Димитър Попов

Около протестите на ППДБ свързани с ареста на варненския кмет, се заговори за нов етап в развитието на политическата криза и дори за връщане на бунта от 2020 година, при това под същия лозунг „Да елиминираме Борисов и Пеевски“. Звучи ми абсурдно събитията отпреди 5 години да бъдат повторени. Няма никакви условия за това – нито икономически, нито политически, нито морални, още по-малко пък има силни обществени настроения за промяна на статуквото. Напротив, обществото иска стабилност и 

укротяване на страстите,

 което изключва псевдореволюции като тази от 2020 година. 

Но ако аз не съм прав, и ако такива оценки, лансирани от близки до ППДБ анализатори имат някакво основание, то възникват интересни въпроси за бъдещето на опозицията и за нейната роля в политическия живот на страната.

Първият въпрос е ще се случи ли обединена опозиция от ППДБ, Възраждане, МЕЧ и Величие? 

След обещанието на ППДБ, че от юли нататък ще търсят вотове на недоверие и ще подкрепят всичко срещу кабинета Желязков, това изглежда напълно възможно. ППДБ очевидно водят разговори с Възраждане, МЕЧ и Величие, и сигурно координират усилията това правителство да бъде свалено. Ако намерят общ език, то трябва да очакваме обединен опозиционен блок тъкмо от тези четири партии. Към него може да се прикачи и АПС, но това е малко вероятно след изявлението на Ахмед Доган че ще регистрира и ще направи нова партия, която да възроди старото ДПС от 90-те години. 

Такъв опозиционен блок звучи абсурдно, доколкото проруските партии са люти врагове с либералите от ПП и тъмносините от ДСБ, и все пак в последните години ПП са доста отворени за съвместни действия с Възраждане. Тъй като нямат допирни точки в идеологически план, двете партии намират общ език в омразата си срещу Борисов и Пеевски и в радикалния си подход за улични протести по всяка тема. Това прави напълно възможно тяхното единодействие и в парламента. Разбира се, те нямат достатъчно депутати за да поразят Пеевски и Борисов, така че трудно ще разчитат на успех с вотове, но пък имат опит с радикални действия на улицата, а това също може да промени политическото статукво.

Така стигаме до втория важен въпрос – иска ли обединената опозиция радикализация на ситуацията и ще се опита ли да предизвика предсрочни избори?

За момента опозиционните партии не дават такива сигнали. Протестите на ППДБ са вяли, малобройни и са свързани с корупция в собствените им редици. Варненският кмет е пореден епизод в този сериал. В предишните серии гледахме обвиненията срещу Бойко Рашков заради разработката „Градинарят“; разследването срещу Никола Минчев в европейския парламент; проверката срещу европрокурора Теодора Георгиева- дясна ръка на Кирил Петков навремето; ареста на заместник кмета на София Никола Барбутов; арестите на Петя Банкова, на Живко Коцев…Всеки такъв епизод започваше с партийни протести под надслова

 „Бият нашите щото са наши!“,

 и завършваха с безумната констатация, че правосъдието е бухалка на Пеевски. 

На този фон уличните протести на Възраждане изглеждаха далеч по-смислени и приличаха поне на политически акции. Възраждане се тръшкаха по площадите с викове „Смърт на еврото!“ и „Вън от НАТО и ЕС!“ като развяваха руски знамена, подарявани от Митрофанова преди всеки митинг. Идеологическата окраска на тези лозунги е ясна – страната да излезе от клуба на богатите и да стане като Украйна и Беларус – руска провинция. Все едно да убедите заможен и добре живеещ човек със собствено жилище и банкови сметки, да зареже всичко и да живее на улицата в картонена кутия! Но и в това има повече политически смисъл, ако го сравнявате с плача на ППДБ, че правосъдието не им е по мярка и че корумпираните в техните редици са по-малко корумпирани от останалите!

Нито Възраждане, нито ППДБ обаче влагат кой знае каква страст в настоящите улични битки, така че от тях не идват сигнали за радикални действия срещу правителството. Ако все пак решат да го съборят, ще трябва да оповестят това публично. Идеологически тяхното единодействие изглежда невъзможно засега, тъй като имат диаметрално противоположни политически цели, обаче

 в политиката няма невъзможни неща

Възраждане и ППДБ например имат избиратели с много сходно поведение. Това са сляпо предани партийни активи, които са готови да бъдат хвърлени в огъня по всякаква тема, при това заради размътения си морален мироглед са достатъчно радикализирани, за да предизвикат и боеве с полицията. Заедно Възраждане и ППДБ могат да създадат проблеми на това правителство, стига да намерят общия мотив, който да оправдае присъствието на техните симпатизанти рамо до рамо на улицата. Не бих се обзаложил, че това е невъзможно. ППДБ са готови на всякакви политически лупинги и на практика единствено Възраждане не са им били коалиционен партньор досега, така че могат да поправят и тази „грешка“. 

Освен това на Балканите има прецеденти. Ще припомня един епизод от Гърция. Преди 14 години там се появи обединена опозиция от крайно лявата формация Сириза и крайно дясната, фашизирана партия Златна зора. Те свалиха центристкото правителство, спечелиха мнозинство след изборите и ако гръцкото правосъдие не беше забранило Златна зора, вероятно щяха да управляват заедно. В България крайно лявата ПП има общ език с крайно дясната и фашизирана Възраждане, което много напомня на гръцката ситуация с две изключения – българското правосъдие никак не прилича на гръцкото; и в България външният фактор винаги има последната дума!

На този фон обединяването на опозицията ще е трудна работа. Едва ли външните фактори, от които ППДБ силно зависят, ще допуснат коалиция на проруски и проевропейски партии да свали едно правителство, което вкара България в еврозоната. От Брюксел веднъж направиха тази грешка под патронажа на проруския президент Румен Радев, сега едва ли ще я повторят. По-скоро обединената опозиция ще си остане 

илюзия до следващата година,

 когато на президентските избори всякакви коалиции ще станат възможни. Ако тогава Възраждане и ППДБ се окажат заедно на барикада срещу ГЕРБ и Пеевски, това за българската политика няма да е голяма изненада.