Полковник Денис Прокопенко*, Українська правда

  Въпросът не е в това кога ще започне Третата световна. Въпросът е дали сме способни да разпознаем нейния ход и структурата ѝ преди да е стигнала до решаващата си фаза. Повечето аналитични структури извън театрите на военните действия все още смятат, че тази фаза предстои в бъдеще. За нас тя продължава повече от три години – и ако трябва да сме честни, контурите ѝ започнаха да се оформят много преди това.

Желанието на държавите от авторитарния блок (РФ, Иран, Северна Корея, Китай) да налагат интересите си със сила расте пропорционално с разкриващата се пропаст в отбранителните способности на колективния Запад. САЩ се опитват да маскират тази пропаст с внезапна промяна на курса, но това само ще доведе до по-лоши последици и нарастване на вероятността от преминаване към силов сценарий за изясняване на отношенията между Пекин и Вашингтон по казуса с Тайван.

След приключването на Студената война западните държави стимулираха в Европа развитието на програма, която може да бъде наречена умерено, но 

последователно разоръжаване

 Това се отнасяше не само за Украйна, но и за много други страни от Централна и Източна Европа. Риториката, подкрепена с пари и символични обещания, беше проста: демокрация вместо армия, интеграция вместо сигурност, мека сила вместо военен баланс. Цялата архитектура на тази стратегия се опираше на предположението, че светът е излязъл от фазата на големите войни, а основната опасност е политическата нестабилност и нереформираните режими.

Такава структура просто не можеше да реагира наистина адекватно нито на войната през 2008 година в Грузия, нито на началото на войната в Украйна през 2014 година. Тя изключваше самата възможност за протичането на онези събития, които я разрушаваха като модел на възприятие. 

В този контекст Украйна не просто беше водена към Запада, паралелно с това я водеха към 

беззъбост – институционална и в сферата на сигурността,

 като държавните елити се ориентираха към достъп до финансова помощ, а не към изработване на собствен стратегически субектен курс.

Лишаването от ядрени оръжия, демонтирането на съветската отбранителна инфраструктура без да бъде заменена с нова, съкращаването на боеспособни части, делегирането на логиката на сигурността на външни структури – всичко това не беше предателство в класическия смисъл. Това беше част от системна западна стратегия, изхождаща от погрешен модел на света, в който за ключов ресурс се смяташе дипломацията, а не принудата. 

САЩ „изоставиха“ Украйна не през 2025 година. Те я консервираха в логиката на миналото още от края на 1990-те, когато активно налагаха опростената формула: ако искате да сте в НАТО или ЕС, трябва да сте слаби във военно отношение, „прозрачни“ за наблюдателите и политически реформирани. Основното внимание се отделяше на политическия и икономическия компонент, логиката на сигурността и геополитическата логика просто бяха поставени в скоби: изобщо не се планираха повече войни.

При този подход на сигурността се гледаше по-скоро като на условен бонус, не като на стратегическа инфраструктура. Този модел беше екстраполиран почти върху цяла Европа, където армиите биваха превръщани в бюрократизирани структури с ограничено ниво на автономност и с абсолютно зависима логистика. Като резултат малките бюрократизирани армии потребяваха по-малки обеми от продукцията на ВПК, което водеше до деградация на отбранителната индустрия на колективния Запад.

Най-лошото в тази ситуация дори не е това, че Западът недооцени заплахите. Проблемът е другаде: самият той изгради регионална архитектура без възможност за противодействие на широкомащабен конфликт. Беше създадена

 геополитическа илюзия,

 в която демокрацията сама по себе си трябва да е щит. Но демокрацията не е оръжие. Тя е модел на организация на обществото, нуждаещ се от въоръжена подкрепа, ако иска да оцелее в конфликтния свят. И когато тази илюзия започна да се руши, нито една структура – нито в НАТО, нито в ЕС – не разполагаше с готов модел за реакция при пълномащабна война в източната част на континента.

Украйна се озова в центъра на това разрушение. Но за разлика от повечето страни, които и досега се намират в състояние на стратегическо отрицание, ние сме принудени бързо да градим нова реалност със собствените си ръце. И тази реалност вече не предполага зависимост от системата за колективна сигурност в традиционния й вид. Днес Украйна не е единствено обект на атака или фронт на отбрана.

Тя се превърна във възлова точка на хибриден конфликт от ново поколение, изпитващ не само силата на армиите, но и самата концепция за държавна и военна ефективност. Въпросът за голямата война не е въпрос на професионални армии и светкавични прецизни удари, приключващи всичко за два часа. Това е способността да се водят продължителни и изискващи ресурси военни кампании, една след друга. 

