знеполски, Пламен Дойнов, Момчил Методиев, Вили Лилков, Михаил Груев, Михаил Неделчев, Христо Христов, Мария Дерменджиева  и др., /някои от които посечени от перото на автора Петров/ има и достатъчно открити и публикувани оригинални документи от различни архиви. Като сборниците “ДС и българската интелигенция”,изд.,2015 г.,”ДС и българското музикално изкуство”,изд.2016 г.,”ДС и 9 световен младежки фестивал 1968 г.”, изд.2016 г. от документалната поредица ИЗ АРХИВИТЕ НА ДС издавани и публично представени от Комисията по досиета. Само в тях са включени общо 428 оригинални документи, напълно оборващи псевдо историческите умозаключения на П. Петров.

В турската махала цъфнаха теменужки…

През година от посоченото десетилетие с разширени авторски граници, колега от БНР в репортаж от Пловдив по повод Цветница произнася в ефир фразата: ”… А в турската махала цъфнаха теменужки”. Веднага е свален от ефир, административно наказан и както се казваше тогава-отрязаха му главата.
Скелетът на“ свободното слово“ разработен в главата МЕДИИТЕ, авторът вижда в трите конгреса на българската култура от 1967, 1972 и 1973 година и илюстрира с изказвания на Павел Матев и на главния медиен идеолог и главен редактор на в. Работническо дело Георги Боков, които поздравяват, но и „смело“ критикуват културната политика на партията. Чиято алфа и омега е Людмила Живкова, цитирана от Петров...59 пъти.
Павел Матев например изтъква, че соцпечата, радиото и телевизията са влезли убедително в живота на хората и „са завоювали признанието на най-масово и мощно идеологическо средство... за социалистическото израстване на трудовите хора, за разясняване политиката на Партията и правителството. Словото на българската журналистика е укрепнал“ /стр. 359/.
Властта обаче „осъзнава“ и грешките си. Матев не е доволен от публицистиката, която е с „неосъществена проблематика, с преднамерена поза... а вникнеш ли вътре-безплодие /стр. 539/.           Филип Боков е и доволен, че “журналистиката у нас продължава да се развива и възмъжава, да се утвърждава като много важна идеологическа сила... изпитания  път в служба на партията, народа и социализма“, но и „взискателен“ с клиширани  указания “... да се утвърдят методите за провеждане на обществената критика“ /стр. 540/. Изпъстрения със шаблони текст, трябва да ни покаже, че“... е поет нов курс на развитието на българската култура въобще-демократизацията и последващата от това свобода на словото“  /стр.540/.

Защото:

„Духът е изпуснат и вече са се родили медийни полета, в които може да бъде чут и гласа на инакомислещата част на художественотворческата интелигенция“ /стр. 541/. 
Като пример за такова свободно медийно поле авторът дава “... отворените телефони на предаването „Разговор с вас“, от който звучи гласът на хората“ /стр. 542/. Предаване, действително много популярно по онова време. Популярно, но и по социалистически контролирано. Не и според Петров, защото както твърди властта  имала „неблагоразумието“ да даде  микрофона в ръцете на Божана Димитрова и Веселин Димитров, на Еди Емирян и Дора Христова /стр. 542/ „.
Властта обаче добре си е направила сметката. Част от водещите са сътрудници на ДС, явно доказали и доказващи верността си през годините.
Но да се върнем към свободата, която е така безпределна, че „...в паузите се редуват оперна и народна музика, класика и романтика, джаз, Дико –Илиевите хора, Битълс, Ролинг Стоунс“/стр. 542/! пише Петров.
Дали са звучали по онова време Битълс по държавното радио индиректно говори документ включен в сборника „ДС и 9-ти световен младежки фестивал“, Комисия по досиетата ,2016. Слухът, че изключително популярните Битълси имали намерение да дойдат в България хвърля в такава паника властта, че тя издава Постановление 225/14 май 19687 г., в което възлага на Националния фестивален щаб с началник Григор Шопов, зам. министър, ресор ДС, ...да намери форми и отклони искането им. 
Дали по това време, в зенита на своята слава, Битълсите изобщо са чували за България?

Разбира се, развитието на телевизията също не е пропуснато в този „период на демонстрация на демократизирането развитото социалистическо общество“ /стр. 542/. Пламен Петров прави уникалното прозрение, че „... големият киноекран влиза в домовете на хората в един умален човешки вид...“. Но „критично“ заявява, че „Тази контролирана все още много в съпоставка с радиото, продукция предоставя възможност на властта да достигне до хората, които по една или друга причина до културата“ /стр. 545/.
/Освен, добавям от себе си - ако не се редяхме на опашки пред ЦУМ за телевизор/.
Благодарение на телевизора, обяснява авторът Петров, големите социални празници като манифестации и митинги, като прибирането на реколтата и посрещането на нова година достигали до всяко кътче на страната, превръщайки ги във всенародни тотални спектакли.

В мащабното изследване не са отминати и печатните медии, които също „ ... продължават да играят своята голяма роля в изграждането на обществено-държавното начало... и либерализацията“/стр. 546/. „Държавната машина... издига критиката в своеобразен стълб на изкуството, а списания, вестници, радио и телевизия се превръщат в нейни главни трудови площадки за реализиране...“ /стр.  547/ ни убеждава П. Петров, цитирайки автори писали за свободата на медиите през...1983 г/.стр. 549/.

За да стигне до заключението, че цензурата била преди всичко автоцензура, а „... реалните посегателства върху произведения на изкуството и разпри с техни създатели, цензура, репресии...са само частни случаи“/стр. 548/.

Няма съмнение, но не и за П. Петров, че през периода на 45 годишното си съществуване 

пълния контрол над медиите ДС  е осъществявала  и с моркова, и с тоягата 

Тя е участвала и в подбора на кадри и във филтрирането на информация, за да се превърне в мощно оръжие за манипулиране на общественото мнение. Медиите винаги са били „обезпечени“, разбирай следени и контролирани от ДС, а след 67-ма специален отдел на Шесто управление поема тази дейност. Пак документ сочи, че през 1974 г. министърът на вътрешните работи Д. Стоянов е недоволен, че в БНТ има само...11 агенти. И поставя задачата да се добие нов агент в предаването „Панорама“, което и става. /вж.“ДС и средства за масово осведомяване“, изд. Комисия по досиетата, 2017г./.

Така зад микрофона в ключови предавания на държавните радио и телевизия службите монтират „наши хора“, които често се разписват на две ведомости, според израза на един оперативен работник. Техните дела  могат да бъдат прочетени в архивите на Комисията по досиетата. Не за друго, а за да знаем, кой ни е говорил, промивал мозъците и баламосвал и през този период на „демонстрация на демократизиране на социалистическото общество“.

И ако в някаква степен всички сме били жертви на репресивната система, днес не бива да допускаме децата и внуците ни да бъдат жертви на подменената история.