Муравей Радев*

Десети януари 1997 г. – защо се случи, какво се случи и поуките от него. Много от важните събития след рухването на комунизма в България, не се помнят или не се знаят. Това позволява тези събития да се представят невярно или превратно от някои политически сили, бивши ченгета или партийни функционери, които се опитват да скрият вината си за бедите до които са докарали страната и да преперат политическото си минало. Затова ще си позволя да хвърля малко светлина от първо лице единствено число, участвало в повечето от тях и да се опитам да предам събитията такива, каквито са, както и причините, които ги породиха и последиците от тях.

1. Митът за мощната социалистическа икономика от времето на Тодор Живков и нейното разсипване от лошите демократи

Тъй наречената социалистическа икономика се основаваше на командно-планово, централизирано държавно управление, което ръководеше и решаваше всичко от партийните кабинети, пренебрегваше действието на обективните икономически закони и не признаваше пазарните лостове и конкуренцията. Последиците от това във всички социалистически страни бяха пагубни за тях и това е основната причина за пълния крах на социалистическите икономики в световен мащаб в края на осемдесетте години на миналия век. 

У нас за 45 години комунистическо управление България фалира три пъти, т.е. държавата три пъти изпада в несъстоятелност и не може да плаща дълговете си. Първия път предоставя целия си златен резерв от 24 тона злато на Съветския съюз за погасяване на основната част от дълга си към него. Втория път – през 1977 г., когато изпада в дългова криза към Западните Банки, вследствие огромните заеми, вложени в нерентабилни проекти най-вече в тежката индустрия. И третият път р през 1987 г., когато задълженията по външния дълг годишно надхвърлиха значително общите валутни приходи на страната. Тези фалити всъщност само илюстрират нагледно как социалистическата икономика не е била в състояние да съществува самостоятелно и

единствено външните заеми са я поддържали полужива

Както казва самият Живков в края на управлението си „Социализъмът се оказа едно недоносче.“  В тази посока най-автентичната картина на трагичното състояние на българската икономика в края на осемдесетте години разкрива наследникът на Тодор Живков – новият Първи секретар на БКП другарят Петър Младенов. В своя доклад изнесен на Пленум на ЦК на БКП на 11.12 1989 г. Петър Младенов казва в прав текст:

„В сферата на държавното и общественото устройство бе създадена обстановка, сходна с феодалното управление…….. главната причина за създалото се положение бе неизживяната сталинстка командно-административна система, монополът на властта, фактическият тотален контрол върху производството и разпределението, намиращ се в ръцете на бюрократичната върхушка“.  /стр. 3 от доклада/.

„Прогресивно се увеличава делът на напълно амортизираните производствени фондове, който в края на 80-те години достигна 40-45 на сто“……“Дългът на държавата към банките надхвърли 10 милиарда лв. /вътрешен дълг./……….Брутният дълг на държавата в конвертируема валута надхвърли 10 милиарда долара /външен дълг/“……./стр.4 от доклада/

„Направените през същия период погрешни инвестиции не доведоха и не можеха да доведат до позитивно развитие на икономиката. Именно през тези години бяха изградени мощности, които днес не дават нито печалба, нито валута, но затова пък

тежат като воденичен камък на шията на националната икономика

Става дума за обекти, които издържа цялото общество.“…..“През последните няколко години ние не успяхме да се адаптираме към световното стопанство“…….“Не може да не си дадем ясна сметка, че основната причина за натрупалите се деформации и кризисни явления се корени в самата същност и механизмите на командно – административната система за управление. Не е случайно, че практически всички социалистически страни се изправиха пред еднакви или сходни проблеми в икономическата и социалната област“……./стр. 5 от доклада/

„Социално-икономическата ситуация в България в края на 80-те години образно можем да характеризираме като прединфарктно състояние“……/стр.8 от доклада/

