Виктор Бондарев

И днес, след помпозното честване на хилядагодишнината на руската държава, Русия демонстрира редица черти, присъщи на отдавна отминали епохи.

Кремълските идеолози трескаво повтарят, че Москва била „третият Рим”. А защо не и Първият, от епохата на принципата? Със същия авторитарен режим и напудрена републиканска реторика. Даже в модела за смяна на управниците прозират твърде много общи черти: Август осиновява Тиберий, Клавдий — Нерон, Нерва — Траян и т. н. По същия начин Елцин (типичен преториански император по политическия си генезис) посочи Путин за свой наследник, а Путин назначи Медведев да му топли мястото един мандат.

От политиката на Древния Рим е взета рецептата за избор на „федерати”, тоест, на съюзници от съседните варварски племена, получаващи злато от имперската хазна срещу лоялността си. Както знаем, идилията свършва в момента, когато

варварите решават да си присвоят цялата империя

Е, не успяват да вземат всичко, но си отрязват перспективната западна половина.

Да прескочим в XX век. Преди 90 години на същата земя, наричана вече Италия, възниква нов социално-политически феномен, който бързо се разпространява в половин Европа. След няколко опасни авантюри и смяна на посоката бившият социалист Бенито Мусолини застава начело на нацията, като ловко каращисва социалистическите и националистическите идеи.

Думата «фашизъм» произхожда от латинското fascis, снопа с пръчки с брадвичка в средата, които символизират върховното право на управниците да наказват или да помилват свободни граждани и роби. Фашите със съкратения надпис S.P.Q.R. («Сенатът и народът на Рим») са символи, гордост и вдъхновение за дучето.

Същите атрибути на властта и насилието подхождат далеч повече на Путиновата партия „Единна Русия”, отколкото официалният й символ – кафява мечка. Този звяр е краен индивидуалист, който прогонва или убива всички себеподобни, дръзнали да навлязат в територията му. И няма никаква логическа или символна връзка с идеите за „изправяне на крака” и „събиране на руските земи”.

Във фашистка Италия политическите дела са разглеждани от Специален съд за държавна сигурност. Потокът от подсъдими е бил осигуряван от

Органът за надзор за държавни престъпления,

който поразително прилича на НКВД в Съветския съюз и на Гестапо в хитлеристка Германия. През периода, в който съществува политическата полиция на Мусолини (1927-1943 г.), са арестувани и съдени около 4 000 души. Дреболия в сравнение с Германия и СССР. До 1940 г., когато Италия влиза във Втората световна война, са осъдени на смърт само 10 терористи, извършили серийни убийства. Девет от присъдите са изпълнени.

В днешна Русия, както в СССР, политическите процеси са дегизирани като криминални. Ежегодно правозащитните организации посочват повече от сто примера за съдебни процеси срещу извършители на „екстремистки” прояви или шпионаж, зад които прозира вулгарна разправа на властта с политически неугодни лица, дръзнали да вдигнат глас срещу „националния лидер” или срещу кликата му. В Северен Кавказ задържаните противници на властта най-често не дочакват съдебен процес, понеже са ликвидирани от патриотични привърженици на Путин и на местния гаулайтер Кадиров.

Често прилагано наказание срещу противници на дучето е интернирането им на острови в Адриатическо или Средиземно море със забрана да стъпват в континентална Италия. Днес тези отшелнически места са известни курорти. Така започва „героичната” биография на комунистическия лидер Антонио Грамши. След като пребивава две-три години на остров Устика, Грамши е пратен в затвор, където не се поти в каменна кариера, а написва повече от 3 000 страници и след като излежава 9 вместо предвидените 20 години, е освободен от „жестокия” фашистки режим. За жалост на последователите си, Грамши получава инсулт и умира буквално на на другия ден след амнистията. Вероятно от радост...

Бенито Муссолини отправя послание към трудовите маси

Съветските идеолози постоянно повтарят колко истинска и силна е

антагонистичната вражда между фашизма и комунизма

Но и тези приказки са повече пропаганда. Всъщност антикоминтерновският пакт нанася далеч повече вреди на европейските буржоазни демокрации, отколкото на сталинския комунизъм.

С бившия социалист Бенито се родее и железният Феликс Дзержински, масов убиец и създател на ЧК. Преди да се втурне в болшевишката революция, младият поляк е ревностен католик и патриот. След като оглавява ЧК, бившият католик яростно изтребва православните свещеници и милостиво пуска на свобода католическите пастори.

Култът към силата и красотата е сред любимите политически похвати на уж непримиримите противници. И Мусолини, и Путин охотно позират пред камерите голи до кръста, в спортни екипи или с униформа, при което стремежът им е да демонстрират колкото се може повече мъжество, сила, младост, пращящо здраве и ослепителен оптимизъм.

Лидер, дуче или фюрер,

смисълът на различните думи е един и същ: неоспорвана, абсолютна власт.

Но на бойното поле или в основната си професия нито единият, нито другият постига нещо значимо. Войските на фашистка Италия успяват да превземат само Албания и Абисиния, които нямат редовни армии, но храбрият им марш се препъва пред по-устойчивата и вдъхновена гръцка съпротива. И се налага Дучето да вика на помощ Вермахта.

В Чеченската война победата за Путин бе извоювана от неговите федерати (съюзници) баща и син Кадирови. След страшните си закани срещу Саакашвили руският неофюрер не посмя да превземе Тбилиси, посъветван да не рискува сблъсък с истински световни лидери.

