С враг врагувам - мера според мера,
с благ благувам - вера зарад вера...

На 29 октомври 1914 г., преди точно 111 години, трагично приключва земният път на Пейо Яворов (Пейо Крачолов) – един от най-великите и разтърсващи български поети, баща на символизма у нас, драматург и пламенен революционер.

Поетът, събрал порива на страстната си любов към Македония и към любимата жена в кратката строфа "Аз не живея, аз горя", намира смъртта си едва на 36 години.

Той слага край на живота си, съкрушен и прогонен от обществото. Това е вторият му, този път успешен, опит за самоубийство. Първият е година по-рано, през 1913 г., в нощта на смъртта на съпругата му Лора Каравелова. Тогава Яворов се прострелва в слепоочието, но оцелява, губейки зрението си.

Именно тази трагедия ражда клеветата, която го довършва. Обвинен, че е убиец на Лора, изправен пред унизителен съдебен процес и отхвърлен от мнозина, слепият поет прекарва последната си година в пълна агония, преди да посегне отново на живота си с огромна доза отрова и куршум.

Освен като литературен гений, Яворов остава в историята и като един от най-близките съратници на Гоце Делчев и деец на Вътрешната Македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Той е войвода и до последен дъх преживява съдбата на македонските българи и разпокъсаното си Отечество.

Особено покъртителни остават думите в прощалното писмо, което поетът пише на Тодор Александров:

"Кажи на Македония, когато отидеш там, че нейният син (аз се считам за неин) умря в свободна България, увенчан с една най-мръсна клевета. И когато тя бъде свободна, нека един другар дойде на гроба ми и каже: “Поздрав от нашата майка мъченица – тя вече е щастлива!”