„Реформатори от всички страни, извинявайте се”, когато сте сгафили,

Не очаквам здравният министър Петър Москов да признае наличието на извънредни болкопричиняващи дози расизъм в българското общество, следвайки примера на американския президент Обама с неговата констатация за неизлекувания расизъм в САЩ.

коментира в блога си журналистът Иво Инджев.

В края на краищата това е България, толерантната държава, горда като Стара планина пред чужденците, че е спасила своите евреи, но заразена с омраза ( включително без лични причини) към циганите до степен на пандемия. За разлика от Америка или където и да било другаде на запад, бели демонстранти в защита на хората с по-тъмна кожа тук няма или ако има, то те са подложени на присмех, нападки, обиди и биват заплашвани дори.

Това ми е ясно. Изпитах го на гърба си с обвинения за „циганолюбие”, когато две години подред бях номиниран за Човек на годината в конкурса на Българския хелзинкски комитет – факт, достатъчен да бъда руган като „ платено американско мекере”, защото американците нарочно защитавали ромите, за да ни е зле на нас, расово чистите. И не само бях номиниран ( от напълно непознати за мен граждани), но и двата пъти ( 2009 и 2010 г.) спечелих най-много гласове в гласуването по интернет като личност. По-голяма награда от високото мнение на многохилядното жури не си представям, но този връх е като постигнатата демокрация- изисква се постоянно усилие да отстояваш правотата си, т.е. да стоиш изправен срещу течението, когато се налага.

С такава изходна позиция поемам риска отново да бъда руган, но да не спестя критиката си срещу меко казано „непремереното” изявление на министър Москов, че щял да забрани на линейки да посещават циганските гета, където бият лекарите.

Сигурен съм, че лекарското съсловие доста спонтанно го е подкрепило. Та нали лекарите в България са със светла кожа също и изпитват върху нея от години тормоза на неблагодарните пациенти и техните близки- вероятно най-много в циганските гета.

Отложих реакцията си с надежда Петър Москов да внесе някакви корекции, които да ми позволят щадящ спокойствието ми изход от малодушното премълчаване, като го направят ненужно.

Отгоре на всичко съм пристрастен към политическата сила, излъчила д-р Москов за министър. За някой може да е дреболия, но за мен беше важен символичен факт обстоятелството, че от ДСБ ме поканиха на конференцията си като гост, преодолявайки за първи път мантрата за лустрацията под лозунга „всички под ножа” защото нямало бивш негър…

За контраст да добавя, че на форума на 29 ноември нямаше гости от ГЕРБ и България на гражданите, коалиционните партньори на ДСБ.

Поканата не беше личен въпрос, а (забележима от малцина) важна промяна, пробив в посока, за която съм призовавал многократно през годините, който се случи тъкмо с моя скромност чрез присъствието ми на първия подобен партиен форум от четвърт насам. Сантиментално е да го споделям, но беше вълнуващо да чуя аплодисментите на около 600 души в залата на НДК при споменаването на името ми от трибуната като гост на конференцията.

Ето защо с истинско съжаление трябва да констатирам, че с изявлението си министър Москов се прояви като „типичен българин” в лошия смисъл на думата, вместо да удържи позицията на едно малцинство, което е готово да отстоява принципи за сметка на популярността чрез евтини дивиденти. Не казвам, че изявлението д-р Москов е преднамерено в търсено на такъв ефект, но и неговата спонтанност не прави раната по-малко кървяща.

Да заплашиш от министерската амбразура ромите, че няма да ги лекуваш, защото ти бият лекарите, не е трудно- особено като се знае, подобен картечен откос ще предизвика подкрепа, ако не и възторг в гилдията, и в по-голямата част от обществото. Колективно обвинените, заплашени с колективно наказание, са толкова ниско и долу, че още един ритник по намиращия се в калта едва ли ще ги впечатли.

Много по-трудно е да сриташ белокожите братя и сестри с белите якички, които трупат пари чрез изнудване със скалпел в ръка. „Нима не си готов да платиш за здравето на своя близък?”, чух да казва веднъж един белокож в бяла престилка. По какво този начин на мислене се различава от въпроса на пътния полицай „к’во праим сега” ? И в двата случая е заложен животът на хората срещу едни пари – хипотетично при катаджията на пътя, а на операционната маса- доста буквално.

Позволявам си да мисля, че принизяването на един демократ до нивото на силните от мнозинството българи не прави България по-силна, а напротив. Защитата на по-слабите, особено за един лекар и администратор, назначен да управлява здравеопазването, изисква силата да се изправиш срещу предрасъдъците на собствения ти етнос, социален пиедестал, цвят на кожата и срещу коалиционните партньори във властта, на които повече им отива да заплашват циганите.

Нямам за цел да уязвявам министър Москов с този пример, но ще припомня, че заемащата същия пост в предишното правителство Таня Андреева намери сила да се извини за неадекватната си първоначална подкрепа на ресторантьорското лоби в полза на тютюневия дим и решително се отказа от нея- от лекарски позиции.

Или да дам друг, по-щадящ от партийна гледна точка пример с министъра на икономиката Божидар Лукарски, който звучеше до онзи ден като апологет на „Южен поток”, но явно се ядоса от злобата на един руски големец и пожеланието му „България да я е яд” за спряния проект. Съответно Лукарски промени тона и вече обяснява публично онова, което трябваше да каже от самото начало ( според скромното ми мнение): че този проект е руски инструмент за натиск върху България и Европа.

Значи може?!

Ето защо бих призовал: „Реформатори от всички страни, извинявайте се”, когато сте сгафили, но не по дебелашкия начин на вашия работодател Борисов, който го прави с опакото на ръката в момент, когато се убеди, че е взел грешната страна и се оказва в малцинство.

Да си в малцинство, когато трябва да се опълчиш на болшинството с болшевишки манталитет, е въпрос на съхранена идентичност и характер- ценности, които десните трябва да съхраняват като изстрадано познание след своя 13 годишен опит извън управлението на България.