Тодор Токин
Преди една година ни напусна Иван Ибришимов. Прекрасен приятел, колега, журналист от изчезваща, ако не и изчезнала вече порода. Предлагам ви един от неговите коментари във в. "Българска армия" като доказателство за това. Да припомня, че седем години аз бях главен редактор на този вестник, а Иван - мой заместник. Два пъти бяхме уволнявани, дойдеше ли БСП на власт заради такива и други коментари.. Бъдете сигурни, че ако беше сега сред нас, Ибришима, както го наричахме приятелите му, щеше да добави и други "невинни предателства" към коментара си, който е свръхактуален заради изборите на 19 април. Почивай в мир, приятелю! Не си забравен! Наздраве с любимия ти "Джони"!

Невинните предателства

Иван Ибришимов

Руската инвазия и анексирането на Крим отново извадиха на повърхността проблемите с разделението в българското общество и с разкрачената позиция на управляващите между Москва и Брюксел. Обвиненията на „фили” и „фоби” заваляха като пролетен дъжд и на този фон някак избледня най-простата истина - за същността и защитата на българските национални интереси. Любим похват на БСП в такива случаи е да използва тезата, че членството на страната ни в ЕС и НАТО не трябва да се отразява негативно на отношенията ни с Русия. Да, това би бил идеалният вариант при една нормална ситуация в международните отношения. Но сега ситуацията не само не е нормална, а е направо екстремна. Русия грубо наруши няколко договора, по един от които /1994 г./ е гарант за териториалната цялост на Украйна. До момента Кремъл не дава никакви гаранции, че ще спре с експанзията си дотук, нещо повече, всеки ден разузнавателните централи на САЩ и на страните от НАТО говорят за съсредоточаване на нови и нови войски край източните граници на Украйна, прокрадват се опасения за окупация на Приднестровието и за провокации спрямо Балтийските републики. Съседна Румъния официално се обърна към НАТО с искане на гаранции за защита, но официална София продължава загадъчно да си мълчи.

Не били предателства, а заигравки

На този фон изявления като това на депутата от БСП Николай Малинов в предаването „Референдум” на БНТ не могат да бъдат разглеждани като невинна политическа заигравка. За съжаление и в този случай се оправда максимата, че у нас всяко чудо е за три дни. Малко шум и толкова.
Припомням какво каза г- н Малинов: „Бих желал да честитя на всички православни славяни в света победата в третата Кримска война и да напомня, че след Кримската идват Балканите по южния път и смятам, че можем да се поздравим поне русофилите на тази маса”. Няма да се спирам на нонсенса, че украинците също са православни славяни или че сега Кримска война в действителност нямаше. Имаше анексия. Въпрос на обща култура и манталитет. Но напомнянето, че „след Кримската идват Балканите по южния път” е страшно, защото по същество то е индиректна покана за руска агресия на Балканите, т.е. и към България.
По този повод няколко гневни форумци напомниха съдържанието на чл. 98, ал. 1 от НПК където се казва: „Който подбужда чужда държава или обществена група в чужбина към война или друго враждебно действие против републиката, се наказва с лишаване от свобода от пет до петнайсет години”. Естествено, последваха и апели към прокуратурата да се самосезира и пак естествено, прокуратурата, образно казано, си седна на ушите и от нея не се чу ни вопъл, ни стон. А трябваше, защото г-н Малинов не е случаен човек в редиците на БСП.
Той е депутат от БСП, член на Парламентарната комисия по външна политика и председател на Групата за приятелство с Русия. Член е на Националния съвет на БСП и заместник-председател на Градския съвет на БСП в София. Председател е на националното движение „Русофили” и е издател на партийния вестник „Дума”. Както се досещате, той е и бизнесмен със сериозни интереси в Русия и други страни от бившия СССР. Някак си не е редно думите на човек от този ранг да бъдат подминати с безразличие. Би било направо обидно за самия него. Но след като прокуратурата отмина случая с мълчание, явно вина няма и наистина става дума за невинна заигравка. Изглежда пак ние нещо не сме доразбрали, защото така и не ни стана ясно дори, дали позицията на Малинов се споделя от ръководството на БСП и в частност от лидера й Сергей Станишев.

