Едвин Сугарев

Нека бъдем наясно от самото начало: пиша тези редове с гняв. С огромен гняв, който не може да бъде удържан. Ако някой се надява да открие тук политическа коректност, да си затвори очите и да си зарови главата в пясъка.

Думата омерзение може би най-точно изразява това, което изпитвам. Няма как да не бъдеш омерзен, когато виждаш 

нравственото преобръщане на познатия ти свят – твоя свят,

 който доскоро се приемаше за цивилизован.

Доскоро, да. Но вече не, уви. Няма нищо цивилизовано в рижия шебек, който се е курдисал в Белия дом и усилено превръща най-могъщата държава в този свят в автократичен хищник. Няма нищо цивилизовано в следвания от него принцип, според който правото принадлежи на силния, а тези, които „нямат козове“ в ръцете си, трябва само да слушат и да изпълняват. Няма нищо цивилизовано в положената на масата на тъй наречените преговори салфетка с щемпел „Ялта“, която чака на нея да бъдат записани процентите, с които светът се разделя на сфери на влияние. Няма нищо цивилизовано да кажеш: вземаме Гренландия, защото ни трябва, или вземаме Газа, прокуждаме арабите и правим Ривиера, или заличаваме Канада от картата на света и тя става американски щат. Няма нищо цивилизовано да искаш да ти се плати отпуснатата безвъзмездно на Украйна помощ, при това надута неколкократно – и в замяна тази държава 

да се превърне в твоя колония,

 като си присвоиш половината от нейните полезни изкопаеми. Няма нищо цивилизовано в това да преговаряш за мир с агресора, без да поканиш на масата на преговорите жертвата на неговата агресия.

И още: няма нищо цивилизовано в това да обвиняваш една нападната страна, че желае войната, след като тази война може да бъде спряна само по един начин – като страната, осъществила варварска и непредизвикана агресия, се оттегли от окупираните територии – тъй като всичко друго е от Лукаваго. Няма нищо цивилизовано в това да дадеш гласа си заедно с този на Русия и Северна Корея, при това против декларация, която назовава нещата с истинските им имена – и нарича агресора агресор, а жертвата – жертва. И няма нищо цивилизовано в това да унижаваш един държавен глава, когото сам си поканил на официално посещение, като заедно с това 

унижаваш и жертвите,

 които дава неговият народ в защита на свободата и демокрацията (да, същата свобода и същата демокрация, за която са се борили твоите предци, бащите на свободна Америка) – само за да се харесаш на някой отявлен сатрап като Путин.

Затова изпитвам гняв. Заради тази нецивилизованост, заради тази просташка арогантност на рижия шебек и неговата кохорта. Арогантност, която ни връща към зверинното, натиква ни обратно в пещерата – и ни налага имперската ценностна матрица, изповядвана и от Путин – същата матрица, която миналия век предизвика двете най-големи касапници в човешката история. Няма никаква разлика между Тръмп и убийците, които избиват невинни хора и бомбардират детски болници и убежища, натъпкани с хора. Никаква разлика между него и мародерите, които окачват перални и тоалетни чинии по куполите на своите танкове. Никаква разлика със сатрапите, които изтезават и убиват украински военнопленници. (Зеленски му показа документални снимки за което, но на шебека не му мигна окото: беше гневен за това, че някой си позволява да му говори против Путин – не и за престъпленията, извършени от него!)

Никаква разлика, да. Щом си готов да се прегърнеш с атамана на убийците, щом му поднасяш на тепсия всичко, което е поискал – няма никаква разлика между теб и тях. И моля, не ми говорете, че шебекът бил искал да спре войната, да постигне мир. Една агресия може да бъде спряна

 само като бъде спрян агресорът,

 а не като неговата жертва бъде изнудена да се предаде – и да се остави в ръцете му. Мирът, с който днес толкова много хора спекулират в полза на убийците, е абсолютно ненужен и вреден, ако е лишен от справедливост – защото тогава той се превръща в прелюдия към нова война.

Затова съм гневен днес – толкова гневен, че не мога да се побера в кожата си. Но не само за това. И заради собствената ни страхливост, заради това, че цели три години помагахме на Украйна с оръжие и пари, но с особена предпазливост, стоейки отстрани – сакън да не нагазим и ние в конфликта. Стояхме отстрани – с възторжени аплодисменти към украинците, които 

проливаха кръвта си и за нашата сигурност,

 и за нашата свобода. Да, въоръжавахме ги – но по мъничко, да не би пък случайно да победят – и да разгневим руския сатрап с неговите клеясали ядрени глави. Поставяхме рестрикции: ето ви далекобойни ракети, но ще ги използвате само на ваша територия – никога на руска, като че ли руснаците използваха своите другаде, а не на украинска територия.

И днес гордо звучат думите на британския премиер, че ще подкрепя Украйна толкова дълго, колкото е нужно. Само че дали Стармър си спомня, че британският подпис стои и под меморандума от 1994 г., подписан в Будапеща, с който Украйна беше задължена да предаде на Русия целия си ядрен потенциал – впрочем към една трета от ядрените глави в бившия СССР? Срещу това Великобритания, редом с Русия и САЩ, гарантира нейната независимост и териториална цялост! Е, 

къде са тези гаранции днес,

 когато другите два гаранта се стремят да разрушат същата тази териториална цялост – при условие, че този договор няма никакви ограничения във времето?

