Иван Ибришимов

Изпратихме по звездния му път Васил Станилов. В мразовития ден в „Света София” се събраха доста хора – колеги, приятели, съмишленици. Гледах наоколо и стигнах до извода, че обединяващото между тях беше отсъствието на простаци и убедеността им, че въпреки всички простотии на политическата арена, демокрацията у нас няма алтернатива.

Васко беше убеден демократ, аристократ на духа,

човек с мисия

От онези мисионери, които прокарват идеите си в люта битка с езичниците, но единственото му оръжие, мечът му, бе словото.

Ако отворите Уикипедия ще прочетете, че той е писател, драматург, журналист, публицист, носител на орден „Св. Св. Кирил и Методий” първа степен, че е създател, издател и главен редактор на вестник „Анти”, впоследствие „Про & Анти” и т.н.

Но няма да прочетете, че когато лидерите на СДС в битка помежду си пожертваха и закриха вестник „Демокрация”, с оскъдните си издателски средства Васил създаде вестник

„Детонация, за журналистите от „Демокрация”,

които бяха останали без хляб и трибуна.

Той никога не се оплака, че великите водачи на СДС му отказваха финансиране, че накрая изгониха екипа му от малката стаичка на „Раковски” 134, за да има място за чиновниците на демокрацията. Намери подслон другаде – пак една стая, в която работеха тихи и незабележими на пръв поглед литератори и журналисти като Георги Кирилов, Йосиф Перец, Васил Колев, Бонка Денчева... Светлина за душите им!

Защото те не само списваха вестника. Те редактираха и издаваха книги. Там се роди поредицата обемисти томове за терора по време на тоталитарния режим. Документи, спомени, изповеди... Там се раждаха идеи, добронамерени предложения, съвети, на които свещените бонзи на демокрацията отговаряха най-често с иронично мълчание. Редакцията се беше превърнала в клуб на талантливи и демократично мислещи хора. Васил се опитваше да ги води, да бъде таран на словото им, да убеди политиците, че самонадеяността и прекаленото самочувствие не са

най-добрия път към сърцата на хората...

Рядко успяваше. И мълчеше. Защото имената на авторите, на сътрудниците в неговите издания говореха безмълвно, но думите им отекваха надалеч.

Извадиха досието му. Понесе и този удар без да се оправдава. Напротив – описа сам и подробно всичко във вестника. Беше го споделял вече с приятели. Бил военен преводач по гръцкото направление. Естествено, подписал декларация. Но парадоксът е, че когато се опита да си извади някакъв документ за пенсията от военното министерство, не му го издадоха. Ти да видиш! Бил ли е, не е ли бил. Такива ми ти работи.

Истината е, че Васко беше човек с характер. Чепат характер, но характер. Не прощаваше лъжата и измамата, но държеше на приятелите и съмишлениците си. Страхотен работар – твореше буквално до края на дните си.

И сега, когато ни напусна, се моля неговата незабравима Илияна да го посрещне, там горе, с усмивката, която му даваше сила и вдъхновение през целия му житейски път.

Сбогом, Васко. И прости, ако има нещо...