Образът под маската на Румен Радев е на  Института за стратегически изследвания на Руската федерация во главе с Леонид Решетников

Не демографският срив, истинският проблем е безверието и отсъствието на колективен, възрожденски дух, казва пред Faktor.bg известният психолог и анализатор

Интервю на Светослав Пинтев

- Г-н Йорданов, „Историята ще бъде добра към мен, защото аз възнамерявам да я напиша!“, казвал Чърчил. Ще се намерят ли у нас държавници със самочувствието и вътрешната сила да пишат историята? Кой  я пише всъщност?

- Този въпрос донякъде изглежда банален, но всъщност е сериозен и в някакъв смисъл трагичен в контекста на нашата история. Отговорът има исторически и психологически аспект. Аз по принцип се интересувам много от исторически книги и документалистика, особено напоследък, мислил съм за това. По-различни, най-често драматични причини, на нас, българите, все някой друг ни пише историята. За  различните исторически периоди за този факт можем да се оправдаваме с това, че сме били завладявани за дълго време, от Източната Римска империя, от Османската, но и през последните близо 150 години ние сме сякаш в състояние на будна кома. Уж не сме под чуждо владичество в политически смисъл, но това съвсем не е така в ментален и психологически смисъл. Затова писането на историята е проблем за нас. Именно по тази причина около учебниците по история се оформиха страшно много дебати. Битката за историята всъщност е нещо много повече от  битка какво да пише в учебниците, дали да го пише по-меко или по-твърдо,  битката за историята е битката за ума на хората. Битката за историчност и за историческите факти е много по-дълбока, отколкото на пръв поглед изглежда, тя далеч не се ограничава само в рамките на научния спор.

- Самите държавници сякаш не правят историята, а тя ги носи по течението си… 

- Точно това е проблемът, какво ще наричаме държавници. У нас се развихриха едни спорове между фоби и фили, както ги определя масовото съзнание, между прозападни и проевразийски настроени хора… Това, което се опитвам да кажа е: „За да имаме държавници, трябва да говорим за независимост”. Аз твърдя, че  всъщност нямаме тази психологическа независимост и близо 150 години сме в състояние на будна кома, именно защото поколения българи са израснали в условия които ги принуждаваха да хвърлят огромни усилия, за да компенсират големите разломи в техните представи и перцепции за живота, разломи между онова, което се формира от тяхното непосредствено наблюдение (ако вземем близкото минало, съветско-болшевишкия период на България) и  пропагандата, между  онова, което те виждаха с очите си и онова,  което им казваха да виждат.

- Мнозина и сега обясняват нелепици каква могъща държава сме били по времето на социализма, какви блага са се леели, а демокрацията унищожила всичко…

- Сега е същото, само че по друг начин. Сега им казват какво да си спомнят, че са виждали. В този смисъл тук битката за реалността е много по-сериозна от тази, която се ограничава само в историческия аспект. Нищо подобно… Ако започнем от нашите възрожденци- Раковски, Ботев, Левски, Стамболов, Захари Стоянов... Те е трябвало да направят един много труден избор във времето, в което са живеели, да си отговорят на въпроса: „Какво е Русия за нас, добронамерен приятел или перфиден агресор?” Пак казвам, че през тези 150 години ние ментално много рядко сме били реално независими, респективно с автономията на зрял народ, който държи съдбата си ръцете си.  Ние сме народ, който през различни периоди от своята най-нова история е бил системно принуждаван да не вярва, че е способен на самостоятелни актове, да не вярва в това, че може да постига своите национални, стратегически цели чрез собствената си вътрешна сила и потенциал, чрез своята воля и способности. Винаги трябва да зависи от някого. Всъщност пренасянето на този дебат в  плоскостта „от кого да зависим” формира инфантилния дискурс на спора на филите и фобиите. Затова реално  много милеем за онези български будители-държавници, които са успявали да постигнат тази относителна и за съжаление не много трайна самостоятелност в мисленето и в действията. Стамболов именно затова е отличаван от много други български министър-председатели. 

- Но именно тези държавници са най-жестоко обругавани и свършват най-зле. Стамболов е ярък пример за това.

- Точно така е, защото те са си позволили „лукса” да бъдат патриоти, да виждат истината. Тук  искам да направя една много важна уговорка. Пренасянето на идеята „от кого да зависим”, дали да зависим от Русия, дали да зависим от Западния свят e умишлено търсен ефект, защото той прави спора за истината незрял и ирационален и препятства възстановяването на увреденото национално самосъзнание и дух. Ако използваме психотерапевтична аналогия, нещата могат да се представят като избора, който прави всеки страдащ от душевно разстройство човек – да положи усилие да се върне към реалността или не. Дали да сме инертни, зависими от илюзии, под въздействието на  халюцинации или на комплекси,   дали да продължаваме да бъдем недостатъчно ефективни и незрели, да бъдем донякъде дезинтегрирани, както бяхме дезинтегрирани доста време. И уплашени, разбира се, от реалността,  да  вярваме, че не можем да постигнем нищо без чужда помощ. Или обратното, да осъзнаваме проблемите си, да гледаме на живота открито, да гледаме зряло и отговорно към своите недъзи, да можем да градим живота си върху свободната си воля и личните си потенциали. Инфантилизмът, формиран и задълбочаван системно в колективния ум на нацията , като се тръгне от „Дядо Иван“, мине се през „Големия брат“, „братушките“ и се стигне до „Великия Путин“, води до зависимост, лоша и тесногръда преценка, неувереност и ограничен потенциал. Ние походихме с подобни разбирания и очаквания към Европейския съюз и затова интеграцията ни протича мъчително, а участието ни е непълноценно. Това всъщност не е битка между доброто и злото.