„Предлагаме ЦК да постави пред МС и съответните фирми въпроса за цялостна технико-икономическа оценка на състоянието и перспективите на губещите и нискорентабилни предприятия, а също и на предприятия, които произвеждат нискокачествена или нетърсена продукция………да се набележат конкретни мерки за тяхното стабилизиране, а ако това се окаже невъзможно – да се пристъпи към цялостното им реорганизиране или прекратяване в предварително договорен срок“……/стр. 12 от доклада/

Откровено и категорично Петър Младенов признава, че командно-административната социалистическа планова икономика и нейната тежка индустрия са банкрутирали. Че огромни държавни средства са инвестирани погрешно в мегаломански индустриални проекти, които произвеждат загуби и тежат на цялото общество. И че тези предприятия трябва да се закрият, ако не могат да се реорганизират. За съжаление

докладът на Петър Младенов бързо бе забравен

а партийните функционери на БСП и до днес  продължават да втълпяват мита за мощната социалистическа индустрия, която демократите разсипали и продали за стотинки.

2. Смяна на системата /1990 г. – 1996 г./

Бавно, тежко и мъчително тоталитарната комунистическа система се заменяше с демократични социално-обществени отношения и пазарно стопанство. Принудително – с битка за всяка по-съществена промяна. Съпротивата беше огромна, защото през шест от първите седем години след вътрешно – партийния преврат на Десети ноември 1989 г., бившите комунисти управляваха страната. И те трябваше да сменят системата – своята социалистическа система с демократична система и своята централизирана държавна икономика с частна, пазарна икономика. Вместо да стартира незабавно основните пазарни реформи, както направиха всички други бивши социалистически държави, вместо бърза и мащабна приватизация съчетана с дълбоко пазарно преустройство, Българската комунистическа партия преименувана в социалистическа /БСП/започна с имитация на демократични и пазарни действия, експериментира своеобразна „Перестройка“ която дори в родината й – Съветския съюз вече се беше провалила и продължи да се надява, че кошмарният сън ще свърши. Резултатите не закъсняха. Нов официален държавен фалит – правителството на Луканов обяви мораториум върху външния дълг и спря да го обслужва. В опит да ограничи повсеместния стоков дефицит и липса на елементарни стоки,

въведе купонна система за основните хранителни продукти

и лимити за горивата, както и режим за ползването на електроенергията. На фона на това национално бедствие, централата на БСП раздаде голяма част от многобройните си партийни имоти на приближени лица и фирми. Направи ги много богати – помним култовата реплика на Луканов пред партийно-стопанския актив на БКП: „Другари, днес ви назначавам за милионери“. Същото се случи с многобройните държавни външнотърговски дружества, които бяха брутално ограбени или присвоени от управляващите ги партийно-номенклатурни кадри. Същите кадри, подсилени от офицери на Държавна сигурност, превзеха нароилите се банки, подготвиха и осъществиха ограбването им – справка, секретния доклад на Николай Добрев, министър на вътрешните работи в кабинета Виденов „ За състоянието на банковата система в България.“ В него министърът разкрива механизмите с които това бе извършено. Цитат: 

„Бяха разработени схеми за преодоляване на анемичното банково законодателство и цяла система за предоставяне и преразпределяне на банкови кредити. Най-организирана, с "най-рационален подход" в новите условия, се оказа бившата номенклатура, която беше запазила своите стратегически позиции. Отделни личности от висшия ешелон чрез свои подставени лица създадоха безотказна схема за източване на капитали зад граница, с цел прикриване на техния произход“.                                                                                                      

Псевдо метаморфозата на управляващите комунисти и половинчатите полупазарни мерки създадоха идеални условия не само за партиен грабеж но и за разцвет на организираната престъпност. Избуяха борческите групировки, съставени предимно от служители на бившата Държавна сигурност, които заставаха на входа и на изхода на държавните предприятия и прибираха печалбите им доколкото ги имаше. Така допълнително декапитализираха икономиката и я подготвиха за окончателен фалит.