Намесата във Втората световна война с перспективата за славни победи до рамото на мощния тевтонски съюзник се оказва може би единствената, но достатъчно фатална грешка на Мусолини. До този момент дучето доста успешно гради корпоративна държава, основана върху баланса между интересите на сдружения, браншове и други професионални и съсловни групи, приобщени под фашистките лозунги за единна и процъфтяваща Италия.

Например, работникът-леяр, членуващ в отраслов или регионален синдикат, се чувства неотделима частица от държавата, която му обещава да се грижи за него като гражданин, а не като индивид със специфични трудови или класови интереси. Днес в РФ съществуват множество профсъюзи, които изцяло зависят от властта, а стачките са неефективни или напълно невъзможни.

А Путин уж лови риба като самотен трапер сред девствената природа на Сибир...

В златните години на възхода си Мусолини разгръща няколко правителствени програми за борба срещу бедността и безработицата. Първа и особено популярна става „Зелената революция” или „Битката за хляба”. В резултат на програмата за 10 години в Италия са разорани и засети нови 7,7 милиона пустеещи земи.

На мястото на пресушените Понтийски блата, които столетия наред са развъдник на комари и на малария, изникват пет нови фермерски градчета и 5 000 ферми на селяни от най-бедните италиански региони. Към 1930 г. броят на болниците и поликлиниките нараства четири пъти! Напълно справедливо до 1940 г. социалната политика на дучето предизвиква искрено възхищение у мнозина западни лидери, сред които е и Чърчил.

В Русия опити да бъде създадена подобна корпоративна система са правени по времето на Горбачов, но се провалят заради дълбоката и дългогодишна социално-психологическа деградация на почти всички обществени структури в Русия.

Какво прави типичният представител на

корпорацията на „червените директори”

на другия ден след август 1991-а, когато става ясно, че Съветският съюз от политико-географско се превръща в историческо понятие? Първо, сам си вдига заплатата до „скромните” 1 милион рубли. Второ, като се позовава на кризата и лошите перспективи, спира да плаща на работниците с изключение на най-близките роднини и предани чиновници. Трето, като се аргументира със стратегическата важност на продукцията си, настоява правителството да изкупува тази продукция по пазарни цени, но да му предоставя суровини и комплектуващи детайли по твърди държавни разценки.

В разединеното, атомизирано руско общество интересите на партокрацията се оказаха толкова тясно фокусирани в една единствена точка – примитивно трупане на печалба, че всички външни спрямо тази първична необходимост на червените барони явления престанаха да бъдат възприемани.

В резултат на подобен уродлив процес руското общество бе лишено от обратна връзка и от баланси на интереси. На единия край продължава да стои огромното туловище на най-мощните в света ОПГ (организирани престъпни групи), които включват представителите на силовите министерства и държавните промишлени корпорации. И които стават все по-мощни. Само дето спътниците и оперативно-тактическите им ракети все по-рядко достигат целта, а самолетният им парк бързо намалява. На другия край едва дишат безпомощните и безволеви обществени структури. Принудени сме да признаем, че италианският фашизъм се е оправял далеч по-добре с изграждането на „новото, най-справедливото и хуманно” корпоративно общество.

Впрочем, възможностите за духовно възраждане по

рецептата на кафявите фашисти

все още не са изчерпани. Възможно е в Русия да бъде реанимирана практиката на португалския диктатор Салазар, който през 1940 г. забранява на държавните служители да сключват граждански брак, като ги задължава да се венчават в католическите храмове. Малко по-трудно ще бъде осъществен следващият указ на португалския национален лидер: офицерите да се женят само за неомъжвани девойки с висше образование.

Никак не е чудно, че идеологически фаворит на Кремъл стана философът Иван Илин, поклонник на Мусолини и Гитлер. След гибелта им руският шовинист пренася преклонението си към пиринейските диктатори Франко и Салазар. В съчиненията си Илин прави уговорката, че национализмът може да бъде нещо лошо и твърде опасно, ако не е свързан с православната духовност, с „външните прояви на народния живот – стопанството, политическата мощ, размерите на държавната територия, завоевателните успехи на нашия народ”. Тогава национализмът неминуемо ще доведе до „отвращение и презрение към всичко чуждоземно”.

Но руският народ не е застрашен от подобни ереси, смята Илин. Защото той, руския народ, е „защитен от вродения си природен разум”, заедно с „простота, скромност и природно чувство за хумор”. И накрая, „с делото на Петър Велики, който ни научи строго да съдим себе си и да се учим от другите народи”.

Грубо и некоректно постъпват онези, които наричат Владимир Владимирович «Путлер» и търсят общи черти с режима на Адолф Шикългрубер. Да, руският режим е вождистки и великодържавен, но наред с това е антикомунистически и антикапиталистически, откровено антидемократичен и антилиберален; милитаристичен, макар и със спорни победи. Той е и квазикорпоративен и околоклерикален, като в дълбоката си същност е шовинистичен, скриван зад паравана на благите приказки за «многоплеменния пълнеж на Русия», както припява И. Илин. С две думи: режимът на Путин е далеч по-близък с фашизма в Италия през периода между двете световни войни.

Домът, построен от Путин, не притежава архитектурни детайли, които да придават очарование на държавата: нито пътищата са със света, нито аграрната реформа е започнала, нито са постигнати някакви успехи в борбата с престъпнастта. Тоест, налице са почти всички дефекти на корпоративната система на Мусолини, без да сме се докоснали до постиженията й. Като изключим прословутата „стабилност”, превърнала се в стагнация. Сиреч, в застой.

Италианският фашизъм господства 20 години и приключва твърде зле, особено за своя лидер-дуче, застрелян и обесен надолу с главата. Но страната му, загубила войната, вади късмет с окупиралите я победители.

Превод: Faktor.bg