- А за какво е тази битка тогава?

- Битката е за съвсем друго нещо, ако щете го наречете за психичното здраве на нацията. Битката е за „събуждането“ на нацията. Битката е за постигане на осъзнатост, за автономия и реалното еманципиране от дълбоките и тиранични връзки с травмите на нашето „детство“ – периода на възстановяване и съграждане на държавата след руско-турската война 1977-1978.   Само психично здравият човек и психично здравата нация могат да изгражда свободно живота си, да носят отговорност за собственото си бъдеще, да взимат отговорни решения. При нацията трябва да има градивна и конструктивна колективна воля. Само общества, които се раздирани от съмнения, от халюцинации, от илюзии, от парциални или емоционални преценки за реалността търсят непрекъснато външен стожер, външен покровител който да осъществява техните национални цели и мечти. Има една постоянна външна сила, която винаги е действала в България и ние знаем коя е тя. Тази сила, която има най-сериозен и траен интерес, за наше съжаление, по моето скромно мнение, се нарича Русия. Тя е показала, че най-дългосрочно в последните векове има интереси към тази територия, на която е държавата ни. За тях в повечето случаи, както показват неидеологизираните исторически факти, ние сме по-скоро територия, а и много наши държавници са се опитвали да им я предлагат, тези които й се кланят като Тодор Живков например. Като тези, които в момента се опитват да ни пробутат разни нагласени представи за реалността, някакви романтични спомени. Точно тези хора са предлагали държавата на „поднос“, предали са нейната политическа независимост.

- Днешният български президент чудесно се вписва в тази традиция. Той трябва да е с интересен психологически портрет…. Няма ли някакво раздвоение на личността в това да обясняваш гордо, че си натовски генерал, а да те тегли все към Москва.

- Аз мисля, че е хубаво да свалим маските. Ще кажа в какво аз лично съм се убедил, после ще се опитам да го докажа. За мен Румен Радев не е български президент, макар да е избран пряко от българските избиратели. Той се държи като кметски наместник, назначен от Русия. И това не е съвсем произволна аналогия, ако си спомним, че неговата кандидатура е формирана и лансирана от Института за стратегически изследвания на Руската федерация во главе с Леонид Решетников. Това е всъщност образът под маската, който аз виждам, а неговия публичен образ е нещо различно. „Художниците“ на този публичен образ на Румен Радев ни го репрезентират по-скоро като патриот, професионалист, надпартиен, умерен човек, неполитизиран, като контрапункт на статуквото, тоест, той е нещо като Крали Марко, който защитава бедните и онеправданите и има сили да се сбори с лошите. Като пръв сред кандидатите за ролята на антагониста, разбира се, е наложилият се като силна обществена фигура премиер Борисов.

Между другото, за Мая Манолова се подготвя подобен сценарий. Представят я като безстрашната боркиня срещу неправдите, загрижената стороничка на онеправданите,  лансирана с  лозунга „“дайте й власт и тя ще ги оправи“. Друг е въпросът „кого ще оправя“ и дали кметската позиция изобщо предполага войнствено поведение, борба, битка или това е обществена роля, която изисква конструктивно, консенсусно и градивно поведение, поведение на добър и грижовен стопанин, а не на профсъюзен деятел или коминтернов деец от 30-те. Никога не трябва, разбира се, да забравяме, че тя гласува за кандидатурата на Делян Пеевски за шеф на ДАНС например. Никога не трябва да се забравят постоянните скандали с нейно участие в парламента, когато госпожата беше зам. шеф.  Всъщност цялата работа и в двата случая с Радев и Манолова е да се управляват впечатленията в посока на публичен образ, който  да се дистанцира от тяснопартийната представа, да покаже, че те не са пристрастни.

