Момчил Дойчев, atlantic-council.bg

Отношението към съседните на България страни сочи силно желание за развитието на добросъседски и близки отношения с всички наши съседи.  Напластяваните през вековете подозрителност и враждебност все по-видимо отстъпват. В българското общество е настъпил прелом. Този феномен се разкрива от Петата вълна на European Values Study (EVS)*. Желанието за сътрудничество и разширение на Европейския съюз към Западните Балкани е ценностен изход от безперспективното регионално или още повече национално самозатваряне, което в съвременния глобализиращ се свят е просто пагубно.

Позитивните надежди и очаквания решително надхвърлят негативните нагласи едновременно към развитието на добросъседските отношения и присъединяване на нашите съседи от Западните Балкани – Македония, Сърбия, Албания, Черна гора, Босна и Херцеговина към Европейския съюз. Това се потвърди и след успешното българско председателство на Съвета на Европейския съюз, когато това бе основна наша инициатива, високо оценена като подготовка и изпълнение от почти две трети  от българите. (Димитрова, Боряна, Българите и евро- председателството: Преди и след)

Очаквано най-непосредствения и близък съсед на България – Македония предизвиква най-силно желание за добросъседство (90%). Сърбия е на второ място с 83%  желание за добросъседски  отношения. Към по-далечните ни съседи на България от Западните Балкани позитивното отношение е също така много високо: (от 78% до 82%). Разликите към предимно мюсюлманските Босна и Херцеговина и Албания и предимно православната Черна гора са незначителни. Това говори за преодоляване на конфесионални предразсъдъци, натрупани и по време на годините на войните в бивша Югославия през 90-те години.

По отношение  на Турция продължава да има все още известно малко по-голямо колебание доколко да развиваме добросъседски отношения с тази страна. Все пак положителни добросъседски нагласи към Турция имат почти две трети от българите. Това е нещо съвсем различно в сравнение с изследвания преди 20-25 или 30 години, когато личаха много повече предразсъдъци към този наш най-непосредствен съсед. Това е забележително и с оглед на сегашния ислямистки курс на президента Ердоган. (Виж например: Външно-политически ориентации . – България след 1997. Ефекта на тунела,  с. 158) Все пак и от това изследване преди 19 години се вижда, че към 2000 г. Турция (със 17%) е поставена непосредствено след Гърция (32%) и Македония (24%) и преди Сърбия  (10%) като непосредствен съсед, с когото следва да развиваме най-близки отношения. Сърбия се намира на последно място, поради ролята на режима на Милошевич, разпалил поредица от войни в бившето Югославско пространство.

Може да обобщим, че няма съществени различия  по отношение на развитието на добросъседски и отношения и евроатлантическото присъединяване на нашите съседи от Западните Балкани. Това означава, че развитието на

добросъседството с тях върви по пътя на тяхното присъединяване към Европейския съюз и НАТО.

Очаквано най-силна подкрепа получава Македония. Но и останалите ни съседи на Запад получават достатъчно силна подкрепа в това отношение.

Прави впечатление, че мюсюлманите в България са най-силно ентусиазирани по отношение и на развитието на добросъседски отношения с всичките ни съседи, и за тяхното присъединяване към Европейския съюз. Естествено те най-силно желаят да развиваме добросъседски отношения и с Турция, но разликите с православните българи не са толкова значителни. Забележителна е все пак  и силната превропейска подкрепа от страна на симпатизиращите на националистическите партии от „Обединени патриоти“, което странно се разминава с тяхната частично откровена проруска, антинатовска и по същество, макар и прикрита, антиевропейска политика.

Фактът, че по отношение на другите страни с преобладаващо ислямско население – Босна и Херцеговина и Албания – не се наблюдават съществени конфесионални различия между християни и мюсюлмани в силно положителните оценки за развитие на добросъседските отношения означава значително преодоляване на унаследени балкански предразсъдъци. Европеизацията за страните от Югоизточна Европа означава дебалканизация в смисъл преодоляване на негативната поляризация (Питирим Сорокин)  или с други думи на враждебността, взаимната ненавист, подозрителността и недоверието към другия, към различния, към чуждия, всъщност към чуждия съсед, който е същият като нас в много отношения, но се разглежда като неприятел.   (Виж Фотев, Георги, Ценности срещу безпорядък, с. 90-91)

Липсата на съществени различия  в оценките за развитие на добросъседски отношения с нашите съседи по всички демографски показатели на респондентите разкриват:

Преодоляване, макар и бавно и постепенно, на голяма част от наследените исторически предразсъдъци към нашите съседи и един завършен европейски облик на отношенията ни към тях.