Въпрос на време беше неизбежното да се случи. Така се стигна до националната катастрофа през 1996 г. при управлението на БСП с премиер Жан Виденов и икономически вицепремиер Румен Гечев, които направиха грандиозен опит да спасят агонизиращата, тежка, тромава, неконкурентноспособна, произвеждаща загуба държавна индустрия. Направиха три неща. Първо, с цел да подтиснат цените, възстановиха държавното ценообразуване на повече от половината стоки в страната. Премахнаха конкуренцията в ценообразуването и постигнаха обратния ефект – стоките изчезнаха от пазара, цените скочиха и се развихри т.н. „черна борса“. Второ - опростиха и одържавиха голяма част от натрупаните задължения на държавните предприятия с няколко непазарни /перестроечни/ похвата, които

натовариха непосилно както банките, така и бюджета

Стигна се до там, че икономическият министър Климент Вучев /подопечен на Румен Гечев / публично – по БНТ призова държавните предприятия да не връщат получените заеми от държавните банки, защото и едните и другите били държавни !?!  Трето – наляха пари. Много пари в бездънните гърла на тези предприятия. Пуснаха държавната печатница и си напечатаха толкова пари колкото им трябваха. Предизвикаха висока инфлация, после хиперинфлация и тотално обезценяване на българският лев – заплатите и пенсиите се сринаха до няколко долара, цените на стоките растяха с часове, а спестяванията на хората се изпариха. Накрая, когато печатането вече стана безсмислено, парите свършиха както в държавния бюджет /8 актуализации на бюджета за 2 години/, така и в банките. В резултат – грандиозна национална катастрофа. Банкрут на банковата система – 16 банки фалираха, пълен провал на държавния бюджет, хиперинфлация, икономически колапс, масови фалити, огромна безработица, тотално обедняване на населението и криза 4 в 1- финансова, икономическа, социална и политическа.   

Днес няколко процента рецесия /отрицателен растеж/ на икономиката или 4% - 5% дефицит на бюджета ни се струват катастрофа. Само за съпоставимост да видим какво ни оставиха Виденов и Гечев в края на 1996 г.:

1.            Икономически растеж /отриц./       - 10%
2.            Бюджетен дефицит                             - 11%
3.            Инфлация – годишна                            310%
4.            Курс на щатския долар - 500 лв./дол.
5.            Лихвени разходи в бюджета - 60% от всич. разх.
6.            Валутен резерв в края на годината - 500 млн. дол.
7.            ДДС - увеличено от 18% на 22%.
8.            Контролирани и фиксирани цени – над 50% от всички.
9.            Лихвен процент                                    - 215%.   

Това е наследството на БСП. Трагично и безотговорно

Като цялото й шестгодишно управление след 1989 г. – време, през което пречеше да се смени ефективно системата, саботираше пазарните реформи и демократичните процеси, разпредели голяма част от държавните активи на своята номенклатура и на бивши кадри от Държавна сигурност и създаде хранителната среда на криминалния преход. Вместо движение напред, вкара България в безкрайно кръгово движение. Това е основната причина страната ни да изостава от всички други бивши социалистически страни, които за разлика от нас не допуснаха да ги управляват бившите комунисти, направиха бързо необходимите пазарни реформи и повишиха чувствително жизненото равнище на народите си.

3. Събитията на Десети януари 1997 г.:    

Видно от казаното по-горе, в края на 1996 г. състоянието на България рязко се влоши. Управляващата БСП регистрира тотален провал в обществено - политическото и социално-икономическото състояние на страната. Партията се разцепи, парламентарната ѝ група – също, а на 22.12.1996 г. правителството „Виденов“ подаде оставка /забележете – не в парламента, където се подава оставка, а на партиен конгрес, сякаш още действа чл. 1 от Живковата конституция/. Настъпи пълен управленски хаос, който допълнително усложни обстановката. Тежката ситуация и управленска безпомощност много точно се илюстрират от казаното от земеделския министър Кръстю Трендафилов и министъра на образованието и науката Илчо Димитров на заседанието на Министерският съвет в нощта на Десети януари 1997 г.:     

Кръстьо Трендафилов: От сряда има предложение софийската мелница да увеличи цената на пшеницата, която мели, съгласно която хлябът ще достигне минимум 240 лева за килограм при 600 лева за долар. Цената на месото и на другите месни произведения непрекъснато нарастват. Нещата са просто неудържими въпреки намесата на Комисията по цените. Нещата стават неспасяеми. 