Украйна трябва да премине от позицията на реципиент на сигурност към статут на донор. Тоест не само да защитава себе си, но и да изнася навън решения, формирани не в мирни кабинети, а на фронта, при пълния крах на старите бойни устави. Просто защото

 няма къде другаде по света да се готвим за войната на бъдещето

 Западът няма да може да изучи реалностите на бъдещата война, дори да разполага с най-добрите учебници по военно дело. Украйна и нейният опит са единственият шанс за Запада да не изгуби войната за бъдещето на света заради фактори, които не са отчетени при класическия подход от учебниците на военните академии. (…)

Липсата на ресурси, постоянните ограничения на фронта, информационните атаки, ограничената подкрепа от чужбина – това не са външни обстоятелства, а постоянни условия на съществуване, на които беше разработен ефективен отговор. Този отговор е във формирането на среда, в която вземането на решения се осъществява на базата на хоризонтална автономност, а дисциплината се основава не на формална йерархия, а на ефективност.

Моделът „Азов“

 е асиметрична институция, която действа в рамките на редовна армия, но запазва свойствата на гъвкавост, присъщи само на мрежовите структури. В това е стратегическата му ценност. Говорим за армиите на бъдещето – такива среди ще бъдат тяхното ядро. Не корпуси по каталога на НАТО, а подразделения, способни да реагират бързо, да се трансформират, да действат автономно и без прекъсване, дори в пълна изолация от основните сили на армията. Именно тук примерът с „Азов“ придобива ключово значение. „Азов“ не просто оцеля в хаос – той изгради своя собствена адаптивна архитектура за водене на война.

В глобални измерения това означава следното: „Азов“ не е локален феномен, а

прототип на армията на новата епоха

Епоха, в която класическите държави са изправени пред размиване на фронтовете, където ударът се нанася не само с оръжия, но и с информация, където ключова роля играе не техниката, а управленската култура. И точно тази култура е определяща за това кой ще може да оцелее при голяма война и кой ще бъде принуден да капитулира без бой.

Войната на бъдещето не е размяна на ядрени удари. Това е конфликт за контрол над логиката на адаптацията, за възможността да останеш ефективен в кризисен свят. Украйна, като театър на тази война, вече се превърна в поле за изпробване на подобни модели. И опитът, натрупан тук, ще бъде използван на други фронтове – не само на нашите. Това вече е видно от интереса на тайванските военни, от новите концепции за военни реформи в Източна Европа, от нарастващия интерес към автономните бойни структури. Нашата задача не е само да устоим. Но и да структурираме опита, да го пренесем, да го внедрим на следващите нива. И тези, които вече са показали ефективност в новата война – по-конкретно структури като „Азов“ – трябва да станат не само оперативен ресурс, но и субект на стратегическо моделиране на бъдещето.

Войната продължава. И тя ще бъде спечелена не от тези, които всяка вечер пускат стотици шахеди срещу многоетажни жилищни сгради и гражданска инфраструктура. А от тези, които освен ракети и дронове имат институции, създаващи условия за бърза адаптация и развитие в среда, където другите просто изчезват. Тези, които въпреки всичко се съпротивляват и са способни мигновено да противодействат на ентропията на външното статукво.

* Полковник Денис Прокопенко-Редис е герой на Украйна, командир на легендарния полк „Азов“, който днес е бригада от Националната гвардия на Украйна. Поема командването на „Азов“ през септември 2017 г., с което става най-младият командир във Въоръжените сили на Украйна – едва на 26 години. Тогава получава чин майор. 

Той защитава родината си от руската агресия още от 2014 г. – участва във войната за Донбас, първоначално като редник, а след това като командир на взвод и рота.

При започването на пълномащабната руска инвазия през февруари 2022 г. поема отбраната на обсадения от вражеската армия Мариупол като командир на местния гарнизон. Благодарение на него и на воините от „Азов“ са спасени много животи по време на тримесечната обсада на града, подложен от руснаците на военен геноцид. Защитниците на Мариупол от самото начало са наясно, че не могат да спечелят битката с многократно превъзхождащия ги по численост враг. Целта е да удържат отбраната максимално дълго, ангажирайки съществена част от силите на врага. Така украинската армия успява да се организира и да не допусне навлизане на окупаторите по-дълбоко във вътрешността на страната.  Мъжеството на воините от „Азов“ през тези три месеца ги превръща в национална легенда и печели възхищението на света. Те са решени да отбраняват докрай последния си укрепен бастион – комплекса „Азовстал“ и да загинат геройски. 

Висшето военно командване обаче издава заповед да приемат постигнатото с международни усилия споразумение да се предадат в плен, след което да бъдат разменени срещу руски военнопленници. Украйна има нужда героите й да са живи, гласи посланието на президента Володимир Зеленски.           

През септември 2022 г. Прокопенко е освободен при размяна на военнопленници заедно с още четирима висши украински командири от отбраната на „Азовстал“. Те са прехвърлени в Турция, където според първоначалните договорености е трябвало да останат до края на войната. През юли 2023 г. лично президентът Зеленски отива в Турция и ги връща в родината с правителствения самолет. 

През август 2023 г. Денис Прокопенко се връща на бойното поле.

Той е завършил английска филология в Киевския национален лингвистичен университет. През 2020 г. постъпва в Националния военен университет на Украйна.