Защо обаче така упорито трябва да се скрият проруските, проносталгичните и откровено комунистически същности на тези персони? И тук трябва първо да демистифицираме истинските същности на кандидатите за доверие, техните личности.  За личността на господин Радев можем да съдим по-скоро от косвени факти, като гледаме неговите действия. Сега, аз не мога да преценя кои самолети са по-добри или по-лоши, но е факт, че господин Радев показа очевидна непоследователност в мнението си, а това оборва образа на експерта, който той се опитва да пласира. Един път той ясно е показал,  че одобрява офертата за F-16 , а в следващия момент е яростен защитник на самолетите „Грипен”. Това са факти, това не са хипотези, не са мнения, не са и внушения – просто има документи, архиви, записи и прочие. С подобно противоречие между казано и направено започна кариерата му на президент, ако си припомним подписването на търговското споразумение ЕС- Канада.

Втори факт, ако сравним изразените публични становища на господин Радев, то в 99% от случаите тези публично изразени мнения съвпадат с позициите на БСП и с интересите на  Руската Федерация, на Кремъл. Тук не говорим кой какъв е, просто отбелязваме фактите. Изводът за мен е, че той не показва независимост и надпартийност. Този човек нали прави коремни набирания пред медиите т.е. „силен дух в здраво тяло“, но в същото време не може да обуздае хиперактивната си съпруга, която не спря да произвежда гафове, откакто е излязла на публичния терен. Излиза, че той не е онзи силен и независим човек, за когото се представя. Този човек, който изгражда образ на държавен глава, загрижен за нацията, охотно позволи на един чужд патриарх да му преподава уроци по история. Същевременно самият той назидателно преподава на българите история по време на изявите си по честване на националните празници. Използва всеки  повод, за да държи пристрастни политически речи – спомнете си, че дори в новогодишното си слово не пожали нацията. Аз тук не изразявам мнение, само съобщавам фактите за неговите публични действия. Кой стои зад плаща, зад маските, зад доминото в крайна сметка? Нали е патриот? Патриотично ли е да мълчиш пред чуждия духовник, който публично лъже на твоя територия. Същевременно да използваш празници, които нямат нищо общо със съвременната политическа ситуация, твърдейки, че си надпартиен и независим, за да „преподаваш” уроци по история, и то неверни, на масовата публика, използвайки институцията, за да правиш политическа пропаганда. В крайна сметка, и за него и за г-жа Манолова важи поговорката „Преоблякъл се Илия, пак в тия”.

- Като съвсем не е единствен, за съжаление. Съвсем същото важи и за партията, която го излъчи… В какво точно се  цели той е малко неясно...

- Това е обективният прочит на неговото поведение. Той сочи, че политическата цел, която се преследва е да се убедят слабо информираните гласоподаватели  и тези които общо взето странят от политиката, да се приласкаят, погнусените от политическата реалност, да приемат фалшивата представа, че господин Румен Радев, публичната личност Румен Радев, не е зависим от чужди и вътрешни сили, които не са във възторг от избора на България да се развива като цивилизована страна, като достоен член на общността на най-напрадналите народи, че не споделя русофилски и неокомунистически ценности,  че е проевропейски, прозападен,  че служи на България.

- Аз не съм забелязал да крие особено старателно симпатиите си към Москва… 

- С неговите публични действия, които изредих преди малко, аз стигам до обратното заключение, не съм сигурен че не ги крие. Смятам, че  той съвсем витиевато се опитва да ги камуфлира. Много зависи на каква аудитория говори. За хората, които се информират, които следят внимателно политическия процес и политическата ситуация, които са активни, които имат определено мнение, тези негови изказвания са прозрачни и не могат да ги заблудят, но ако се опитаме да се поставим в ролята на хората, които не се интересуват от политика, не следят внимателно политическите процеси, то тогава ефекта е друг. Мнозина не долавят какво стои зад една или друга позиция. За тях е по-видимо, че „се сборва с управляващите“, че говори спокойно, уверено, че не се страхува да критикува – българите по принцип си падаме по хората, които критикуват властта. Те работят по-скоро със стереотипи, категории, аналогии и като цяло ирационално конструирани и по- повърхностни познавателни оценки и образи. По тази причина  тези образи в крайна сметка са грижливо подхранвани. 

- И обяснява как трябва да се борим със санкциите срещу Москва заради собствените си интереси.

- Ако говори за Русия например, казва: „Не е лошо ние да продължим онези успешни отношения, които сме имали преди” или „трябва да имаме балансирана и базирана върху прагматичните отношения политика“. Колко от хората ще седнат да прочета внимателно какъв е търговският стокооборот с Русия например. И дали той изобщо е толкова голям и структуроопределящ за нашата съвременна икономика. Много малко! Повечето вероятно ще решат, че щом Русия е голяма държава и навремето сме пращали чушки, домати и консерви, то вероятно страната ни търпи „страшни загуби“ от „небалансираната“ си политика към Руската федерация. Колко от хората знаят или изобщо ще се поинтересуват, че по времето на болшевишкия социализъм в България „дружбата“ ни със Съветите ни е докарала три фалита! Това е пример за перфидност и усилия да се прикрият от по-широката и не толкова ангажираната част от публиката истинската същност и намеренията на този господин и на неговата кохорта.