Илчо Димитров: Това като цена е абсурд. Как ще живеят хората? С една учителска заплата ще може да се купува само хляб и половина на ден. Това е абсурдно. Не зная по света да има такива цени на хляба в съотношение със заплатите, които се получават.

Кръстьо Трендафилов: Аз само информирам за фактите. Овладяването на ситуацията не я търся в органите на Министерството на вътрешните работи, а в страшните истини. Ако не се намери някакво решение, не можем да спрем тълпата... 
    

В тази обстановка обединената опозиция в лицето на ОДС предложи реален и разумен изход. На 18.12.1997 г. депозира в Народното събрание „Декларация за спасението на България“ с кратък и ясен текст от 3 точки:

1. Решение за въвеждане на валутен борд,

2. Сключване на споразумение с МВФ и Световната банка за провеждане на пазарни, структурни реформи,

3. Незабавно разпускане на 37- то НС и провеждане на предсрочни парламентарни избори.

По действащия правилник за работата на НС тази декларация задължително трябваше да бъде разгледана, обсъдена и гласувана в пленарна зала. Управляващото социалистическо мнозинство бе шокирано от съдържанието на документа и въпреки ескалацията на катастрофата, проточи дебатите по него. След силен натиск на опозицията най-сетне бе насрочено извънредно заседание на НС на 10.01.1997 г. с единствена точка – разискване на декларацията на ОДС. Общественият интерес бе много голям, кризата бе в разгара си и хората очакваха с надежда решението на Парламента. Около НС се бяха събрали много хора – както от София, така и от страната на обявен от опозицията митинг.  И тогава парламентарната група на БСП от глупост ли, от страх ли, от…. и до днес нямам обяснение защо вместо да внесе за разглеждане  автентичната декларация на ОДС и да я отхвърли като не я харесва с мнозинството, което имаше, вместо това, в цинично и арогантно  нарушение на Правилника на НС, социалистите подмениха оригиналната декларация на ОДС със своя – менте декларация.

Типична комунистическа декларация

която внесоха за обсъждане и която замазваше тежкия провал на управлението им, предлагаше съставяне на нов кабинет на БСП и избори след една година. Това вече преля чашата. Депутатите от ОДС напуснаха пленарната зала, а социалистите и Жорж Ганчевия бизнес блок останаха да разискват ментето. Почти веднага, подмяната доби публична известност. И подейства като електрошок – не само на хората около Парламента, а и в цялата страна. Разгневени, дори вбесени от циничната проява на комунистическо безсрамие, хората масово се насочиха към Парламента и в късния следобед го обградиха от всички страни. Достигнаха 20 хиляди души, които искаха незабавни предсрочни избори. Стигна се до безредици, сблъсъци с полицията, имаше ранени хора. Напрежението се увеличаваше непрекъснато. Новоизбраният президент Петър Стоянов, кметът на София Стефан Софиянски, лидерите на ОДС Иван Костов, и Стефан Савов, както и повечето от депутатите на опозицията призоваваха да не се използва насилие, да не се стига до крайности, протеста да остане мирен. Не много успешно, защото гневът на хората ескалира неудържимо, а имаше и провокатори, които чупеха прозорците и запалиха вратата на служебния вход. Не успяха да нахлуят в Парламента, защото всички входове бяха барикадирани отвътре от специалните части.  На този фон, инфантилното поведение на управляващите достигна нови висоти. На извънредно вечерно заседание, Министерският съвет в оставка разпореди на държавните радио и телевизия да предават само цензурирана информация за събитията, а на МВР да започнат „наказателни“ действия към Дарик радио за „подстрекателство“, защото  си позволяваше да информира на живо какво точно се случва в реално време.

