Димитър Попов

След окончателното ни приемане в еврозоната, бунтовниците срещу европейското ни членство май отказват да приемат реалностите и продължават с вотовете на недоверие. Те имат още една последна надежда – да свалят правителството и да върнат хаоса, който за проруските партии е 

като слънцето и въздуха 

за всяко живо същество. Техните спонсори и вдъхновители очакват, че освен Възраждане, Меч и Величие, след 8 юли люта опозиция ще станат коалицията ППДБ, АПС на Доган /те обещаха да подкрепят вотовете на недоверие официално/, и мразещия това правителство Румен Радев. 

В състояние ли са те обаче да предизвикат предсрочни избори или заявките на Борисов за четиригодишен мандат означават, че политическата криза е приключила и правителството, макар и на малцинството, не се страхува за своето бъдеще?

След приемането ни в еврозоната има всички предпоставки Борисов да е прав за пълния мандат. ГЕРБ, ДПС, ИТН и БСП вече са от едната страна на барикадата. Четирите партии изглеждат в много добро състояние – с компактни парламентарни групи, със стабилна електорална подкрепа, с достатъчно свои хора във властта.

ГЕРБ си върна самочувствието и изглежда все по самоуверена в опитите да си върне пълния контрол върху държавата. Партията на Борисов не търпи 

никакви щети от коалицията с БСП и ИТН, 

апротив, подкрепата и е стабилна, а завръщането във властта убеждава избирателите, че нямат причина да изоставят своя лидер.

Делян Пеевски спечели всички свои битки и вече се позиционира като единствен наследник на старото ДПС. Доган, когото той изхвърли от политическото пространство, не може да му застраши позициите в смесените райони, където Пеевски бавно и методично овладява кметовете и всички лостове на местната власт. Според социологията подкрепата за АПС се стопява до нива, които ги заплашват дори с изпадане от парламента. 

ИТН и БСП нямат вътрешни колизии и скандали, което е достатъчна гаранция за добро политическо здраве. Двете малки партии нямат бъдеще извън това правителство и лидерите им го разбират отлично. Заради прегръдката с Борисов те губят избиратели и предсрочните избори ще ги изхвърлят от парламента изобщо. Затова и предпочитат да кротуват и да пазят кокала, който им се падна като от лотарията…

Самата управляваща коалиция също работи добре – там всички признават лидерството на Борисов и скандали не излизат публично. Според запознати с кухнята, всеки си върши своята работа без да пречи на останалите, а претенциите се балансират само от Борисов. 

Прикачването на Пеевски 

към коалицията не предизвика очакваните трусове, което означава, че ИТН са мирясали по темата за чегъртането му от политиката, а в БСП феновете му са повече от противниците.

Опозицията, която се състои от пет партии обаче се намира в много лошо политическо здраве. Всъщност тя не е в състояние да спечели вот на недоверие по три причини – първо, защото няма мнозинство в парламента; второ защото няма единодействие по нито един от важните за обществото въпроси; и трето, защото личната омраза там надделява над политическите мотиви.

ПП на практика се разпадна, въпреки че от ДБ още си правят сметки да запазят електората им за свои нужди без да се съобразяват с Киро и Асен, които им съсипаха имиджа на некорупционна и демократична коалиция. Още не разбират, че ударът върху ПП е фатален и тази организация няма да оцелее до следващи избори. Ще трябва обаче да приемат неизбежното - ПП може да не стигнат и 4% сами, докато ДБ има по-големи шансове да прескочи бариерата, което налага бързото им разделяне още тази година.

Президентът Румен Радев понесе доста удари напоследък, но няколко довършиха политическата му роля на властови център в държавата. Първият беше смяната на шефа на ДАНС. Радев тежко преживява тази загуба и отказва да подпише указ за назначаване на нов шеф, но така или иначе загуби най-важния инструмент да се бърка в делата на властта. Вторият удар е аферата Боташ, която го прикачи към корупционните практики, а намесата на прокуратурата и атаката срещу бившия енергиен министър Росен Христов обещават разкрития, които няма да оставят чист и 

вдъхновителя на сделката с Боташ Румен Радев

 И трето, президентът направи фаталната грешка да се обяви срещу приемането на еврото и да се пришие към Възраждане, тоест към откритите противници на Европа. След влизането ни в еврозоната тази грешка просто го изхвърли от играта и го направи напълно неприемлив и за европейските лидери, а и за две трети от българите, за които Европа няма алтернатива. 