Необходимост да отчетем, че това е в сферата на рационалното осмисляне на предимствата на добросъседството и присъединяването на всичките ни съседи в голямото европейско и евроатлантическо семейство.

Остатъчните ирационални предразсъдъци, исторически митове и идеологически легенди са подводните камъни, с които трябва да се съобразим, защото те се проявяват тематично по особено болезнени за българското общество въпроси и, особено напоследък, специално  по отношение на бежанците и емигрантите. Страховете към тях според нас са изцяло продукт на пропагандна дезинформационна кампания, особено през последните 4-5 години, която поражда страхове към проблем, който реално у нас не съществува. Опасността идва от насаждането на антидемократични, антитолерантни и антиевропейски нагласи сред някои слоеве от българското население. Това всъщност е в основата на опасността от обратна ребалканизация  като обратна негативна поляризация, основана на недоверие, страх и омраза към чужденеца, а и изобщо към другия, различния от нас.

Все пак трябва да отбележим, че независимо от тази опасност, която ще разгледаме по-нататък, като цяло положителните тенденции доминират над отрицателните.

Обяснението на проевропейските и продемократични промени в масовото съзнание през последните 10-20 години може да търсим в няколко направления.

На първо място е осъзнаване на предимствата на европейското членство за България, което се предполага да се отрази позитивно и на нашите съседи, ако те също се присъединят към Европейския съюз. Във връзка с това петото изследване на европейските ценности дава обилен материал. Така например през последните 10 години българите всъщност са преодолели, макар и не напълно и окончателно, пропагандната представа, че са най-нещастни в Европа. Изследването ясно показва, че повече или по-малко недоволните от живота си са намалели с 12.2% – от 48.6%  на 34.4%, а повече или по-малко доволните от живота си са нараснали от 51.4% до 63.6%.  Вече трудно може да се спекулира с това, че българите били най-нещастни на света и причина за това било евроатлантическото ни членство. Нараснало е значението на свободния избор на хората, на важността на работата и на свободното време. Това говори за разчупване и отваряне на хоризонтите пред осмислен и пълноценен живот, което изключва вайкане и самоожалване.

Рационалното осмисляне на преодоляването на балканските стереотипи, двоумения, безпокойства и предразсъдъци е сложен и продължителен процес. В този процес и сега наблюдаваме  известни „подводни камъни“, които няма как да не вземем под внимание.

Къде конкретно и какви са тези „подводни камъни“?

На първо място не може да не отбележим, че нарасналите позитиви към нашите съседи по отношение на тяхното европейско членство влиза често в противоречия с нарастване на някои от нашите вътрешни безпокойства, страхове и предразсъдъци. Затварянето навътре в националната идентичност закрива част от широката европейска перспектива. Изместването на фокуса към вътрешните проблеми на страната едновременно с известно нарастване на съмненията към ефикасността на нашето европейско членство е доказателство за това. Можем да оценим, че у нас през последните години фокусирането към вътрешните ни проблеми и липсата на достатъчни връзки с най-непосредствените ни съседи поражда по-скоро едно позитивно безразличие към тях, отколкото активно реално желание за засилване на връзките в процеса на тяхното европрисъединяване.

Не може да не отчетем и това, че известни негативни нагласи се наслояват особено през последните 4-5 години, когато срещу европейския и евроатлантически избор на България се води истинска пропагандна и информационна война, все по-открита и все още недостатъчно осъзната от хората като обект на това пропагандно въздействие върху тяхното съзнание.
Ако преди няколко години бе силен дебатът дали Турция да стане член на Европейския съюз, сега този дебат затихна не само поради явното отклонение на ислямисткото ръководство на Ердоган от европейския път на Турция. Просто силите, които раздухваха този дебат, противопоставяйки го на връзките ни с „традиционните ни партньори“ –  най-вече и преди всичко Русия – получиха така да се каже удовлетворение от това, че Турция вече не се стреми към Европейския съюз, а се обръща към ислямския свят.

