Д-р Любомир Канов

Не е известно дали спомнянето на нечий живот има смисъл за онези след този живот, за онези които обречени крачат по онази вечна пътека на забравата, за хората които трябва да се грижат за своите собствени мъртъвци и да се тревожат за своята собствена тленност, на свой ред бързо забравяна.

Но все пак, в името на мъртъвците, които всъщност са нашите прадеди, да си спомним за тях, да запалим свещта на онова, което наричаме памет, да положим в леглото на собственият си угасващ спомен мисъл за тях и да добавим към всичко, което ни изпълва с милост и тъга, нашият собствен глас. Защото и той скоро 

ще бъде забравен

Гробовете на моите деди и прадеди, всъщност от преди много години са изравнени със земята. Никой вече не знае къде са тези гробове - на Дедо ми Кано и на Баба ми Дамяна. Хора, които също отдавна вече ги няма са ми казвали, че гробищата са били около 1950 година изорани, кръстовете изхвърлени като ненужно суеврие и върху тях бил създаден комсомолски парк за неделни танци и забавления. В това село, където много поколения от християни са живели, създавали деца, остарявали и след смъртта си са били опявани и погребвани по вековна традиция, комунистическата форма на радост от победата над християнството се изрази в стъпкване на спомена за тях и тяхната вяра и почтеност в прашният мизерен парк в тъмнината под звуците на валсове от Дунаевски звучащи от прегракналата метална фуния на селския високоговорител.

Помня това, както и много други неща и искам този спомен да остане споделен, защото никой след мен вече няма да го разкаже и настоявам да го споделя на майчиният си език, защото и този език може скоро да бъде погребан и забравен заедно с прахта на моите прадеди.

В това село, както в хиляди други подобни села в онзи пакостен септември, заедно с войските на Сталин 

дойде момента на здрача,

на винтовките и червените ленти, на каскетите и на въоръжените отряди, на насилствената колективизация и унищожаването на вековния бит, вяра, обичаи, песни, носии, празници, нрави и народност. Оттогава никой не пее старовремските песни и рядко някой знае как се играят хората на нашите прадеди. Дунаевски и пресеклите Дунава танкове на Червената Армия ги заместиха, а страшната жътва на Народния Съд и безпределната отмъстителност на най-лошите българи срещу най-добрите довършиха делото. Днес тези и техните деца са на път да изтрият даже спомена за онова, което направиха с нашия народ. Те вече пишат историята или я изопачават най-старателно, като я 

крият или премълчават

Така е, защото те не само убиха по-добрите, но и прокудиха онези, които можеха да им бъдат политически противници и по този начин промениха демографията на целия български народ. Децата и внуците на болшевишките управници, на надзирателите и тъмничарите, на съгледвачите и доносниците, на конформистите и подлеците се оказаха мнозинство след десетилетията на българоубийствената жътва и заедно с малограмотните тържествуват подобно на паразитите, които не разбират, че когато унищожат гостоприемника си, те също са обречени.