Юрий Ботусов, newrezume.org

Операцията за издигането на Знамето на победата над Райхстага на 2 май 1945 година е не само символна за СССР, но и един от главните митове на съветската пропаганда. Знамето на победата е и символ за трагедията на стотиците загинали в опитите час по-скоро да бъде забито червеното знаме над германския парламент. Символ и на трагичната съдба на хората, които с риск за живота си изпълняват заповедта на Сталин.

Да започнем с това, че в сраженията за Берлин Райхстагът не представлява никаква тактическа ценност. Но...на 9 март Сталин е взел решение да представи именно щурма на Райхстага за 

символ на победата във войната

Девет съветски дивизии получават специални "Знамена на победата" и започва чудовищно състезание - кой пръв ще забие знамето. И всички тези девет "знаменосни" дивизии понасят огромни загуби. 

На 29 април първи до сградата на Райхстага достига 674 батальон от 150-а дивизия. 

Според данните от бойните архиви на 30 април над Райхстага издигат знамето разузнавачите от 674-ти стрелкови полк: лейтенант С.Сорокин, старши сержант В.Н. Правоторов, старши сержант И.Н. Лысенко, редниците Г.П. Булатов, С.Г.Орешко, П.Д. Брюховецки, М.А. Пачковски, М.С. Габидуллин, Н.Санкин и П.Долгих. 

На кадрите от кинохрониката заснети от знаменития режисьор Роман Кармен се вижда как съветските войници нахлуват в Райхстага. Виждат се не Егоров и Кантария, а именно бойците от 674 полк - със знамето тича и го поставя Григорий Булатов, редом с него е командирът на взвода Семьон Сорокин. 

Но 20 години след войната, дори на тези кадри дикторите твърдят, че знамето е издигнато от бойците на 756 полк Михаил Егоров и Мелитон Кантария, предварително "назначени" за герои и знаменосци, за "специалното" знаме.

Ето какво разказва за измисления подвиг командирът на батальона Неустроев: 

"Командирът на полка заповяда да бъде доставено знамето и скоро двама души - сержант Егоров и младши сержант Кантария донесоха аленото платнище, на което беше съдено да стане "Знамето на Победата".

Командирът им заповяда: 

"Незабавно на покрива и на високо масто, така че да се вижда отдалече забийте знамето. И по-здраво, да не го отнесе вятърът"

Те се върнаха след 20 минути и Егоров се оправда, че нямат фенерче и не са намерили изхода към покрива.

Полковник Зинченко помълча и след това бавно, почти на срички им каза: 

"Върховното командване на въоръжените сили на Съветския съюз от името на комунистическата партия, нашата социалистическа родина и целия съветски народ ви заповяда да издигнете знамето на победата над Берлин. Този исторически момент настъпи..., а вие, вие не сте намерили изхода за покрива".

След това се обърна към мен и ми заповяда да осигуря издигането на знамето на покрива.

Тогава, в далечната 1945 година не можех да предположа, че ще минат години, и в литературата, дори историческата, ще пише, че на 30 април 1945 година Егоров и Кантария са забили знамето над Райхстага в Берлин, и ще ги честват като герои".

Фалшивите герои Егоров и Кантария

И още една фалшификация-първоначално знамето е поставено над входа, но на 1 май кореспондентът на "Правда" прави снимка на Райхстага от самолет. Вече в редакцията върху купола му е дорисувано Знамето на победата. Тъй като ретушът бил груб и се разпознавало, че снимката е дорисувана, на 3 май Егоров и Кантария още веднъж са изпратени да забиват знамето, за да може да бъде заснето от официалната съветска пропаганда.

Всички военни съветски кореспонденти и командири знаели истината, но мнозинството от тях повтаряли официалната версия, а от документалните филми се изрязват кадрите с истинските герои, за да бъдат добавени 

политически правилните "назначените от пропагандата"

От филма "Превземането на Райхстага" заснет на 3 май 1945 година, в който известният съветски документалист Роман Кармен е снимал групата на Сорокин, са изрязани кадрите с лицето на Георгий Булатов, в момента, в който забива знамето. 

Тази несправедливост разрушава живота на много от войните, участвали в щурма на Райхстага, а истинският герой - Георгий Булатов се обесва на 47 годишна възраст. 

674 полк, който пръв влиза в Райхстага, понася при щурма големи загуби - 57 убити и 120 ранени. И когато в главни герои са превърнати двама души, които дори не са участвали в битката, войниците и офицерите от  674-ви са дълбоко възмутени и това води до редица сблъсъци на официални чествания, свързани с победата над хитлеризма.  

Егоров и Кантария не получават по време на войната нито една бойна награда, всичките им награди са връчени час след края на войната. 

А 19-годишният Григорий Булатов щурмова Райсхтага вече с два медала "За храброст". През юни 1944 година е награден за щурма на важна височина, а през юли същата година за залавянето на германски пленник в хода на особено опасна акция. 