Пропагандната война против евроатлантическа България

се води по няколко основни направления:

На европейския избор на огромното мнозинство от българите се противопоставя някакъв „автентичен и  традиционен“ национализъм, по-точно е да се каже едно примитивно патриотарство, което цели отклоняването ни от европейския и евроатлантически избор.

Основава се на предпоставката за „заплашената“ идентичност на българите във все по-глобализиращия се свят и страха да не  изгубим „българското“ сред универсалните общочовешки и демократични ценности, които всъщност мнозинството българи напълно споделят. Чувството ни за европейска принадлежност се подлага на изпитание чрез пропагандни опити за противопоставяне между националното и европейското като се опитват скрито да ни пробутат някакъв „евразийски избор“. В „Медии и пропаганда след Студената война“ този проблем се анализира подробно от Димитър Вацов, Боряна Димитрова и други изследователи. Изследването не случайно показва, че за 10 години се е повишило макар и с малко доверието във всички основни обществени институции – здравеопазване, образование, църква, армия … с две изключения, едно от които е официозния печат за сметка на много по-свободните социални медии (интернет).

Медийната ребалканизираща пропаганда образно казано се изразява в това, че ако преди Освобождението националните ни герои носеха европейски одежди, то днешните „патриоти“ ги представят в национални потури, пояси и калпаци. Вместо борци за народно освобождение, те са изобразяват преди всичко като юнаци, които играят народни хора, газят в ледени води и развяват байраци. В завладените медии това се представя като автентично и „истински българско“, а не като карикатура на истинския възрожденски патриотизъм.

Насаждането на неоправдани страхове

е следващата линия, по която се атакува европейското самосъзнание на българите.

Атакуват се общочовешките ценности, които се представят за „евроатлантически“ като се внушава или че такива няма, или се представят за „провалени“, макар да маскират това само като провал на някакъв неясен „неолиберализъм“. Никъде няма пояснение, че всъщност се воюва точно срещу ценностите на либералната демокрация – срещу политическата ни свобода, равенството пред закона, срещу справедливостта, плурализма, разделението на властите, правовата държава, против независимо от държавната власт гражданско общество, автономията на личността и против елементарните човешки права.

Изследването показва в много отношения тревожно нарастване на недоверието и подозрителността в социалните отношения. Наистина това е елемент от българския манталитет от столетия, но подозрителност по отношение на цели социални групи, разделени по расов, етнически или религиозен принцип поражда основателна тревога.

Според нас не става дума за устойчивостта на българския манталитет, а за нарастване на недоверието в някои ключови аспекти на светоусещането на българите, което подкопава техния продемократичен и проевропейски консенсус.

Но да започнем по тази тема все пак с един положителен факт. Ако през 1990 г. 69,9% смятат, че по принцип трябва да се внимава много с повечето хора, според данните от третата вълна на изследването на европейските ценности (1999) относителният дял на същата категория хора нараства с до 73.2%. Според четвъртата вълна на изследването (2008) този дял вече достига до 82,1%. Позитивното е, че настоящата пета вълна на изследването през 2018 г. показва за пръв път, че тази тенденция спира да нараства и се наблюдава даже малък спад до 81.9%.

Но негативните нагласи обхващат нарастване през последните 10 години на подозрителността и недоверието към съседство с почти всички социални групи, които се изследват – емигранти/ чуждестранни работници, представители на други раси, към хомосексуалисти, евреи, цигани, мюсюлмани и даже към християни. Единствено към наркоманите се проявява намаляване на нетолерантността.

За 10 години повече от три пъти (от 18.1%  на 56.1%, т.е.!)  се увеличават тези, които не желаят за съседи емигранти/чуждестранни работници. Това е показателно за внушаваните от определени политици и медии през последните 4-5 години несъществуваща специално за България опасност от „бежанско нашествие“, което щяло „да унищожи“ нашата национална идентичност.

Това е може би най-показателен пример за успеха на антитолерантната и антидемократична пропаганда в България.

Показател за това, че в българското общество определено свободно се разпространява расистки възгледи се вижда от факта, че с 16.1%  нарастват тези, които не желаят да имат за съседи хора от друга раса (от 21.2% на 37.3%) и със 17.1%  на тези, които не желаят за съседи  цигани (от 49.5%  на 66.6%).