Две исторически ремининсценции

Все пак държа да напомня, че такива „невинни заигравки” в българската следосвобожденска история има много, но две от тях наистина блестят с неподражаем собствен блясък.
По-скорошната е свързана с Пленума на ЦК на БКП от 4-ти декември 1963 г., когато се взема безпрецедентното решение „за по-нататъшното най-тясно сближение и в перспектива за сливане на НРБ със Съветския съюз.” Изкушен съм да цитирам първия абзац на писмото, което лично Тодор Живков изпраща на Никита Хрушчов ден след пленума. То започва така:
„Скъпи другарю Хрушчов,
На 4 декември т.г. пленумът на Централния комитет на БКП разгледа обстойно и одобри единодушно и с въодушевление съображенията на Политбюро по въпроса за още по тясното сближение, а в перспектива и за обединяване на НРБ със Съветския съюз”...
Но неочаквано за Живков, вместо да се възторгне, при следващата им среща Хрушчов му отговаря с нескрита подигравка и сарказъм. Просто за СССР отдавна е било ясно, че България е докарана до фактически фалит и върхушката на БКП търси спасителен изход.
Та тази най-чиста форма на държавна измяна явно също е приета от прокуратурата за „невинна заигравка” дори след промените в края на 1989 г., защото обвиненията отправени от немайкъде срещу Живков за злоупотреби бяха наистина „кокошкарски”, а въпросният пленум и до ден днешен все едно не го е имало.
Не по-малко интересно е и заиграването на видния български възрожденски политик и русофил Драган Цанков между Русия и Турция след Съединението, след преврата срещу Княз Александър Батенберг и след русофилските бунтове в Силистра и Русе през февруари 1887 г. , които са безпощадно потушени от Стефан Стамболов. Тогава под руско внушение Драган Цанков се явява пред великия везир в Цариград и му връчва едно подготвено основно от самия него писмо /останало в историята като „мазхара”/, което впоследствие изкарва везира от равновесие. Защото писмото завършва така: „ ...смятам за свой дълг да прибавя, че е време да се помисли за средствата, мерките, нужни за предотвратяването на други по-скръбни събития, /като потушаването на русофилските метежи, б.а./, които биха могли да окървавят България.” Великият везир прочита внимателно писмото и пита Цанков, какво разбира под тия мерки, за които говори. Отговорът на Драган Цанков е смразяващ: „Турски войски да окупират България!” Ни повече – ни по-малко.
По този повод везирът събира посланиците на великите сили в Цариград, запознава ги с искането на Цанков и завършва с думите „Тоя човек е един предател”. След това дава съвет чрез Риза бей на българите, да си приберат Цанков в България. / Преразказвам по третия том на „Строителите на съвременна България” на Симеон Радев”/.
И вместо да коментирам субективно делото на Драган Цанков си позволявам да ви цитирам още нещо цветисто, написано по този повод от Захарий Стоянов: „ ...Този изменник само с балон може да кацне в София. По земята няма за него път, той ще бъде убит с камъни във всяко село и град, той може да дойде в София само с помощта на руските щикове, но тогава защо ни е?”
Е, Цанков не се връща в София, заминава за Русия, където получава години наред персонална държавна издръжка и се връща в България чак през 1895г. след падането на Стефан Стамболов и необезпокояван продължава политическата си дейност.
А ако сега се питате, какво е общото между трите истории, то е едно – ролята на Русия в българската вътрешна политика и безнаказаността за националните предатели от век и кусур насам.
По ирония на съдбата днес посолството на Русия в София се намира на бул. „Драган Цанков”.