Тук като контрапункт ще дам пример с господин Цветанов, който съвсем открито и ясно каза и показа, че е пронатовски ориентиран и ще отстоява позиция за закупуване на F-16, защото това не е просто избор на самолет, който избираме по-чисто технически характеристики, това е много по-дълбоко обвързване със света, който произвежда най-напредналите материални и духовни ценности. Понеже говорихме за реалността, за битката за психичното здраве на българина… В психологията поведението на Румен Радев  се нарича „двойна връзка“ – да казваш едно, а да правиш друго, да проявяваш две напълно противоречащи си отношения, мнения или позиции за едно и също нещо. Например, как така си едновременно президент на държава член на ЕС, респективно вярваш и представляваш принципите на този свят и който категорично осъжда анексията на Крим в същото време казваш и признаваш, че Крим „де факто“ е руски. Как става така, че говориш за национално достойнство и за „заветите на Апостола“ и ги нарушаваш всячески, като допускаш те да бъдат потъпкани от един съветски шпионин, превъплатил се като религиозен водач !?  
И как при такива лидери, с подобно „шизофренично“ поведение, да не говорим, че битката е  за психичното здраве на нацията Не води ли до психичен срив и неадекватност когато ти виждаш едно, а ти се казва че то е друго. Това го правихме 45 г. с любезното съдействие на комунистическата власт. Те ни казваха, че живеем добре, че има всичко, че „гнилият капитализъм“ пропада, а ние карахме трабанти и москвичи, редяхме се по опашки за стоки от първа необходимост, и в същото време се чудехме как да се доберем до най-елементарните материални достижения на Запада. Не можехме да пътуваме свободно, но ни се казваше че сме свободни. Сега пък се опитват да моделират паметта ни за онова време и да развращават с лъжи децата ни. Разломите, които се получават в мисленето и съзнанието от драматичното разминаване между реалността и интепретацията, която ни се поднася от екрана на телевизора, в медиите, в социалните мрежи, в учебниците по история и т.н., се запълват обикновено с фантазии и илюзии. Импотентният свят на тоталитарните режими, света за който ронят крокодилски сълзи беловласите митингари на Бузлуджа и към който така перфидно се опитват някои хора да ни върнат произвежда бутафории и фалшиви новини. 

- Фалшивите новини в епохата на интернет в някакъв смисъл се вписаха в традициите на съветската пропаганда…

- Пропагандата е била най-любимото оръжие на фашистка Италия, нацистка Германия, съветска Русия, а днес и на Русия на Путин. Например, обърнете внимание колко повече новини  има за „техническата мощ“ на руската армия, спрямо новините за цивилните производства. Защо е така!? Много просто – военната техника и машини могат да се виждат само на паради, информацията за тях е оскъдна, трудно достъпна и в този смисъл лесно манипулируема. Докато атомобилите, телефоните и всякакви други устройства от бита и ежедневието са далеч по достъпни, употребяват се, тестват се и т.н. Тогава преценката се базира на непосредствен емпиричен опит, хората по-трудно могат да бъдат заблудени, напр. че москвича е по-добър от мерцедеса. Техническите достижения и капацитет на света, към който принадлежим – западния - са видими, осезаеми и реални. Те категорично и многократно превъзхождат достиженията на евразийския, който по-възрастните помним с насмешка. Ето защо „пропастта“ между претенцията, че си по-добър,  че имаш способността да създаваш материални и духовни блага, които да могат да се ползват от обикновения човек се преодолява с пропаганда. Всъщност всички съобщения, които са свързани с военната мощ и превъзходство на Русия имат за цел да подхранят тази по-генерализирана илюзия. Ние не можем да проверим какъв е реалният военен капацитет на Русия, защото това са секретни неща. Много малко хора имат реален допир до тази информация.  А и не е ясно те как са се сдобили с дадена технология или как са постигнали някакво техническо решение, но това, което те реално могат да произведат за обикновения живот на хората, ние го виждаме. Виждате ли някъде нещо създадено от този свят, към който се опитват да ни бутат хора като Радев. Виждате ли да има  уред, машина, технология, които ние да ползваме в ежедневието и да оценяваме и сравняваме реално  техническите им достойнства.

