Валуевският циркуляр (1863 г.): когато царска Русия забранява книгопечатането на украински език

Д-р Евлоги Станчев

На днешната дата, 30 юли 1863 г. (18 юли по стар стил), министърът на вътрешните работи на Руската империя Пьотр Валуев изпраща циркуляр до цензурните комитети в Киив, Москва и Санкт Петербург, с който се забранява публикуването и разпространението на религиозни и учебни книги на украински език. Разрешено остава единствено отпечатването на художествена литература на украински, макар че по неофициални инструкции на министър Валуев в някои случаи забраната се разпростира и върху този жанр. Документът остава в историята с наименованието

„Валуевски циркуляр“

Мотивът за забраната са подозренията на царската власт за нарастващи „сепаратистки“ настроения сред поляци и украинци в тогавашните западни и югозападни губернии на империята. Трябва да се има предвид, че Валуевският циркуляр е издаден в контекста на полското Януарско въстание (1863–1864), което е подкрепено от части от украинското население и което представлява сериозно предизвикателство за руския имперски режим. Това е времето, когато по-консервативната част от руското обществено мнение започва все по-често да възприема украинофилите като оръжие в ръцете на „полската интрига“. 

Също така е важно да се припомни, че според официалните разбирания на царска Русия украинците не представляват самостоятелен народ. Те са възприемани единствено като етнографска разновидност на голямата „общоруска нация“ (заедно с руснаци и белоруси) и са административно обозначавани с термина „малоруси“. От тази перспектива разцветът на украинската култура през десетилетията преди Циркуляра се възприема в Петербург като предпоставка за обособяването на самостоятелна „малоруска народност“ и в този смисъл като сериозна заплаха за единството на руската държава.

Валуевският циркуляр е един от основните епизоди в усилията на царската власт относно трайната

русификация

на украинските земи – процес, започнал още през XVIII век с ликвидацията на казашката автономия и продължил с постепенната централизация, в рамките на която се вписват упадъкът и в крайна сметка закриването на Киево-Могилянската академия. По време на управлението на Николай I министърът на народното просвещение Сергей Уваров формулира прочутата „теория на официалната народност“, поставяща акцент върху триадата „православие, самодържавие, народност“ и предоставяща идеологическата рамка за политиките на централизация и ограничаване на организираните публични прояви на неруски идентичности. Рестриктивните политики са продължени и дори изострени от Александър II, който инициира мащабна програма по русификация на западните и югозападните губернии на империята. Именно това е сред основните причини в историческата памет на поляци, литовци и украинци „Царят освободител“ да има подчертано негативни нюанси. 

Конкретно по отношение на репресиите срещу украинската идентичност Валуевският циркуляр е продължен от Емския указ (1876 г.), който на практика забранява изцяло публичната употреба на украински език в империята. В крайна сметка тези мерки водят до практическото ликвидиране на официално издаваната украиноезична литература на територията на царска Русия за няколко десетилетия напред. Въпреки този тежък удар обаче украинската национална идея не преустановява своето развитие. Напротив, тя постепенно измества досегашния си фокус от чисто културната сфера по посока на политиката – нещо, което ще има видими последствия в началото на следващото столетие и особено в контекста на разпадането на Руската империя през 1917 г.