Унгарският писател Ласло Краснахоркай спечели Нобеловата награда за литература. Той често е описван като постмодерния „повелител на апокалипсиса“.

„Той е хипнотичен автор“, казва поетът Джордж Сиртес, преводач на Краснахоркай на английски, в интервю за АФП.

„Той те въвлича в своя свят, докато създадените от него образи не започнат да отекват в теб, докато неговото виждане за ред и хаос не се превърне в твое собствено“, обясни Сиртес. 

Досега единственият унгарец, удостоен с Нобеловата награда за литература, беше покойният Имре Кертес, отличен през 2002 г. за полуавтобиографичния си роман „Без съдба“ (Fatelessness), в който разказва за оцеляването си по време на Холокоста.

Роден през 1954 г. в малкия град Дюла, в югоизточна Унгария, Краснахоркай днес е на 71 години. Той израства в средностатистическо еврейско семейство от средната класа.

Писателят черпи вдъхновение както от преживяванията си под комунистическия режим, така и от обширните пътувания, които предприема, след като през 1987 г. за първи път заминава в чужбина – в Западен Берлин, по покана за писателска стипендия.

Неговите романи, разкази и есета са най-популярни в Германия – страна, в която живее дълги години – както и в родната му Унгария, където мнозина го смятат за най-значимия жив автор на нацията.

Критиците често го определят като труден и взискателен автор. Самият Краснахоркай описва стила си като „реалността, разгледана до точката на лудост“.

Склонността му към дълги изречения и почти пълната липса на абзаци са го превърнали в писател с репутация на „обсесивен“.

„Болезнено красива“

Разглеждайки темите на постмодерната дистопия и меланхолията, първият му роман „Сатантанго“ (1985) го извежда на литературната сцена в Унгария и остава най-известното му произведение.

Разказвайки за живота в едно западнало село от комунистическата епоха, книгата впечатлява с безкомпромисния си стил – дванадесет глави, всяка от които представлява един-единствен абзац. Преводачът Джордж Сиртес го описва като „бавен поток от наративна лава“.

„Това е книга за хора, които търсят нещо различно от забавление..., които имат вкус към болезнената красота“, споделя Краснахоркай в интервю.

През 1994 г. „Сатантанго“ е екранизиран от прочутия унгарски режисьор Бела Тар – в седемчасов филм със същото име.

Тар пренася на екрана и романа „Меланхолията на съпротивата“ (1989), чието действие също се развива в мрачен, посткомунистически пейзаж - във филма си от 2000 г. „Хармониите на Верктмайстер“.

Краснахоркай често е сравняван с ирландския писател Самюъл Бекет и руския класик Фьодор Достоевски. Покойната американска критичка Сюзън Зонтаг го нарича „съвременния унгарски майстор на апокалипсиса, достоен за сравнение с Гогол и Мелвил“.

Неговият роман „Война и война“ (1999) е определен от литературния критик Джеймс Ууд от списание The New Yorker като „едно от най-дълбоко смущаващите преживявания, които съм имал като читател“.

„Почувствах, че литературата ме беше довела възможно най-близо до това да обитавам съзнанието на друг човек,“ пише Ууд.

През 2015 г. Краснахоркай получава британската награда „Букър“ за цялостно творчество и изразява надежда, че това отличие ще му помогне да достигне до по-широка аудитория.

Като първия унгарски автор, удостоен с тази награда, той споменава като свои източници на вдъхновение писателя Франц Кафка, музиканта Джими Хендрикс и японския град Киото.

„Надявам се с помощта на тази награда да намеря нови читатели в англоезичния свят“, казва той пред АФП след церемонията.

Попитан за апокалиптичните образи в творчеството си, Краснахоркай отговаря:
„Може би съм писател, който създава романи за читатели, търсещи красотата в ада.“ /БГНЕС