- Няма…

- Няма. И точно затова се запълва тази празнина в реалността с бутафория, с фалшиви новини. Тези хора, които говорят за това как трябва да минем към този свят, те нямат реални аргументи.    Тази малка каста която експлоатира по най-грозен начин една немалка, но все повече стопяваща се част от населението, се опитва да поддържа илюзията им, че те все пак не са живеели един нискокачествен и несвободен живот, 40 или 50 години, като отказват да приемат реалността, обвивайки се в едни розови халюцинации за миналото. Тези хора всъщност имат съвсем прагматични цели, пращат децата си в западни университети, техните близки работят в западни фирми и така нататък, но за да си гарантират контрола върху ума държат страшно много да привлекат и новите поколения, да подготвят почвата чрез внушаването на едни фалшиви, абсолютно неистински неща на по-младите хора. Поне на тези, които не се интересуват особено от фактите. Сега бях на едно интервю, на което попитах един млад човек, на 26 години: „Кое е най-хубавото и кое най-лошото нещо, което се е случило на България през последните 150 години?" Отговорът беше, че хубавото е, че сме влезли в Европейския съюз. За лошото не можа да се сети. Казвам: „А това, че сме живели в комунистическия период?”. Той ми отговаря: „Ами то не е било чак толкова лошо”.  Питам го защо мисли така. Отговорът е „Имало е равенство, всички хора са имали работа." Попитах: „А знаете ли, че страната е фалирала три пъти през този период? И в крайна сметка фалира окончателно”. Отговорът е: ” Не, не съм го знаел”. Това е битка за тези хора, за да могат онези да се завърнат след време на власт и да се реанимират.

- Тук мирише на съветския модел на мислене, набит здраво в главата на българина, който често отказва да излезе…

- Ще положа максимални усилия да бъда обективен. На този свят всеки се опитва да налага модели, да налага някаква представа за реалността. Затова казвам, че свеждането на дебата до филство и фобство има за цел да  го направи примитивен и инфантилен, да стане една говорилня, в която говорим за харесване и нехаресване без връзка с разума и прагматиката. Принципно един модел, е толкова по-добър, колкото той се приближава до реалността и произвежда някакви ценности, материални и духовни. Всяка аберация и несъответствие причинява обществени вълнения, но докато в демократичния свят те преминават в руслото на открития политически или обществен дебат, то в тоталитарните общества това не се допуска. Хората непрекъснато биват тласкани в някакви емоционални и ирационални възприятия за реалността. Такива несъответствия разбира се се наблюдават и в други модели, и в Западния модел, дори Китай, който в крайна сметка е управляван от комунистическа партия, но реално залага на капиталистическа матрица в икономиката си. Както споменах, когато говорим за връзката между нивото на психично функциониране на един индивид или на нацията и на модела, който го създава и поддържа, то важи правилото, че колкото по-малко се отдалечава от реалността, колкото по малко противоречив, лишен от послания тип „двойна връзка“ е този модел, колкото повече в него се допуска свободното обсъждане и дебатиране на реалността, толкова по-зрели, адекватни и психично здрави са хората, съответно и обществата. Респективно, колкото по-малко те се докосват до реалността, толкова по-неустойчиви са. Съветският модел го доказа, само че той сега се трансформира в едно друго състояние, по-скоро  подготвя терена чисто психологически за някаква реновация в по-следващ етап, затова и усилието е той да не бъде заклеймяван като нацисткия. Затова е битката. Във вашата медия четох интервюто на професор Кирил Топалов, който с хирургична прецизност, поздравявам го за това, описва чисто феноменологично какво се случва реално, защо се случва така в България, че ние не отрекохме онова, което в крайна сметка доведе хората до разоряване, до бедност, до мизерно съществуване, до едно зависимо безволево и неинициативно присъствие в света, до едно оцеляващо съществуване. Това, разбира се, си има и своите предимства. Това, че не се налага много-много да мислиш, всяко нещо което може да открои индивидуалността бива потискано и вкарано в коловозите на посредственото „равенство“. Всички тези неща не се случиха в България, по различни причини, но чисто психологически ние наистина сме в състояние на една много сериозна битка за реалността, която не се осъзнава от всички. Забити в прагматичното ежедневие малцина си дават сметка колко дългосрочно негативно ще бъде, ако ние, възрастните, които живяхме онзи живот не се свържем с реалността и се погрижим децата ни да живеят в едно по-зряло общество. 

- Ами това е естествено, щом имаме един лидер на опозицията с пола, който при избирането си заведе цялото „ново политбюро” на паметника на Тодор Живков,  какво да говорим повече…