Да, и за това съм гневен – защото тази война бе произведена не просто от агресивните инстинкти на Путин, който впрочем добре знае, че без външна война, която да зомбира и консолидира руснаците, не може да удържи своя режим. Тя е плод и на нашата колебливост, и на нашата страхливост, които Путин внимателно изпробва: първо в Грузия, после и в Крим. И като видя, че агресията и насилието предизвикват само мърморене, имаше всички основания да заключи, че европейците са „меки китки“ – и следователно той има картбланш да пристъпи към широкомащабна война, чиято крайна цел е възстановяването на империята на злото в целия й блясък, а съвсем не просто завоюването на Украйна, както някои с непростимо простодушие продължават да си мислят.

И нека отбележа: има доста гротескна ирония в това, което се случва днес на европейската сцена. Квинтесенцията на тази суматоха беше изразена от Доналд Туск: „Какъв парадокс, господа! 500 милиона европейци се молят на 300 милиона американци да ги спасят от 150 милиона руснаци! Европа е глобална сила и само трябва са си повярва.“ Да, наистина, нека си го представим, за да видим колко сме нелепи в собствените си страхове! Вместо въпросните петстотин милиона да наритат новите варвари и да ги върнат там, откъдето са дошли, те се щурат като византийците от прочутото стихотворение на Кавафис „В очакване на варварите“ и кроят планове за „мироопазващи сили“ – само че тези мироопазващи сили могат да бъдат валидирани само при сключване на мир, за което европейските лидери дори не са поканени да преговарят! И дали все пак не им минава през ум, че циркът, разигран от Тръмп и Джей Ди Ванс в Белия дом, няма за цел сключването на никакъв мирен договор, а има за цел 

да изкове индулгенция за Путин,

 та да може без възражения да унищожи Украйна. С един далеч не маловажен съпътстващ ефект: покрай това да бъде разцепен, противопоставен и съсипан и ЕС, за да може САЩ да остане без конкуренция в Западния свят. А след това… След това „тримата големи“ – Тръмп, Путин и Си Дзин Пин ще седнат на масата, ще вземат салфетката и ще си поделят света.

Ето, затова съм гневен. И не само. Гневен съм и заради мекотелото слагачество на българската политическа класа: 

за броени дни всички „евроатлантици“ станаха тръмписти 

и застанаха равнис с рижия шебек. Оказа се, че да бъдеш солидарен с Украйна било като да си купиш фабрика на 9-ти септември. Оказа се, че пътят към мира е един: капитулацията на Украйна – и че упорството й да се защитава от агресора било „войнолюбство“. Оказа се, че според българския президент било непростимо, че продължава „братоубийствената война“ между руснаци и украинци – и че виновен за всичко това бил Зеленски и европейските страни, които го подкрепяли. Ерго: виновен за агресията е не агресорът, а жертвата, която не благоволява да се предаде – в името на мира.

Само че тъй като президентът Радев е и върховен главнокомандващ, той е длъжен да отговори на въпроса: ако утре някой нападне България (примерно Русия), той 

отново ли ще защитава същата позиция

Ще застане на някоя граница с хляб и сол, за да посрещне агресора с думите: влизай, граби, изнасилвай, убивай, само да не стане сакатлък! Докато не получа ясен отговор на този въпрос, не мога да считам въпросното лице за свой президент, ако ще и триста пъти да е бил избиран!

Пиша това с гняв, от който ми секва дъха – и думите са безсилни. Може би поезията ще се справи по-добре от публицистиката – например чрез това връхлетяло ме внезапно стихотворение:

Гняв

Риж, червендалест шебек

клати пръст назидателно в Белия дом.

Охранени картоиграчи разиграват

съдбата на Украйна с омазнено тесте.

Някой вече носи свидната салфетка

върху която скоро ще си поделят света

големите играчи, лидерите на Светата Сатрапия –

и ако някой тук не е съгласен с тях

да духа супата, подсмърчайки на масата странична.

Храбростта няма козове. Свободата също.

Човешкото достойнство няма значение.

Има само сделка и тя е осветена 

от провидението и банкнотите, върху които пише

„In God We Trust“ – ала дали и Той

наистина се уповава в нас?

Прочее продайте свободата си, 

харижете ни миналото и бъдещето.

Цената на пролятата ви кръв,

цената на заровените в масови гробове, 

цената на онези хиляди отвлечени деца,

не струва пукната пара в сравнение с цената на оръжията,

които трябва днес да ни платите с лихвите – 

вие, да, объркал протокола украински президенте,

като предадете родината заедно с душата си.

Трябва ли да преклоним глави пред тези шутове?

Не е ли по-добре да кажем,

не е ли по-добре да извикаме с гняв – 

въпреки всички съображения,

въпреки очевидната днешна и бъдеща гибел, 

въпреки целия фалш и въпреки неравните сили – 

онова, с което някога войниците от Змийския остров 

посрещнаха руския крайцер:

US President, иди нахуй!

                    04.03.25