Но за радост на тогавашните политруци и пропагандисти, 

устата на несъгласните е затворена със заплахи 

за разправа над тях.  

През 1947 година генерал Шатилов, бившият командир на 150 дивизия, който за операцията по превземането на Райхстага става Герой на Съветския съюз, повежда група войници заедно с Григорий Булатов в Москва, да търсят сптраведливост.

Те са настанени във вила на КГБ, където една от камериерките заявява, че Григорияй Булатов я е изнасилил. Григорий е осъден и влиза в затвора. Скоро след това е освободен, а обсотятелствата на това странно съдебно дело и досега не са добре изучени. 

Приятелите му смятали, че всичко е провокация, за да затворят устата на Булатов и бойните му другари, и да бъде дискредитирана всяка заплаха за официалната история. 

Сталин умира, но съветската пропаганда продължава фалшификацията, плюейки на паметта на истинските герои. На парада на победата през 1965 година знамето на победата е дадено отново на Егоров и Кантария, заедно с командира на съвсем друга военна част. 

Неугодните командири на 674 полк Неустроев и на полка Плеходанов са лишени от честта да носят знамето на победата заради протестите и изявленията против Егоров и Кантария. Нещо повече, през  1965 година излиза книгата на военния кореспондент на  150-а дивизия Суботин "Как свършват войните". В нея отново е използвана лъжата за Егоров и Кантария, 20 години по-късно съветската пропаганда успява напълно да подмени реалната история. 

Чак през 1966 година командирът на  674 полк Алексей Плеходанов изпраща писмо до редакциите на съветските вестници озаглавено: "Как беше извършена аферата на века".

"След демобилизацията от Съветската армия и особено в последните години, когато беше развенчан култът към личността на Сталин, участниците в щурма на Райхстага и издигането на Знамето на победата над него, многократно се обръщаха към най-различни инстанции с молба да бъде възстановена истината за издигането на знамето на Райхстага.

Те единодушно заявяват, че Егоров и Кантария нямат никакво отношение към това действие. Нещо повече, те са загубили знамето, което им е връчено от Военния съвет на армията и позорно са избягали от бойното поле. В Райхстага те са влезли за пръв път едно денонощие след като над него вече се развява Знамето на победата, при това заедно с група автоматчици. Всички свои твърдения истинските герои подкрепят с убедителни и неопровержими доказателства. Цялата тази седморка разузнавачи и техните бойни саратници нееднократно са разказвали пред отговорните другари, опитващи се да "потопят" техния подвиг в "масовия героизъм". Но никъде и никога не получиха разумен отговор. Обещаните им преди щурма на Райхстага от името на Върховното командване висши правителствени награди за издигането на Знамето на победата така и остават невръчени вече 20 години след края на войната. 

На кого е нужна тази лъжа,

на какви цели служи тя? Време е да се сложи край на тази фалшификация", завършва писмото на Плеходанов.

Нито един вестник не се осмелява да публикува това писмо. Писмо до вестника на ЦК на КПСС с истината за щурма пише и лейтенант Семьон Сорокин, но то също не е публикувано никъде. 

На съветската държава истинските герои просто и били безинтересни. Тогава героите от щурма на Райхстага пишат уникалната книга със спомени: "Как, от кого и кога беше издигнато Знамето на Победата над Райхстага".

Естествено, книгата не е публикувана от нито едно съветско издателство, затова е отпечатана на пишеща машина и разпространявана чрез "Самиздат". 

Тогава, през 60-те години, Григорий Булатов живее, както и повече от съветските ветерани от войната в скотски и мизерни условия. 

Ето част от негово писмо: 

"В момента работя като моторист на катер в комбината "Червена котва". Не съм учил, така се случи, а и жилището ни не позволява - една малка стая от 13 квадратни метра. Дори няма къде да сложим креватче за дъщеря ни. 

Разбира се, обидата ми е неизчерпаема. Как всичко се оказа лъжа? 

Добре си спомням думите на Зинченко и останалите офицери: Ако останете живи и успеете - ще получите "златната звездичка" (Герой на Съветския съюз). 

Ние скачахме през прозорците".

Булатов се пропива, през 68-ма и през 70-та е съден за хулиганство. За освобождаването му ходатайстват много известни ветерани, включително и маршал Жуков.

Булатов започва открито да говори, че ще се самоубие. На 12 януари 1973 година той пише на Рахижман Кошкарбаев, друг от непризнатите герои от щурма на Райхстага: "Вече половин година не съм в затвора. Животът ми не блести, нямам с какво да се похваля. На никого вече не се надявах, когато им бяхме нужни - ни обещаваха. Бяхме млади, беше лесно да ни излъжат. Какво се случи ти знаеш. Това е доживотната ми обида. Аз те моля да не ходатайствате за мен и да не се грижите повече. Мисля, че е безполезно, а и всичко ми омръзна".

На 19 април 1973 година Григорий Булатов се обесва в тоалетната на Слободския механичен завод. Той е само на 47 години...