Адв. Хари Хараламбиев

„Злото е лош стилист”, Напомня Нобелистът за литература Йосиф Бродски. Припомних казаното, защото чрез Бродски търся упование  за стореното от мен в съдебната зала преди време. 
В нея бяха застанали от две страни Иван Станчев и известния плевенски неврохирург д-р Иван Йотов.
Противна на политическата логика, те не бяха съмишленици, а 

противници в наказателния процес

Станчев съдеше д-р Йотов за това, че хирургът го е оклеветил. На заседание на ръководството на „Съюза на репресираните в България след 09.09.1944 година ”била прочетена декларация, изготвена от Плевенския хирург, в която се споменавало, че бащата на Станчев, бидейки царски офицер, дейно участвал в подготовката на държавен преврат през 1935 година, редом с Дамян Велчев, заради което е осъден на смърт, а в последствие помилван.
В декларацията било записано, че „Кирил Станчев е национален предател, сръбски агент, влязъл на 09.09.1944 година в съюз с комунистите, участвал в организирането на преврата на посочената дата”
Декларацията целяла да отговори: Достоен ли е синът Иван Станчев да ръководи съюза? Следвало ли да бъде негов член?
В адресираната до Районния съд София тъжба, Станчев написал, че се почувствал оклеветен, дълбоко засегнат от безпочвените твърдения, толкова повече, че бащата на Станчев бил отявлен комунист, по повод на което в Ню Йорк върху паметна плоча било вградено името му с пояснение, че е „загинал в борбата срещу комунизма”.
Ала 

историческата памет е коварна

 Тя не търпи лицемерие. И говори друго: Макар и да е бил в затвора след септември 1944 година, Кирил Станчев се обърнал с молба към Антон Югов, за да бъде реабилитиран, тъй като, по думите му, „активно участвал в установяване на народната власт”.
Освен последвалата реабилитация, тази власт произвела капитан Кирил Станчев в чин генерал.

Съставът на Районен съд постави оправдателна присъда, приемайки, че д-р Йотов не е приписал позорни обстоятелства на сина Иван Станчев.
Въз основа на жалбата от частния тъжител Станчев, състава на Софийски градски съд следваше да реши окончателно делото.
Разумът и юридическият усет, основани на доказателствата диктуваха оправдателната присъда да бъде потвърдена.
След адвокатските пледоарии съдът, спазвайки закона, призова тъжителят и подсъдимият да се спогодят. Д-р Йотов ми прошепна: „Не мога да приема. Това е равносилно на предателство спрямо онези, които страдаха в концентрационните лагери”.

Съдебният състав настояваше. Според него същностно необходимо е постигането на спогодба. И не по принуждение, а по вътрешни подбуди казах на подзащитния си: Приемете. Сам сте ми казвал, че само в мечтите ви не сте унижавани. Приемете в името на вашето страдание. Великодушието е качество на силните.
На отсрещната банка беше застанала застинала, вкаменена физиономия. за мен беше ясно: Иван Станчев не можеше да се нарече страдалец. Мигом ме осени Ницше: „Вие не сте страдали достатъчно. Вие не сте страдали заради човека”.
След мъчителна пауза д-р Йотов промълви: „Приемам единствено заради Вас”. А той беше невинен оправдан.
Едва, след като приключи процеса усетих колко раним и достоен човек съм защитавал.
В последващ момент от отсрещната страна чух глух глас, който сякаш ми нанесе мълниеносен камшичен удар: „ Претендирам Йотов да ми заплати разноските”.
Загубилия процеса претендираше нещо, за което нямаше законно право, изрече думи, събудили потрес.:”Искам един лев за направените разноски”.
Докато подзащитният ми, чул изречените думи се суетеше, извадих банкнота и я оставих върху съдийската банка. На председателя на съдебния съвет гневно казах: Вие ще му я предадете! 
Станчев енергично се запъти към мястото, където оставих банкнотата, сграбчи я, след което енергично я сложи в джоба си. Сетне напусна съдебната зала.
Д-р Йотов беше съкрушен. Усетих, че съзнанието му е пронизано от мъгла: 

„Адвокатът ме предаде”

Тъкмо това не ми дава покой, смущава дните ми, кара ме да търся верният отговор на въпросите: Защо наложих волята си, солидаризирайки се със съда, за да бъде постигната спогодба с особа, която не я заслужава?
Дали наистина на провалих процеса, не предадох ли д-р Йотов? Може би постъпих егоистично. Повлиян от написаното в книгата „Между две химесфери” исках, исках макар и задочно да опонирам на автора д-р Любомир Канов, когото истински уважавам, обобщил не съвсем точно адвоката: „Адвокатурата е един от кърлежите на хлабавата снага на Демокрацията. Хора с еластични като гуменки уста я възсядат, впиват се в провисналите и конституционни повесла, обвиняват невинния, изкарват криминалния жертва, размахват пръстчета срещу несъществуваща демокрация или расизъм. Говори хлевоустият Дершовиц, устите им приличат на разрези върху вътрешна автомобилна гума, а демокрацията стои в морална анемия”.

Известен ми е кръстният път на д-р Любомир Канов. И затова той има място в моето сърце. Но не споделям написаното.
Битува схващането, че адвокатската професия е нечиста дейност. Притежавам сили, за да опровергая битуващото схващане. професията адвокат ще пребъде. Хората немогат без нас.
Написаното колкото и несърдечно да е, е израз на почитта ми към живота и паметта на д-р Йотов, който не се е учел на талант, а на етика и човеколюбие.