Драгомир Чорбаджиев, София
В памет на скъпите приятели, които не дочакаха тази годишнина
Изминаха 70 години, откакто през летните месеци на 1950 г. бе събран в казармите 30-ти редовен военен набор. Това е наборът с най-продължителна служба в мирно време! Стана така, защото още в началото срокът й беше увеличен на 3 години за сухопътните и на 4 г. за военновъздушните и военноморските части. В края на срока през 1953 г. вместо уволнение дойде заповед за задържане с около 2 месеца, а след 3-4 месеца бяха разпоредени военни курсове. Така мнозина от нас извъртяха по три и половина години служба.
Този набор бе и най-многоброен, защото бяха събрани освен 20-годишни младежи и значителен брой 18- и 19-годишни момчета, които се бяха отлагали преди това поради семейни причини (починал баща, малки малки братя и сестри и др.). Прибрани бяха и почти всички, отлагали се до 30-годишна възраст.
Авторът Драгомир Чорбаджиев вече като ефрейтор
30-ти набор може да бъде смятан и за най- интелигентен, след като значителен брой от войниците бяха висшисти. Причина за струпването на набори и възрасти стана промяна в Закона за военната служба и нова наредба, които влязоха в сила веднага, от есента на 1950 г.
За приемането на наредбата имаме принос и ние, студентите до юни 1950 г. Преподавателите ни обясняваха каква голяма нужда има страната от нас, колко хиляди специалисти, учители и др. са нужни и зовяха: „Завършвайте в срок!” Вярвахме, че е така, стараехме се и предлагахме за висшистите да бъде въведена малко по-кратка военна служба.
С новата наредба военното обучение на студентите бе организирано в 2 учебни години с по 2 семестъра с по 4 учебни часа в единия и 6 часа седмично през другия. Плюс един месец лагер в съответното поделение през лятото на първата година и 1,5 месеца - през втората. Следваше изпит и присвояване на офицерско звание.
За онези, вече влезли в казармата, наредбата не предвиждаше нищо. Така през 1951, 1952 и 1953 г. в поделението ни редовно пристигаха студенти за военен лагер, изкарваха съответния срок и си заминаваха, за да получат офицерско звание. За нас, висшите с по една, две или три години служба не бе предвидено нищо. Пълна забрава! Посетени или само заверени лекции и едномесечен летен лагер бяха смятани за нещо, а години действителна войнишка служба – за нищо?!
След последните два месеца задържане дойде уволнението и ето че
най-сетне сме цивилни
Потърсихме работа, за каквато бяхме учили. Обясниха, че щатовете били блокирани заради предстоящите избори?! Излезе, че е за по-дълго... И това преживяхме като полека-лека се устройхме. Кой както можа. През март 1954 г. узнахме, че не са забравили за висшистите от 30-и набор. Ала не за добро: получихме повиквателни за 3-месечни офицерски курсове. Задължителни. Не помагаха никакви възражения. Озовахме се в същите, опротивели до немай-къде поделения. И защо през 3-те години войнишка служба от 1950 до 1953 г. не ни обучиха в тези курсове?!
Споделяйки спомените си, не искам да пренебрегна другите бойници от моя набор. В суровите условия на тогавашната казарма живяхме и служихме заедно, независимо от образованието и произхода си. Създадохме трайни приятелства. Въпреки системното недояждане, благодарение на режима и редовното физическо натоварване укрепнахме и се закалихме. Върху общия фон на фалш и държавно лицемерие станахме внимателни при общуването, като всички други граждани. Но не спряхме да търсим истински приятели.
Отношенията между войниците и началниците се оформяха и зависеха най-вече от личните качества. С уважение и симпатии помня до днес редица достойни офицери. Имаше и множество примери за лъжи, демагогия и низост...
Накрая, само за усмивка,
две истински случки:
Първи дни на служба, а желанието да видиш близките си и София е неудържимо. Един новобранец обеща само след 3 дни отпуска да донесе саксофон! През 50-те години на миналия век твърде рядък и необичаен инструмент за любител-музикант, но командването се съгласи и той замина. Минаха повече от 3 дни, човекът го няма, командирите скърцат със зъби, но не смеят да го обявят за „отклоншл си от военно служба” и за издирване, защото стават за смях и признават собственото си нарушение.
Най-после софиянецът се прибира и носи раздрънкана китара само с четири струни. Командирите са бесни, но се осмеляват само да го пратят в ареста. Безсрочно. После началството размисли и видя, че арестът и „поливането на розите” (миене на тоалетните) не са кой знае колко тежко наказание. Даже са за предпочитане пред занятията, особено при лошо време. И върна боеца в строя. Ние, сънаборниците, вече му бяхме лепнали прякора Сакси.
Когато си на деветдесет и най-неясната снимка от войнишкия живот предизвиква рой спомени и носталгия по младостта
... Навъртаме трета година от службомера. Уморени сме и много ни се спи. На вечерна проверка старшината набързо ни преброява, но не ни освобождава. Той си е отспал в ротната канцелария. Започва садистично-бавно да напомня и да изброява познати задължения. Стига до: ”...в шкафчето бельото да е сгънато и поставено навътре от вратичката на 4 пръста и на 4 пръста от стената насреща, леглото да е оправено, одеалото - опънато, а чаршафът да се подгъне на 4 пръста над одеалото”.
Не се издържа!
- Другарю старшина, вярно ли е?
- Какво да е вярно?
- Че отивате във ВТА (Военно-техническа академия).
- Ей, колко сте били прости! Не знаете ли, че академията е само за офицери!
- А, знаем, знаем!
- Че като знаете, защо питате?
- Ама Вие не като курсант.
- Че като какъв ще отивам?
- Като преподавател!
- А какво ще преподавам?
- Как какво – правилото за 4-те пръста!
- Ей, вашата мам... Марш в леглата! Лягай, умирай!
Още от На всеки километър
Преди 35 години 100 000 души излязоха на първия свободен митинг
Организирането му е обръждано от определен кръг участници в дома на Анжел Вагенщайн, режисьор и член на БКП преди 9 септември 1944 г.
С манипулативен референдум кметът на Казанлък Галина Стоянова иска да изпере престъпния комунизъм
Видната русофилка Галина Стоянова никога до сега не е почела жертвите на тоталитарния комунистически режим в България
80 години от бомбардировките над София, разрушили голямата книжарница на Чипеви
През декември 1944 си отива и Т. Ф. Чипев, основателят-патриарх на книгоиздателството.