Николай Василев

Издигането на противоречивата кандидатура на Антон Тодоров за председател на Комисията по досиетата разбуни духовете и припомни за дълбоките разделения в нашето общество. Припомнени бяха и думите на Таско Ерменков от БСП, че в България няма да има национално помирение, докато „партизанин“ е мръсна дума, но и на министър Лиляна Павлова от ГЕРБ, че се гордеела с дядо си, който бил партизанин.

Обърканите исторически оценки

 не позволяват на днешна България да заеме принципна позиция във все по-влошаващата се среда за сигурност и това е предпоставка за нови катастрофи. 
И така:
Обидна дума ли е партизанин?
По принцип обобщенията са нещо рисковано, особено когато става дума за неясен брой хора, вариращи от няколкостотин, до няколко хиляди – ако включим и „осмосептемврийците“. Политическата афилиация на много от тях не е толкова ясна, колкото ни се представяше в читанките по време на комунистическия режим, а вероятно някои са имали и неполитически мотиви да хванат гората. И все пак, кои са тези хора?
Едва ли някой ще оспори, че става дума за лица организирани във въоръжена съпротива срещу правителството на България и срещу силите на нацистка Германия разположени у нас. Днес е модно техните апологети да ги определят като част от воюващите на страната на Антихитлеристката коалиция. Т.е. това са „добрите“ в тази битка, поели огромен риск, но в крайна сметка представлявали България в лагера на победителите и така смекчили крайните условия за сключване на мир - без териториални загуби. Само че тази приказка няма нищо общо с действителността.
България се присъединява към Тристранния пакт на 1 март 1941 година, след множество заплахи от страна на нацистка Германия. Тогава действа договорът Рибентроп – Молотов. Българските комунисти в голямата си част са или пасивни, или подкрепят този акт. Демократичната общност водена от Никола Мушанов и най вече БЗНС воден от д-р Г.М. Димитров се обявяват против всяко съглашателство с Хитлер. Каузата на тези смели патриоти се проваля, царят и правителството скланят глава пред Райха и Вермахтът се разполага на българска територия. България се превръща в страна с ограничен суверенитет. Това не отнема отговорността на царя и на правителството, но свежда възможността им да вземат решения до две алтернативи: Да обслужват ентусиазирано своя суверен, или да се опитват да сведат това сътрудничество до възможния минимум. За разлика от по-късния период, когато комунистическия режим приема първата стратегия спрямо Москва, царят и правителството стриктно се придържат към втората стратегия спрямо Берлин. 

Когато германците се разполагат в България, няма и следа от въоръжена съпротива. На никого не му хрумва да се сражава - нито срещу правителството, нито срещу германското присъствие. Макар и безспорно недемократична, България все още не е тоталитарна държава. Режимът вкарва някои свои противници като Никола Петков в концлагери, но те настояват да бъдат освободени и се опитват да водят легална борба. Тя все още е възможна. Да имаше 5 или десет партизани хванали пушките още тогава, тезата, че каузата им била да воюват срещу Хитлер и съюзниците му щеше да има някаква тежест. Но такива няма. 
Всичко се променя когато нацистка Германия напада Съветския съюз. Това не е нито първата, нито последната хитлеристка агресия? Но в България хора, които не са били ужасени от нападението срещу Полша, или срещу неутрални страни като Дания и Нидерландия изведнъж разбират, че Хитлер е опасен агресор! И макар българският цар и българското правителство да правят каквото могат, за да се разграничат от тази война, излезлите на въоръжена борба партизани си поставят задача да унищожат целия държавен апарат и да го заменят със свой – разбирай съветски.
 Съветският съюз формално признава българския неутралитет и поддържа дипломатически отношения със София, но де факто го нарушава, като изпраща подводничари и парашутисти, които в сътрудничество с партизаните извършват подривна дейност. Стига се до необявена война, в която няма как да няма жертви. 

Партизанските набези предшестват отрязаните партизански глави

Когато ходът на войната се обръща и България търси начин да излезе от нея, за разлика от финландските комунисти, които подкрепят президента на своята страна в усилията му да сключи примирие със Съветския съюз. Българските комунисти правят всичко по силите си, за да убедят СССР да обяви война на България и да се стигне до съветска окупация. Само под сянката на победоносната червена армия те ще получат възможността да извършат всички неописуеми злосторства срещу българския народ. Сред жертвите им са и онези смели патриоти, които през 1941 година са се противопоставяли на включването на България в Тристранния пакт!
Ако е имало поне един участник в партизанското движение, който през февруари 1941 се е опитвал да предотврати включването на България в Тристранния пакт, който през първите дни на септември 1944 година се е опитвал да избегне влизането на Съветската армия в България и който след 9 Септември 1944 не е извършвал злодеяния спрямо невинни граждани трябва да му се извиним. 
Но ако под „партизанин“ се разбира типаж, който през ранната 1941 е слагал знак за равенство между Хитлер и западните демокрации (или дори е симпатизирал на Хитлер), който на 22 юни 1941 г. е почувствал, че неговата страна е нападната и е поел въоръжена борба срещу България, който през първите дни на септември 1944 година е предпочитал Съветската армия да нахлуе у нас, вместо като Финландия да останем неокупирани, и който е съдействал за установяването на комунистическия режим... то думата партизанин няма как да не е мръсна дума! 
Докато в България има голям брой хора, които се идентифицират, или проявяват разбиране към този типаж... 

национално помирение наистина няма да има

Разбира се, ако България иска да се утвърди като достоен член на голямото семейство на демократичните народи, трябва да бъде маргимализиран и друг типаж – този, който оправдава включването ѝ в Тристранния пакт „защото нямало друг начин“, а после хленчи, че тези на които България е обявила война я „предали“. 
Само когато принадлежността на България към голямото семейство на демократичните народи стане общоприета ценност, заради която понякога трябва да се поемат рискове, нацията ни ще бъде помирена и обединена. Само тогава тя ще постига успехи на международното поле. Докато сме разделени на "фили" и "фоби", не на принципна, а на етно-религиозна основа, докато се опитваме да се снишаваме и да водим „балансирана“ политика, ще се лашкаме от катастрофа към катастрофа.