В същото време с 9.5% са се увеличили тези, които не желаят за съседи хомосексуалисти (от 54.9 до 63.4%), с 3.7%  нежелаещите да имат за съседи евреи (от 14.9% до 18.6%), с 1.2% нарастват нежелаещите за съседи мюсюлмани (от 19.5% на 20.7%), а с 5.5% (от 5.9% до 11.4%) са се увеличили и тези, които не желаят за съседи християни.

Тези тревожни данни свидетелстват за нараснало недоверие и скрито напрежение между основни социални групи в обществото. Обяснението е свързано не толкова с някакви реални факти на сблъсък, а за провокирано противопоставяне, което се мултиплицира чрез медиите като опасност, внушаваща страх и недоверие.

Българите са отворени към света, но искат и да са добре защитени от външни влияния. Ние външно сме отворени, но се затваряме в себе си, когато се боим да не нахлуят в нашето собствено пространство. Тази смяна на фокуса Боряна Димитрова нарича  преход

„от политики на отвореност към политики на идентичност“.

Тя се проявява като едновременно „отваряне към света и жажда за национално попечителство. Между тези са две ценности се люшка днешният българин“. Отварянето към нашите съседи съжителства със затваряне към външното, чуждото, непознатото, неразбираемото от нас. „Искаме да сме в големия свят, но е все още силна носталгията по малкото общество, към обществото с ясно очертани граници“.  (Димитрова, Боряна, Отвореност към света и жажда за национално попечителство – ценности, между които се люшка българинът)

Тук веднага може да добавим, че всъщност „жаждата за попечителство“ е наистина видима сред по-зависими слоеве и групи от населението, но като цяло изследването показва, че за 10 години са намалели тежненията за силна авторитарна власт, която да не се съобразява с представителните демократично избрани институции. Намалява и убеждението, че не трябва да управляват избрани от народа политици, а военни (авторитарен режим) или някакви „независими експерти“. Може би обществото бавно и трудно, но неотклонно започва да осъзнава, че незаинтересоваността от политиката е също така политика в нечий и при всеки случай не в нашия интерес, а това да управляват неполитически лица като военни (генерали), или „експерти“ съвсем не отменя необходимостта от политическа компетентност и  култура на управлението, които за съжаление все по-рядко наблюдаваме през последните 17-18 години.

В заключение може да обобщим, че на позитивното развитие към европеизация на отношенията ни с нашите съседи се противопоставя изкуствено раздухвани вътрешни проблеми и противоречия, което цели да отклони България и нейните съседи от европейския избор. Данните от изследването обаче показват, че това трудно може да стане, поради много по-дълбоките и същностни проевропейски промени в масовото съзнание. Но това  не означава, че на опитите за противодействие на европеизацията чрез антиевропейска и  антидемократична пропаганда не трябва да се обръща сериозно внимание и противодейства. Необходимо е да се разкриват реалните факти, които разсейват внушенията на пропагандата и нейните фалшиви новини.

*В тази статия са използвани данните от Петата вълна на изследване на европейските ценности, проведена през 2018 г., предоставени ми от екипа на  European Values Study, България.

Литература:

Владимиров, Желю, Иван Кацарски, Момчил Баджаков, Тодор Тодоров, България след 1997. Ефекта на тунела. С.2000.

Димитрова, Боряна, Влиянието на антидемократичната пропаганда върху българското обществено мнение: психологически натиск и политическите избори. – Медии и  пропаганда след Студената война. Критика и хуманизъм, кн. 47, бр. 1,  2017, с. 69-92.

Димитрова, Боряна, Българите и европредседателството: Преди и след.

Димитрова, Боряна, Отвореност към света и жажда за национално попечителство – ценности, между които се люшка българинът.

Фотев, Георги, Ценности срещу безпорядък, С., Изток-Запад, 2009.

Фотев, Георги, Преоценка на ценностите в българското общество. – Европейските ценности в днешното българско общество. Университетско издателство „Св. Климент Охридски”. С. 2009, с.11-30

Якимова, Милена, Димитър Вацов, Експроприиране на недоволството: български популизъм, локални интереси и руска пропаганда. – – Медии и  пропаганда след Студената война. Критика и хуманизъм кн. 47, бр. 1 2017, с. 51-68.