Илиана Славова

Днес Съединените щати на Америка трябва да празнуват. Но Америка е в беда. Сияйният град на хълма, страната записала „благословиите на свободата“ в първото изречение на своята Конституция, сега е в ръцете на пощурял автократ и свитата му. Под лозунга да я направят „отново велика“ (само какъв цинизъм!) заличават светлината и достойнството ѝ, рушат устоите ѝ, съюзени с най-заклетия ѝ враг – самодоволно потриващ ръце зад зидовете на Кремъл. 
Всъщност Америка винаги е била велика. До ерата Тръмп. Днес я лишават от идентичност.  Днес 

Америка е унижена и поругана

 Президентът ѝ флиртува с евразийската сатрапия от блатата, сбъдва извратените сънища на нейния господар... За ужас на свободния свят. 

Лесно е днешната Америка да бъде упрекната и обругана, дори отписана. Но Америка винаги ще е повече от това, което изглежда днес. Защото създаде мечта. Толкова ярка, че озаряваше дори мрака зад Желязната завеса. Ние, които живяхме в комунизма, черпехме сила от нея. Това не е реквием за Америка, а трибют. 

Избягвам да гледам на политиката лично, още повече – да пиша лично за нея. Но този път ще е лично. Всеки от нас, помнещите времето на несвобода, има своята лична история с Америка. За децата на номенклатурата вероятно беше големият враг отвъд океана, макар че и те мечтаеха за дънки от „Кореком“ (в соцмагазините ги нямаше дори под рафтовете) и чакаха да пуснат някой американски филм по кината, че пролетарският патос на съветските  беше писнал на всички ни в късния соц. Тези, които тайничко слушахме с бащите си „Гласът на Америка“ и „Свободна Европа“, мечтаехме за свят като онзи в Щатите. Да имаш свободата да изречеш всичко и да направиш каквото ти казват собствената ти съвест и разум. Ликувахме когато американски  спортист побеждаваше руснак – на терена на Студената война го приемахме като победа на своя отбор. Слушахме Елвис, Луис Армстрог, Франк Синатра… Имахме своите бягства в пространствата на духа – в тях Америка беше нашият 

антидот срещу комунизма

 Знаете ли как се издържа, час по военно обучение (задължителен предмет в гимназията), в който учителят ти говори  за „бъдещата война“ като нещо неизбежно и „победата на Съветския съюз“ като предопределеност?  И това на фона на съветско знаме, опънато над дъската редом с българското, и портрет на Леонид Брежнев – тогавашния върховен лидер на съветската комунистическа партия.  Представях си звездния флаг на Америка на мястото кървавия съветски парцал и портрета на Роналд Рейгън на мястото на Брежнев, и реакцията на учителя - ако фантазията ми внезапно се материализира. Ами да, наивно е. Но се кикотех вътрешно и гледах да не ми личи много.  

Но далеч не всичко беше тийнейджърски щуротии. Съученик беше приет във Военноморското училище във Варна. На новобранската си вечер ми каза: „Когато отида там, само да се кача на кораб…  Ще обърна оръдията срещу братушките.“  Молех се командирите му да не усетят с каква нагласа е, но са усетили. Последва изпитаната комунистическа схема, при която несъгласният се обявява за луд и принудително се изпраща в психиатрия. Сега апологетите на онова време обясняват как през 80-те 

комунизмът бил с човешко лице - не е вярно

Тогава не вярвахме, че системата ще рухне толкова скоро, но онзи дух на свободата, олицетворяван от Америка, беше заразен. Така за изненада на всички реших да кандидатствам руска филология – защото ми беше писнало от програмите по руски език, внушаващи на учениците комплекс за малоценност от „големия брат“ („старший брат“ казват руснаците). Учителите просто ги възпроизвеждаха. Искаше ми се някой да има смелостта да каже на децата, че българската държава е по-древна от руската и Московията не е старшият, а младшият „брат“. Колко му е? Ако толкова искаш нещо, правиш го. 

Слава Богу, режимът на Живков падна и бунтарството ни придоби съвсем нов хоризонт. Доста по оптимистичен от неравната битка със система, която смилаше всяко несъгласие. 

Станахме поколението, което даде енергия на промяната. Ликувахме по площадите. Толкова обзети от духа на свободата, че нищо не ни изглеждаше страшно, нито невъзможно. През лятото на 1990-а, когато БКП открадна първите демократични избори,  бяхме по улиците, в палатковия Град на истината пред президентството, окупирахме Софийския университет, започнахме гладна стачка срещу тогавашния президент Петър Младенов, който искаше да изпрати танкове срещу протестиращите граждани. Накарахме го да си подаде оставката. 

Плашеха ни, че към София са тръгнали трактори и ще ни пометат от Университета – не се огънахме. В интерес на истината, имахме много защитници. Духът на свободата беше навсякъде. Един шофьор на тролей просто спря пред централния вход и дойде при нас (гладуващите студенти седяхме  на стъпалата между паметниците на Христо и Евлоги Георгиеви): „Не бойте се, с колегите ще блокираме София, нито един трактор няма да стигне до вас!“ Идваха хора и казваха:

 „Деца, вие измихте лицето на България.“ 

Не се чувствахме герои, просто правехме каквото е нужно. Знаехме какво общество искаме, защото дълго го бяхме мечтали, слушайки „Гласът на Америка“.  

През следващите години наследените от ДС структури се опитаха да смачкат и изпратят в забрава точно нашето поколение, в чиято енергия видяха заплаха, но това е тема за друг разговор.        

Америка беше вдъхновение в стремежа ни да станем част от свободния свят. Впоследствие  усилията се насочиха към Европа, но американското лидерство си остана онази опора на демокрацията, която ни даваше усещане за сигурност. Доскоро.        

Не знаем накъде ще поеме американското общество. Но онази Америка на бащите-основатели, страната с голямо сърце, която президентът Рейгън нарече „сияен град на хълма“, идеалистична, смела и честна – не може да бъде заличена, защото създаде реалност, по-голяма от самата нея.   

И дори Америка да забрави коя е, Старият свят ще помни. Защото във вените на нашата демокрация тече нейната мечта.   

Честит 4 юли, Америка!