Нася Кралевска

Съдебните фарсове, проведени в България под названието Народен съд, с пълно основание могат да се нарекат антинародни. Защото те имат една единствена цел – да обезглавят нацията като отнемат живота на най-ярките, най-образованите, най-просветените, най-подготвените, най-изтъкнатите политици, общественици, специалисти, военни, духовници, просветители, стопански дейци, учени… За да могат най-необразованите, най-корумпираните, най-верните на болшевишката диктатура, най-преданите на сатрапа Йосиф Сталин национални предатели да поемат властта. Наследници на които по кръв и по манталитет се откриват по върховете на държавата ни до ден днешен.
…
Д-р Иван Горанов е роден през 1891 г. в София в семейството на дипломат, потомък на възрожденски родове. Унищоженият от комунистите юрист от млад се проявява с висока интелигентност и силни умствени качества. Завършва като първенец на випуска си класическия отдел на Първа мъжка гимназия в София. Владеещ немски и френски, ползващ с лекота латински и руски, младият Горанов заминава да следва правни науки в Берлин, Мюнхен и Женева. През 1914 г. той защитава дисертационния си труд „Правната същност на железопътната концесия“ и е удостоен – и то със специална похвала, - с титлата доктор по право от Берлинския университет. 

Завърнал се в родината, Иван Горанов достойно изпълнява дълга си към нея. Той участва в Първата световна война като младши офицер и ротен командир в Първи софийски пехотен полк. При атаката на Тутракан е ранен. Кавалер е на четири ордена за храброст и на престижния Железен кръст. 

В периода 1919 – 1940 г. д-р Горанов адвокатства за кратко в Самоков, а след това в София. Членува в Софийския адвокатски съвет и в Международното адвокатско дружество в Берлин. Редовно сътрудничи с публикации на виенския му печатен орган, както и на български юридически издания. Отдал се на адвокатската си професия и на семейството си, Горанов не се занимава нито с политика, нито с обществена дейност, нито членува в която и да е партия. 

Въпреки това, като отличен специалист в съответната област, Иван Горанов е назначен през февруари 1940 г. за министър на железниците, пощите и телеграфите в първия кабинет на Богдан Филов. Остава на този пост – който му струва живота, до април 1942 година. Кариерата си завършва през 1943 – 1944 г. като директор на Кабинета на регентството на Царство България. 

Изнесените факти относно д-р Горанов пред Първия върховен състав на Народния съд доказват невинността на петдесет и три годишния юрист по отношение на повдигнатите срещу него обвинения.  

В протокола от разпита му четем: 

Че назначаването на този пост не е било по желанието ми, се вижда от това, че на 26.ХII.1940 г. (т.е. преди 01.I.1941 г.) се явих при министър-председателя и си подадох оставката, като помолих да бъда освободен от този пост. На изненадания въпрос каква е причината, му отговорих кратко: „Нямам никаква причина; не съм се занимавал с политика и не мисля да ставам общественик“. Обаче молбата ми не бе удовлетворена и бях заставен да продължа, докато бях освободен на 11.IV.1942 заедно с други „неблагонадеждни“ министри [Протокол за разпит на Иван Горанов, http/ /atchives.bg/narodensud/SEARCH/]. 

През зимата 1940 и началото на 1941 год. големи германски войски навлязоха в Румъния. В Гърция воюваше Италия неуспешно и почна десант на английски войски. Стана явно, че германските войски ще минат през България, и имаше голяма опасност България да стане полесражение на двете войски. Въпросът за пропускането на германските войски е разискван в Мин. съвет през януари 1941 год. в мое отсъствие, когато бях болен. Когато се завърнах на работа, м-р председателят ми съобщи за станалото разискване. Разисквани бяха двете евентуалности: I – да се съпротивлява ли България на минаването на германските войски, или II – да ги пропусне по предварителен договор. Съветът е решил, че съпротивлението би било катастрофа за България, която няма сили да се съпротиви на такава голяма моторизирана армия, още повече че тогава Германия бе свързана с Русия с пакт. Повдигнал се е и въпросът дали няма и трета възможност: да не се оказва съпротива, обаче да не се сключва договор. Тази възможност е била по-неблагоприятна за България, защото тогава германците щяха да бъдат свободни да третират България както си искат, да вземат транспортните средства в ръцете си, може би да разоръжат българската войска или да я хвърлят в нежелана от българския народ война и да използват българското стопанство до размер, какъвто си искат. А при сключването на договора с Германия за минаването България си обезпечава: 1) че тя няма да участва във военните действия, 2) че Германия се задължава да даде помощ в случай на нападение от Турция (за което имаше опасност поради трупането на турски войски в Тракия по това време, 3) определяше се начинът и размерът, до който Германия има право да се ползва от България, 4) най-после имаше и изгледи да може България да реализира някои нейни идеали за излаз на море, признати й и с други договори. 
Ако Германия не бе заявила, че тя ще мине през България, и ако войската й тогава не бе на върха на силите си, правителството не би погледнало така на въпроса и не би подписало договора. Доказателство за това е, че на 01.ХI.1940 г., когато заплахата не беше толкова голяма, България отказа да подпише пакта. III. За условията на преминаването имаше сключен договор, който напълно обезпечаваше интересите на България, доколкото това бе възможно при натиска на наличността на голямата германска войска на северната ни граница [Пак там]. 