- Точно така. Затова ви казвам, че тук се получава една класическа шизофренна ситуация. Казах преди малко, че един елит се опитва да експлоатира две неща. Първо, да експлоатира миналото на хората, които отказват да приемат, че животът им е преминал в крайна сметка сухо, сиво и вяло, под контрола на една всесилна партия-държава и битката за следващите поколения, които да бъдат достатъчно дезинформирани, така че да не поглеждат с отвращение към този период и те да запазят една тънка червена нишка, която да ги върне отново на власт, защото всъщност техните мотиви са много прагматични. Госпожа Нинова, която е мой набор, е типичен представител на хората, които съвсем осъзнато говорят едно, а правят друго. Пак се връщам към темата пред каква аудитория се случва това. Гласоподавателите в голямото си болшинство имат неосъзнати емоционални валентности и предпочитания. Естествено, когато се появи някаква информация, всеки я обработва според своя ценностен избор. Тези, които вярват че Русия е добра към нас, казвам думата „вярват”, забележете, а не „знаят”, много важна разлика, те всяка информация, която се появи, подкрепяща по някакъв начин тяхната теза я приемат безкритично и съответно с позитивен емоционален „акомпанимент“. Същото, разбира се, го има и в обратната посока. Когато човек си е изградил някакво ясно мнение по някакъв въпрос, той отсява тази информация, която кореспондира с неговите предварителни нагласи. Редица съвременни учени-психолози, работещи в областта на когнитивните невронауки твърдят, че хората принципно са с „вроден дефект“, който се изразява в илюзия за осъзнатост. Т.е., че почти във всички действия ние сме наясно с мотивите, причините и знанията, които влияят и определят нашите действия и решения. Учените опровергават това и твърдят, че в 95% от случаите е точно обратното. Образно казано, ако сравним работата на мозъка, когато сме концентрирани и вглъбени в нещо, за да постигаме по-голяма степен на осъзнатост с тичане, а работата на мозъка в останалата част от ежедневието с ходене и седене, то сами ще си дадете сметка, че са прави. „Тичането“ (концентрацията и задълбоченото мислене) изисква усилие и изразходване на много енергия, което ние не правим толкова често. През повечето време правим бързи и рутинни преценки,  използвайки опита си,  нашите стереотипи предразсъдъци ценностни нагласи убеждения. Точно на това разчита г-жа Нинова, когато говори с гласоподавателите с „червени“ сърца.  Те не се интересуват от неудобни документи, факти и събития от нейната биография. Те няма да я питат къде работи сина й и защо не е в Москва например. Те няма да я питат откъде е взела пари, за да притежава почти половината от дружествените дялове на Техноимпекс. Те няма да я питат как така се кланя на Тодор Живков като „голям държавник“, който „обичал много България“, а в същото време е работил активно същата тази държава да загуби своята независимост, поднасяйки я на тепсия на СССР.

- Но иначе не е против ЕС, сакън, въпреки че на митингите на БСП се веят червени и руски знамена, а пропагандаторите им кълнат Брюксел…

- Разбира се, на нея като политически лидер не й се налага да бъде толкова „под прикритие“ като господин президента и като г-жа Манолова, но все пак вероятно не иска да дразни с по-крайни изказвания и гласоподавателите, които въпреки, че не са политически активни, са проевропейски ориентирани. По тази причина не е толкова остра и категорична защото, ако отправи едно по-революционно послание, крайна заявка, от типа  „трябва да излезем от Европейския съюз, да се махаме от НАТО и да сключим договор за „дружба и сътрудничество“ отново с Русия рискува да се получи ефекта „Пеевски“. Тя вече се „опари“ с едни по-жарки носталгични признания, че „демокрацията ни отнела много“ и внимава.

В нейната партия веднъж си бяха повярвали, че могат да действат по-открито и без преструвки, като изберат господин Делян Пеевски за шеф на ДАНС. Както видяха тогава, не им се получи, така че те са много по-внимателни сега и много по-конспиративни. Целта е да се хване онази част от аудиторията, която не е формирала ясни нагласи, не е информирана и мотивирана достатъчно да следи политическите процеси или просто е индиферентна. Какъвто например е случаят със суетнята, около кандидатурата на госпожа Мая Манолова за кмет на София. Аудиторията се обработва активно с внушения от „независими експерти“, че Корнелия, въпреки „неприязънта“ си към Мая е готова едва ли не в името на „спасението на София“ да преглътне личните си чувства. Подобно „разграничаване“ трябва да обслужи пък имиджовата „партенка“ за непартийната кандидатура на г-жа Манолова. Тук се включват активно и други „граждански“ формации и популярни образи. Тя сега трябва да се пласира като една едва ли не „гражданска“ алтернатива на госпожа Фандъкова, като един човек който всъщност не е толкова партийно обвързан. Работата за изграждане на това впечатление е толкова усърдна, защото всъщност София никога не е била „червена“ и ако изборът на гражданите се постави пред тази дилема, тогава ще се задейства „имунната система“ на столичани и техните реакции, дори и ирационално ако щете ще бъде в сериозен ущърб на червената кандидатка. Друг е въпросът дали госпожа Манолова някога е била в ролята на съграждащ човек. Ако се позова на една аналогия с юридическите професии, то госпожа Манолова досега „го игра“ и „съдия“ (като зам. шеф на парламента, и сега като „адвокат“ като омбудсман, а сега се е запътила към кметството едва ли не като „прокурор“. Само че в ролята на „съдия“, се държеше повече като съдия от народния съд, като „адвокат“ прилича повече на синдикалист, а за превъплащението й като „прокурор“, ако съдя по нейните думи, че „ако я ядосат ще се кандидатира“ си мисля, че току виж се изявила като прокурор от времето на Вишински. Но както се казва „следите остават“ - тя гласува за Делян Пеевски, за това той да стане шеф на ДАНС, тя гласува за правителството на господин Орешарски, за което мисля,  че повечето българи не биха искали да се върне отново, няма да обяснявам по какви причини…

- Како стана дума….  Крупният политик и бизнесмен Делян Пеевски се превръща пред очите ни в едно митологично същество в представите на българина, в едно полубожествено създание…. Как си го обяснявате? 

