Димитър Попов

Политиците са във ваканция и през август скандалите в страната постепенно утихват. Сезонът завършва с редовно правителство, което макар и в малцинство, има достатъчно подкрепа да управлява срещу една разбита и нееднородна опозиция. Правителството на Росен Желязков е най-стабилното правителство в последните 5 години и може да се каже, че с него завършва тежък период на дълбока политическа криза, на чести парламентарни избори и на слаба централна власт. 

Времето от 2020 до 2025 година има политически характеристики, които го правят един от най-опасните периоди в демократичната българска история – период, в който 

можеше да стигнем и до гражданска война 

дори. Няколко са основните характеристики на това време.

Едната е, че държавата беше пред разпад. Държавните институции работеха в режим на изчакване, а служителите в тях нямаха никаква сигурност за местата си и уплашено чакаха следващите избори. Правителствата се сменяха през 6 месеца и за да не сбъркат някъде, повечето държавни институции минаха в минимален работен режим. Гражданите свикнаха да не разчитат на властта и това особено личеше в периоди на природни катаклизми като пожари или наводнения. Мнозинството смяташе, че страната върви към пропаст, чието дъно изобщо не се вижда. В такива периоди хората се затварят в по-малки оцеляващи групи по интереси и пасивно изчакват битките по върховете да отминат, а те да оцелеят въпреки тях.

Появи се огромното мнозинство от над 63% избиратели, които 

отказват да гласуват на изборите

 Останалите 37% се разделиха на воюващи твърди ядра, които не понасят съседа, лидерите, международното положение и себе си дори. Битките между тези яростни и много ядосани хора се изродиха в гласуване за нашите напук на вашите, което задълбочи политическата криза, направи я хронична и на моменти заплашваше да пренесе битките от урните на улицата.

Кризата роди и партии, които използваха сляпата ярост на избирателите за да наложат скрити олигархични, икономически, чужди държавни, а понякога и лични интереси. Ако преброим партиите, пръкнали се в този период, ще видим че те наближават двуцифрено число. ИТН, ПП, ДБ, Български възход, Възраждане, Изправи се /Мая Манолова/, МЕЧ, Величие... Всички минаха през парламента, някои печелеха избори, участваха във властта, а други трайно заеха патриотичния сектор. Повечето от новосъздадените партии бяха близки до президента, по тази причина говореха за твърда ръка, за ред, за патриотизъм. Единствено ПП и ДБ бяха различни проекти, проевропейски, но тъй като разчитаха на подкрепа от чужди институции и от сенчести олигарси, те не успяха да спечелят избиратели извън твърдите си привърженици, а освен това се оплетоха в мрежа от корупционни скандали, които сега заплашват самото им съществуване.

Символът на този период на нестабилност 

беше президента, който използва президентската институция и като бухалка, и като отделна независима власт, и като опозиция на правителството и на парламента. Той беше човекът, който сваляше и качваше на власт правителства, и за съжаление това хареса на голяма част от българското население. Отдавна е известно, че много българи мечтаят за твърдата ръка на някой генерал. Високият рейтинг на президента през тези години показа колко крехка е всъщност базата на българската демокрация. Масовият избирател искаше нов месия, генерал, който да накаже виновните и да осигури безопасност и ред в държавата, а авторитарното управление на много хора им се струваше единствен лек срещу разпада на държавата. Румен Радев популистки използва страховете и през служебните си правителства установи автократична власт за дълги периоди от време. Не случайно той се превърна в символа на политическата криза, като я започна с вдигнат юмрук през 2020 година. 

Сериозен принос за кризата имаха и традиционните центристки партии ГЕРБ и ДПС. Техните лидери Борисов и Пеевски станаха мишена на сериозен натиск да се предадат и да излязат от политиката, и това го искаха враговете им и вътре, и вън от страната. Тъй като лидерите отказаха, двете им партии се превърнаха в мишени и генератор на политически битки и разломи, чиято крайна цел беше оцеляването на техните лидери. Тази битка завърши със създаването на редовното правителство на Росен Желязков, който отне правомощията на президента да управлява и върна ГЕРБ и ДПС във властта. През тази година се случи и пълната реабилитация на Борисов и Пеевски, които бавно и методично поемат контрола върху властта, а макар и формално в малцинство, правителството е добро доказателство, че успяват. 

Властта си влиза в правомощията и министрите се заеха да вършат някаква работа, отлагана години наред от различни кабинети. Пак се работи по завършването на магистралите, работата по Плана за възстановяване и устойчивост ще вкара 5 милиарда в държавата, МВР започна акции за овладяване на престъпността и особено на инцидентите по пътищата. Рано е да се каже дали усилията ще имат резултат, но поне са налице, а това е солидна крачка напред в сравнение с безвремието от последните години. 

Положителна е и оценката на избирателите. Последното социологическо изследване на Галъп (колкото и да го поставяме под съмнение, б.р.) показа, че ГЕРБ и ДПС Ново начало на предсрочни избори ще бъдат първа и втора политическа сила с 25 и 17%, изпреварвайки всички останали с над 5% разлика. Този обрат ясно показва, че създадените по време на кризата партии губят доверие, а президентът, чийто мандат изтича догодина, вече не се възприема като център на власт и необходимата твърда ръка. Желанието за стабилност и предвидимост са победили стремежа към промяна, който беше завладял мнозинството през 2020 година.

Ето защо новият политически сезон, който започва през септември, няма да донесе особени изненади. Стабилизацията на властта ще продължи и ГЕРБ, ДПС Ново начало, ИТН и БСП ще удължават живота на това правителство най-малко до президентските избори. Рейтингите показват, че времето работи за тях и те едва ли ще позволят това да се промени.

Промяна може да има около президентските избори, но тя ще зависи от две неща. Първото - ако процесите на нестабилност в ППДБ доведат до разпадането на тази коалиция. Второто – ако Възраждане изгуби подкрепа, като стане трета или четвърта политическа сила, а възходящият рейтинг, който партията имаше, стане низходящ. В такава ситуация ППДБ и Възраждане вече няма да са политическа заплаха, което ще е 

сериозно пренареждане

 в политическото пространство и ще изкуши техните противници да ги натикат в ъгъла съвсем. Ако е сигурно, че ГЕРБ и ДПС ще са първа и втора политическа сила и догодина, логично е Борисов и Пеевски да поискат парламентарни избори след президентските, и дори заедно с тях. 

Борисов е предвидим политик, като такъв се очертава и Пеевски. Те и двамата внимателно следят социологическите проучвания и се съобразяват с настроенията на избирателите. По тази причина в началото на новия политически сезон те няма да предизвикат никакви сътресения, но е възможно догодина, през лятото, ако предпоставките са налице да се замислят за нови парламентарни избори. Едва ли обаче ще ги направят преди да има избран нов президент и преди той да встъпи в длъжност. Борисов няма да рискува с още едно служебно правителство на Радев. Тъй като новият президент встъпва в длъжност в началото на 2027 година, най-рано предсрочни избори може да има през пролетта на същата година. Ако Борисов сметне, че са необходими, разбира се…