Също така силите за сигурност, подсилени с доведени от провинцията части да използват необходимите средства в т.ч. специални за извеждане на блокираните в Парламента соц. депутати и силово  да разчистят територията около Народното събрание. В това време парламентарната група на БСП се втвърди окончателно и реши, че незабавните предсрочни избори ще са катастрофа за България и за да я избегне, страната трябва да се управлява от ново социалистическо правителство с премиер Николай Добрев. Десетина човека от тях потвърдиха своята решимост да бранят управлението си с песен на уста – запяха „Партизан за бой се стяга“, факт документиран в ТВ репортаж. Малко преди полунощ, действащия все още президент Желю Желев с декларация подкрепи протестиращите, осъди насилието и разрушенията и съобщи, че няма да връчи нов мандат на БСП за съставяне на правителство. В началните часове на 11.01.1997 г. полицията най – после успя да прокара коридор по който в шпалир изведе депутатите на БСП и тези на Жорж Ганчев до три автобуса очакващи ги пред Софийския университет. Това подейства успокояващо и малко по – късно напрежението спадна. Хората започнаха да се разотиват и площадът постепенно се поопразни. След което се случи най – безумното нещо, което човешкият разум не може да побере. Тогава, когато вече нямаше никаква нужда от силови действия неизвестно по чия команда няколко лъча специални части облечени в бойни доспехи с шлемове, щитове и палки нападнаха останалите стотина разотиващи се и буквално ги пребиха. С отмерени удари на палките върху щитовете създаваха страховит шум – ефектът бе неописуем. Последиците също. Окървавиха площада пред Парламента изпълнявайки правителственото разпореждане да го прочистят. Няколко народни представители, между които и бившия премиер Филип Димитров бяхме там. На него му разцепиха веждата и облян в кръв го събориха на земята. Аз отнесох няколко палки преди един офицер, който явно ме е познал да отклони нападателите в страни. След малко всичко приключи. Това безсмислено насилие обаче изигра много важна роля. То генерира мощна съпротивителна енергия в цялата страна. От следващия ден започнаха повсеместни протести – шествия, митинги, барикади, блокади в цялата страна. Въпреки студа, въпреки снега, хората не напуснаха улиците. Комунистическият инат издържа цели 20 дена. Най – после на четвърти февруари 1997 г. БСП се отказа да прави ново правителство, върна мандата и страната тръгна към предсрочни избори.

Какви са поуките?

Би трябвало да се учим от грешките си за да не ги повтаряме. За жалост, човешкият род в т.ч. и ние, българите, често се спъваме в един и същи камък. Въпреки катастрофалните управления на нереформираната БСП, която и днес трудно прикрива болшевишката си същност и идеология, мине не мине – и отново ѝ поверим управлението на страната и съдбините си. Това Луканова зима, Берово безвремие, Виденова катастрофа, Орешарски катарзис сякаш нямат никакво значение. Сега отново напират. Отново да им се доверим. И отново старите приказки на нов глас. Пак ново начало, пак „Сполука“, пак по-високи данъци за бизнесмените и по-успелите българи. И отново неувяхващият рефрен „повече държава в икономиката“. Още държава! Колко още – колкото при Виденов или колкото при Луканов. И, разбира се, нов път – социален, към нови върхове и ново благоденствие. Не е ясно само след като ще правиш едно и също, отново и отново, как ще постигнеш различен резултат? Досега не съм чул някой да е успял.

Въпросът е ние ще позволим ли отново да се експериментира на наш гръб? Ще се поучим ли от миналото или ще ритнем за пореден път препъникамъка с надеждата да дочакаме някой ден нов Десети януари.  

Муравей Радев – народен представител в 37, 38 и 39 НС и финансов министър в правителството на Иван Костов 1997 -2001 г.

*Текстът е отпечатан във в. „24 часа“. Faktor.bg го публикува със съгласието на автора