- Да, той се превръща защото на него му се позволява да се превръща в това. Вижте, реално погледнато управляващите в момента,  особено чрез поведението на лидера на ГЕРБ, изключително много улесняват и съдействат за това митологизиране. Защо е толкова важен господин Пеевски ли? Защото във всички сфери на политическия, финансов и икономически живот той или по точно казано името и одеозната му фигура се намесва по един безпардонен начин. И като казвам безпардонен имам предвид, че когато някой или нещо стои на пътя на интересите му се извършват истински безобразия, уволняват се хора, назначават се безпринципно и извън всякаква професионална и административна логика други, за да изпълнят конкретни поръчки и действия. Мога да дам актуален и конкретен пример. В момента в Министерството на правосъдието е назначен за министър човек, който прави точно това. Неговия предшественик госпожа Цачева се ползваше с уважителното прозвище „пич”от своите подчинени, познавам се и съм говорил с много от тях. Казваха „Г-жа Цачева е „пич”, извинявам се за жаргона. Цитирам и други мнения - „ с нея се работи лесно, конструктивно и принципно“, „най-компетентния министър на правосъдието след Любен Гоцев“.  Как наричат сегашния министър, как мислите?

- Нямам представа…

- Свързват го с един популярен герой от анимационен филм. Задавам въпрос към управляващите. Мислят ли, че този човек с публичните си изяви, с решенията и действията вътре в министерството способства да се издигне увереността, на доверието на гласоподавателите и на служителите в институцията.  Институцията не е министърът. Институцията са работещите там хора, онези професионалисти, които съвестно и компетентно си вършат работата, които не може безпринципно и когато изпълняват задълженията си професионално и законно да бъдат размятани като парцалени кукли само защото трябва да се угоди на нечии личен или частен интерес. Когато ти с лекота можеш да кажеш на един доказан професионалист като директора на Главна дирекция за изтърпяване на наказанията да си ходи, защото си върши работа почтено и спазва закона, то това напомня много за безпардонното кадруване от времето на Орешарски. Лично знам от високопоставен полицай, бивш директор на регионална дирекция на МВР, че когато бил привикан при тогавашния главен секретар Светлозар Лазаров, за да отчете работата си, онзи му казал: „Абе не ме интересува каква работа си свършил. Просто не трябва да те има. И точка.“ Сега се случва същото.
В конкретния случай, който ви обещах, от това което ми стана известно става дума за натиск да се спре, без законни мотиви, обществена поръчка за доставка на храна за всички затвори и арести в страната. И понеже директорът отказал да наруши закона министърът го сменя. Без никаква друга причина. От месец ровят, за да измислят някакъв предтекст за отстраняване и още не са намерили. В същото време, в много спешен порядък назначават тежко компрометирана служителка, с изключително лоша репутация сред колегите си, без необходимата квалификация и опит за зам. директор, който да отговаря за финансите, обществените поръчки, и правния отдел. С право да подписва обществени поръчки! Променят се длъжностни разписания, длъжностни характеристики и т.н. Речено-сторено. И за какво!? Защото конкурсът трябвало да отпадне и от това да се облагодетелстват фирми, за които се твърди че са близки до г-н Пеевски. Без договори, а това е така от няколко години, фирмите доставчици налагали многократно завишени цени, които държавата, данъкоплатците трябва да плащат.   За каква институция говорим, за какви министри говорим, за каква представителност говорим, щом хората, които  искат да си вършат работата съвестно, качествено и почтено,  могат да бъдат сменяни като носни кърпички. За какъв професионализъм ми говорят, за какво уважение и респект към институциите. Тези неща се градят от ефективната и отговорна работа, а не от политическите фигури, които идват и си отиват, вкарват данъкоплатците в разходи, забъркват административни каши. Време е духът на Големанов и на комунистическите апаратчици да напусне институциите, за да очакваме по-добра психологическа кондиция от хората в таза държава.   На този фон се откроява поведението на премиера, който демонстрира постоянно способността да управлява различни превозни средства, като в чисто психологически смисъл създава внушението, че всичко може да бъде управлявано ръчно и лично.  Аз вече имах възможност да го кажа в едно предаване, че явно много му е допаднала идеята, от обратната връзка с до голяма степен лакейски настроени коментатори, че той едва ли не ръчно и самостоятелно е преборил всички като един приказен юнак. Между другото най-много подобни хвалебствия за премиера след евроизборите чух от „независимите“ и вечни коментатори с червени сърца. А това никак не изглежда да е случайно.

- Което е опасна илюзия…

- Което е изключително опасна илюзия. Тя деинституционализира представата за държавата и за онова, за което говорехме. Държавата е съставена от хора, които знаят, че могат да правят нещо. Те трябва да бъдат оценявани според онова, което вършат, а не според това колко са лоялни, да се мисли кой трябва да бъде махнат, за да вземе някой друг пари….Да не те оценяват според това чия креатура си, чий роднина си, а според работата ти. 

