Огнян Минчев*

Русия не е труп - нито може да бъде занулена по какъвто и да  е начин предвид на своите размери, мащаби и потенциали за участие в международната система. Но в резултат на авантюристичната агресия в Украйна, Русия ще загуби значителна част от своя стратегически  потенциал, икономически ресурси и статут на участие в международната система. Русия е христоматиен пример за това как една империя не разбира императивите на времето, което обитава и губи както интелектуалните, така и моралните си ресурси по посока на възможно съхраняване чрез промяна.

Когато Британия излезе с огромни поражения - стопански, демографски и стратегически - от Първата световна война, имперският елит в Лондон насочи основните си усилия към спасяване на империята. Дори логистиката на британската имперска конструкция изискваше много повече ресурси, отколкото следвоенна Британия бе в състояние да отделя. Грижата за съхранението на империята отклони вниманието на Лондон от Европа и - заедно със стратегическия упадък на Франция - допусна възхода на Хитлеровия нацизъм в Германия. Оттук идва и мюнхенското самоунижение от есента на 1938 г. -

компромис на всяка цена с Хитлер

за да остане фокуса върху "ремонта" на имперския упадък. 
След края на Втората световна война британският имперски залез е вече неудържим. Ключовата стратегическа роля на "разпоредител на моретата" е поета от  новия световен лидер - САЩ. Това, което може да бъде спасено от "славната империя, в която слънцето не залязва" е наследството от икономически и културни връзки и отношения на елитарно равнище между метрополията и извоюващите си една по една независимост колонии. Така се формира Британската общност - общност на доброволно споделяне на идентичност, наследена от колониалната епоха. Някои връзки в общността са по-силни от други. Някои страни остават по-близки, други - по-формално включени. Тази гъвкава структура функционира от дълги  десетилетия и е пример за успешна трансформация на имперско колониално  наследство.

Континенталните империи  се разпадат с по-големи катаклизми от колониалните, но логиката е една и съща. Модерната епоха създава нова доминантна общност - нацията - която се бори за своята еманципация от имперския универсум на всяка цена. Самата дефиниция на нацията като общност и като държава я  прави несъвместима с принадлежността към каквато и да е имперска структура. Руската империя оцеля доста по-дълго от другите традиционни империи, рухнали в пламъците на Първата и на Втората световна война поради своето превъплощение  в тоталитарния Съветски съюз. След разпада на Съветската империя Русия се изправи пред необходимостта да избира свой нов път - дали да бъде национална държава, демократична федерация или възродена империя. Какъвто  и път да бе избрала Русия, с разпадането на съветската империя тя имаше шанса да повтори - дори в по-успешен вариант - опита на Британската общност. Общността на независимите държави бе декларирана като наследник на разпадналата се империя, но нейното съществуване беше и си остана твърде номинално.

Русия имаше огромни шансове да се превърне в център на една нова международна общност. Под нейн контрол остана "лъвският дял" от икономическия  ресурс на бившия Съветски съюз - в частност енергоизточниците. Руският език и породената от него културна традиция останаха "лингва франка" на постсъветското пространство. (Днес в Украйна воюват рускоезични срещу рускоезични.) Единственото условие за успех на новата Общност на независимите държави бе свободата - доброволното участие. Британската общност спази това условие. Русия - не. След първоначалната стратегически вярна позиция на Елцин - 

вземете толкова суверенитет колкото можете да упражнявате

отношенията между бившата колониална метрополия и нейните "съветски републики" поеха в изцяло грешна посока. Преди всичко, Русия се изкуши да използва масирано класическия инструмент на имперски контрол - етническия конфликт - в отношенията си в постсъветското пространство. Разгроми грузинската амбиция за независимост с пряката подкрепа и чрез военни престъпления в Абхазия и Осетия. Не успя да удържи чеченския прецедент в Северен Кавказ и проведе двете чеченски войни... Окупира Приднестровието. Постепенно през 90-те години - с усилията  на водещи фигури  на съветските специални служби като Примаков - се появиха първо теориите, а след това и практиките на "легитимната руска сфера на влияние" в постсъветското пространство. Енергийните доставки все по-често се използваха като оръжие за саморазправа с неугодни режими и лидери в бившите  републики. 

Демократичните движения  на "Розовата" и "Оранжевата" революция в Тбилиси и Киев в началото  на 21 век бяха използвани като аргумент за възраждане на пряко имперско насилие на Москва над конституиращите се нови нации (и  възраждащи се стари) в постсъветското пространство. "Искахме по-добре, но се получи както винаги" бе въздъхнал някъде по това време Виктор Черномирдин. Агресиите в Грузия през 2008 г. и в Украйна през 2014 г. сложиха край на надеждите, че Русия би могла да се  трансформира в нещо различно от репресивна империя. Оправданието за това старо ново поведение на Москва бе очаквано - "козните" на Запада, разширението на НАТО и настъплението на ЕС. Истината е доста по-различна. Между 1990 и 2014 г. (дори и много  след това) нямаше и няма по-облагодетелствана страна от Русия в отношенията с основните фактори и организации на колективния Запад. Целта бе да се интегрира Русия към широкия кръг на принадлежност към тази "либерална империя", която възникна с края на Студената война и с хегемонната позиция на Запада в тогавашния международен живот.

Русия не бе задължена да се присъедини  към Запада, но тя можеше да се възползва от неговата добронамереност за да изгради на нова основа своите връзки с бившите си републики - на основата на тази доброволност и споделен интерес, които функционираха в много по-широкото - глобалното стопанско и политическо пространство. Без да се лишава от каквато и да е част от своята идентичност, Китай успя да използва този процес на глобална експанзия  за да се трансформира в основна глобална сила - стопанска и стратегическа.

Доброволната общност на Русия с нейните бивши сателити 

на конкурентна основа и на основата на споделен интерес - можеше да създаде и втори  прецедент (след Китай) на успешно  посткомунистическо развитие, този път на територията на бившата съветска империя. Уви, в културата на руския имперски елит не съществува елемент на доброволност. Тази култура е изградена изцяло върху насилие. Насилие както върху собствения народ, така и върху подчинените от империята народи.

Резултатът от провалената възможност за доброволна Общност на независимите държави след рухването на съветската империя  е пред очите ни. Преживяваме втори - по-болезнен цикъл на имперски разпад, за който плащат с кръвта си обикновените украинци и затворените отново в поредна утопия на кремълска сатрапия обикновени руснаци. Плаща и  цяла Европа, целият свят с последствията на войната - продоволствена криза, енергийна криза, инфлация... Украйна пред очите ни израства като една нова и внушителна европейска нация. Също пред очите ни Русия пропилява последните остатъци от своя международен престиж и легитимност на водеща сила в международните отношения. Архаизирането на имперския манталитет е в основата на разпада на всяка империя. Светът се променя, илюзиите и утопиите на имперската власт остават непроменени...

*Коментарът на политолога Огнян Минчев е по повод публикацията "Специален доклад на Китай: Русия е труп"