Сега Радев няма и съюзници в парламента, които да му изкарат хора на улицата при нужда. Възраждане не го припознаха като свой патрон, скритият му съюзник ПП изчезва от политическата сцена, а джуджетата МЕЧ и Величие изпълняват задачи на своите спонсори, а не правят политика в полза на президента. Напълно го изоставиха ИТН и БСП също. Двете партии са в прегръдката на Борисов, а Радев, който се изживяваше като техен властелин, сега не може да разчита на  подкрепата им. 

От проруските проксита единствено Възраждане все още е във форма и тъй като там разбират, че прекратяването на политическата криза ще бъде електорална смърт за тях, използват всеки повод за яростни протести срещу това правителство. Тази тяхна тактика досега беше търпяна и дори поощрявана от Борисов, защото той изглежда искаше приемането на еврото да бъде гарнирано с драматизъм и проруски протести, които да го позиционират пред Европа като 

първи мъченик на еврозоната

 След като целта е изпълнена обаче, протестите стават неудобни и Борисов ще трябва да ги прекрати. Това предполага скоро да очакваме ново искане от главния прокурор за имунитета на депутати от Възраждане, които безчинстват из центъра на София. Сигурен съм, че този път Борисов ще има различно мнение за тяхната вина и ще помогне на прокурора да започне разследване срещу тях. 

Нямам съмнение също, че той ще се заеме сериозно с разбиването на тази групичка от Възраждане, МЕЧ и Величие – три управлявани от Москва партии, които отдавна пресолиха манджата с вотове на недоверие. Лидерите им не могат да се понасят помежду си и това е отлична база за интриги, които да ги доведат до масови сбивания например. Борисов умее да използва такива крамоли и сигурно ще направи необходимото за да разцепи напълно тяхното единство. Как ще го направи е въпрос на технология, но той е доказал в миналото, че владее тази технология напълно.

Така че ако трябва да обобщим картината, тя изглежда така: опозицията е разбита на отделни враждуващи групички, докато управляващото мнозинство е доста стегнато и решено да си изкара мандата от 4 години. С други думи е на път да приключи продължила 5 години политическа криза, която държеше България в рисковата зона на Европа. Пълният мандат изобщо не е химера, въпросът е дали Борисов го иска наистина!

Факт е, че правителството ще съществува докато той го търпи и вижда ползи от него за партията и за себе си. Реши ли, че му е по удобно да отиде на предсрочни избори, те ще се случат начаса. Така че въпросът е дали Борисов наистина иска да управлява 4 години по този начин. Според мен той все още се колебае по този въпрос. Пред него сега има три възможности – или да остави това статукво с премиер Желязков за пълен мандат и да си свърши кариерата като негов лидер в сянка; или да се кандидатира за президент и да изкара там до пенсионирането си; или да  се върне като министър – председател начело на държавата. Последната възможност минава през предсрочни избори.

До президентските избори той няма да бутне правителството, защото този формат на властта е удобен и облагодетелства ГЕРБ и техния кандидат за президент. Ако ГЕРБ победят на изборите обаче, и ако тази победа е внушителна, Борисов ще има всички основания да смята, че на предсрочни парламентарни избори ще направи по -добър резултат от сегашния. В случай, че е изпълнено и другото важно условие – да има сериозен скок на гласовете за ДПС на Пеевски и тази партия да стане втора политическа сила, за Борисов ще се отвори и най-желаната от трите опции – да стане пак премиер. В такава ситуация той сигурно ще предизвика нови парламентарни избори.

Засега това е далечна перспектива с много предварителни условия, които може и да не се случат, но главното все пак е какво решение за своето бъдеще ще вземе Борисов. А щом сме я докарали дотук от неговото лично решение да зависи държавата, демократичната общност няма на кого друг да се сърди, освен на себе си.