- Как си обяснявате феномена „генерали” във властта, въобще в политиката. Ако не си българин и ти обяснят кой какъв е по върховете, ще кажеш „Егати хунтата”. Президент-генерал, премиер-генерал, един от лидерите на т-нар. градска десница-генерал. Защо имаме нужда да си избираме лампазлии?

- Във всяка една държава , включително и в най-изявената демокрация Америка, знаете, че доскоро имаше традиция  за всеки един президент в неговото CV да e почти задължително да присъства това, че той е служил в армията, това буди уважение и респект, към пагона, към честта, към званието, но… Когато говорим за генерал,  моите скромни познания в тази сфера, ме подсещат, че звание генерал се дава не като длъжност, а по заслуги. Авторитетът на званието генерал се дължи на това, че преди много години, преди съветско –болшевишкия период на България , генерали са ставали българи, които са имали реални заслуги. Офицери, показали качества, за да се издигнат до този военен чин. Разбираемо е, че това се експлоатира и сега. По принцип у хората е съхранен подсъзнателно респектът към воинската чест и доблест, към храбростта към благородния характер на професиите които защитават реда и държавния суверенитет, олицетворявани чрез генералското звание. Самото звание се асоциира подсъзнателно с тези качества и носи естествен ореол на притежателя му. В дългите години на комунистическо управление се получи една постепенна девалвация на привлекателността и престижа на генералското звание, а след промените този процес се задълбочи с промените в силовите структури на държавата, които донесоха чести и безпринципни смени, партийно-кариерни назначения и т.н. В този смисъл не е много ясно от известните ни генерали Борисов, Радев или Атанасов как са станали такива и за какви заслуги. Мисля си, че масовото мнение е, че техните звания са дадени поради други „заслуги“. В тази компания има и разлики, Борисов „уплътни“ много успешно генералския образ с излъчването, поведението и изявите си като главен секретар и го „осребри“ на политическата сцена. Радев беше в най-добрата позиция, защото е военен летец, а този образ носи допълнително очарование за публиката, но той сякаш започна да компрометира този образ с публичното си свръхполитизирано поведение. При него така и не стана ясно колко добър ас е бил и остава впечатлението, че неговото звание е повече кариерна придобивка. Атанасов, може би най-малко от тримата успя да се впише в генералската униформа по ред причини, от които най-сериозна изглежда партийната лоялност към бившия премиер Костов.  В този смисъл, може би за политически активната част от нашето общество това вероятно създава някакъв вид еуфория, но не бих казал, че този дискурс е от значение за хората, които са прагматично и ежедневно ангажирани да създават нещо градивно. Повярвайте ми, истинските герои на България не са тези, които носят генералските лампази.  

- А кои са истинските?

- Истинските герои са онези хора в малкия, в средния бизнес, хората в институциите, които работят съвестно и качествено, въпреки трудностите, неуредиците, далаверите и цялото несъвършенство на преходния свят в който живеем. Те дават мило и драго да могат да работят професионално, а когато се появят хора, които са титулувани, дали като министри, дали като направени за два дена генерали, всякакви други, които пречат на обикновения човек да си върши съвестно и качествено работата… Това е истинският проблем за нас. Истински свободни може да ни направи само умението да се справим с нещо, да постигнем целите си, но когато ни натискат така, когато сме разкъсвани от филства и фобства, държани в будна кома, в състояние между въпросите „кого обичаш” и „кой те обича”, ти никога няма да постигнеш нищо. Онова, което задушава истински България за мен не е нито демографския срив, който е разбираем, хората се отвориха и тръгнаха да търсят своето щастие, нито нещо друго. Истинският проблем е безверието и отсъствието на колективен, възрожденски дух. По-важно е какво правим ние, които сме останали тук. Можем ли да живеем като зрели хора, които вярват в себе си и могат да постигат значими лични и национални цели или ще бъдем онези варвари, които се опитват да ни направят, които се държат като диваци по улиците, които хейтят тайничко по форумите, които мрънкат и се оплакват от всичко и от всеки и най-вече от държавата.    Пътят на промяната към зрялост и отговорност поставя често тези, които го правят у нас в ролята на аутсайдери или на дори жертви. Дори понякога да не получаваш аплодисментите, които се надяваш да получиш за това, че си помогнал да се случи нещо стойностно и добро за хората.

Знаем къде стои  „разрязаната глава“ на един от нашите най-велики министър-председатели, на Стефан Стамболов…. Този човек е направил нещо за страната си, за което е платил с живота си. В крайна сметка, то е помогнало на много други негови сънародници. По подобен начин трябва да гледаме и на това да се отскубнем от съветското въоръжение, от съветското мислене, което все още битува в нашите географски ширини. Затова казвам- изборът на Ф-16 е наистина цивилизационен избор.