Отношенията с Югославия не са скъсвани формално никога. България изпрати войски и администрация в Македония, за да не допусне да остане тя под администрацията на Германия, в какъвто случай тя щеше да сподели съдбата на Сърбия. Ползата за Македония бе очевидна: тя избегна тежкия германски режим на Сърбия, веднага всички военнопленници македонци бяха освободени от германците [Пак там]. 

След обявяване войната от Германия на Русия на 22. VI. 1941 год., германците при всеки удобен случай натякваха, че България била единствената държава в Европа, която не е обявила война на Русия и не е изпратила войски на Източния фронт. Правителството постоянно бе пред опасността германците да поискат такива войски, което бе против желанието на народа и на правителството. Един ден, през декември 1941 год., Мин. съвет бе свикан и м-ра на външните работи Ив. Попов съобщи следното: при него се явили пълномощните министри на Германия, Италия и Япония и му заявили в категорична и ултимативна форма, че България трябва да обяви война на Англия и Америка. Когато той попитал в какъв срок искат отговор, те му заявили, че никакъв срок не дават и обявяването трябва да стане веднага. Това съобщение подейства силно в съвета и всички съзнаха сериозността му. Кои от членовете се изказаха по него, не помня. Гласуване не стана. От разискването стана явно, че обявяването на положение на война щеше да бъде по-малката от двете злини. Обявяването на тази война имаше само морално значение; България не щеше да даде нито един войник и не щеше да извършва никакви военни действия. Срещу тази отстъпка България имаше възможността да си осигури едно много по-ценно положение: да не дава войски за Източния фронт и да отбива успешно всички такива искания на Германия. Тъй като това бе по-важно за България, то удовлетворяването на ултиматума се явяваше като по-малката злина. Ако България беше отказала да удовлетвори ултиматума, рискуваше да се намеси Германия и да докара правителство от най- крайни десничарски елементи, които и без това вече говореха, „че България трябвало да се намеси във войната дейно на страната на Германия, за да има моралното право, когато се решават въпросите на зелената маса, да разчита на Македония и Тракия“. 

Бомбардировките над България не станаха, защото е обявена война, а защото в България имаше германски войски. Така напр. България бе силно бомбардирана на 06 и 11.IV.1941 год., когато нямаше обявена война. От друга страна, бяха бомбардирани много по-силно други държави, които бяха съюзници на Англия и Америка, само защото в тях имаше германци. 

При това не се обяви война, а само „положение на война“. Никакъв манифест не бе издаден и никакви военни действия не се извършиха [Пак там]. 

Според изданието „Министрите на България – 1879 – 1999“ [ВИ „Св. Г. Победоносец“, АИ „Проф. Марин Дринов“, София, 1999, с. 123] д-р Иван Горанов, в качеството си на министър на железниците, пощите и телеграфите, се противопоставя на 12 декември 1941 г. на обявяването на война на Съединените щати и Великобритания. 

Прави впечатление, че юристът не изтъква това обстоятелство в показанията си пред т. нар. Народен съд и не използва този факт като повод да смекчи присъдата си. А това говори за доблестта и за благородството му. С подробните си обяснения за причините за обявеното положение на война спрямо САЩ и Англия Горанов всъщност поема защитата на своите колеги – министри, а не своята. 

Бранейки себе си пред антинародното съдилище, той е далеч по-лаконичен: 

Като министър на ЖПТ съм бил чисто ресорен министър, като само се грижех за ведомството и персонала, без да се занимавам с каквато и да е политическа дейност. 

В речите, които съм държал (всичко 4 речи, 3 в парламента при бюджетите за 1940, 1941 и 1942 г., и една на конгреса на железничарите), не съм казал нито дума в полза на Германия, а още по-малко нещо за идеологията й. Също не съм засегнал нито с дума някоя друга държава. Нито дума не съм казал против СССР. 

По отношение на персонала никога не съм се интересувал от политическите убеждения на служещите. Винаги съм поддържал становището, че меродавно е само усърдието на служащия към службата и неговите политически убеждения са без значение за службата. Добре ми бе известно, че голяма част (няколко хиляди) от служащите са били членове на Транспортния съюз – БРП [Пак там]. 

Истинността на думите му се потвърждава от свидетелските показания. 

Архитектът Жечо Киселков, съратник на комунистите, заявява пред съда, че не му е известен случай на преследване или уволнение на служител поради политическите му убеждения в повереното на д-р Горанов министерство, в което е работил и самият той. Същият гарантира за толерантността и доброто име на подсъдимия. В подобен смисъл са сведенията и на Кирил Димитров. Майорът от морските войски Кирил Зашев свидетелства, че Иван Горанов категорично отказва на германците да ползват български параходи, за да ги запази за нуждите на българското корабоплаване. Адвокатът Фердинанд Полцениус и ятакът на партизанския отряд „Антон Иванов“ Васил Пелев докладват случаи, в които подсъдимият Горанов, в качеството си на директор на Кабинета на Регентството, е допринесъл през 1943 – 1944 г. за отменяне на смъртни присъди, издадени съобразно строгите военновременни закони на страната. 
За червените съдии е без значение, че нито едно от обвиненията срещу юриста Горанов не е подкрепено с доказателство. И както е наредил Йосиф Сталин – смърт за всеки един от министрите в двата кабинета на Богдан Филов, и както е заповядал от Москва Георги Димитров – броят на смъртните присъди да бъде увеличен, д-р Иван Богданов Горанов е екзекутиран чрез разстрел през нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 г. 

*Текстът е съставен по книгата на Нася Кралевска „България под комунизъм“, РИВА, София, 2016, 2018, стр. 36-41