Тази година се навършват се 70 години от мрачните събития, за които историята мълчи предателски. В памет на жертвите, Faktor.bg публикува отново свое разследване за една от най-премълчаваните тайни на комунистическия режим.
Стойко Стоянов
Темата за Горянското движение в България е една от най-премълчаваните, малко позната и почти неизследвана. Реално то се оказва първият автентичен народен бунт в страните от Източна Европа, минали под ботуша на Сталин и Съветската червена армия. Много години преди Унгарските събития и Пражката пролет горяните в България казват „не“ на кървавия комунизъм и с оръжие излизат в Балкана, организирайки мощна съпротива в цялата страна. Нарекли са се горяни, за да демонстрират ясната разлика с фаворизираните партизани, които вече управляват с терор България.
Комунистическият режим винаги се е страхувал и никога не е искал да бъде официално признато Горянското движение, защото то му отнемаше ореола на най-верния сателит на Кремъл, който все пак е допуснал съпротива срещу „народната власт“. На българите обаче тази половинвековна манипулация отне правото да се чувстват горди, че не са малодушен и робски народ, а първи в така наречения социалистически лагер са
вдигнали глави за свобода
Една от най-активните и опасна с влиянието си горянска чета е действала в края на 40-те и началото на 50-те години в Сливенския край. Но именно заради това е изключително жестоко избита.
Станка Георгиева е една от най-малките жертви, свързана с тази трагична съпротива. Била е едва 4-годишна, когато баща й Георги Стоянов Русев поема към Сливенския балкан. Целият й живот остава разбит между обществената присъда „враг на народа и партията“ и надеждата, че все някога ще открие къде почиват костите на любимия човек. Остава й надеждата, че за тази невинна кръв ще има поне малко справедливост.
64 години по-късно, обаче, дори и моралната справедливост в България изглежда непостижима и невъзможна.
„Ние бяхме белязани. На къщите и оградите ни стояха надписи: „Тук живей кулак – наш народен враг“. Така израснахме децата на горяните. Така комунистите заклеймяваха всички, които милееха за политическа свобода, за земята си, за плодовете, които тя раждаше“, разказва пред Faktor.bg тъжната история на сливенските герои Станка.
На 2 юни потомци на избитите горяни и родолюбци от цялата страна ще се съберат в Сливен за да почетат отново паметта им.
В този край действат няколко горянски чети, провокирани от отнетите политически свободи, насилствената колективизация и тоталните репресии на комунистическия режимслед преврата на 9-ти септември 1944 г.
Първата чета е създадена в началото на 1950 г. от Костадин Дейков от Сливен и шивача Пеньо Христов от Недялско, Ямболско. Христов настоява веднага да се започне въоръжена борба и за по-радикални действия срещу налагания сталински комунизъм. Дейков обаче не е съгласен с тази тактика, стига се до остри противоречия между горяните. Това довежда до убийството на Пеньо Христов в Балкана от Кръстьо Сандиев, а след това групата се разпада. След лятото на 1950 г. Коста Дейков и Никола Панов създават втора чета, но и тя е неуспешна. Разкрити са бързо от ДС. Като техен ятак и активист тогава се появява Геоги Маринов Търпанов.
Наричали са го Бенковски,
защото е приличал на войводата от Априлското въстание. Георги е от село Жельо Войвода, но е боец по дух – роден е на 6 май, Гергьовден 1915. Бенковски или Търпана, както става по-късно популярен сред горяните, слага началото на третия отряд от района, приемайки името „Бенковски“. Търпана създава в края на 1950 г. структури в селата от цялата околия, като първоначално разчита на земеделци.
Постепенно четата му нараства до 79 човека, а през някои месеци е стигала и до 120. Придобива голям авторитет и популярност в района, снабдени са с оръжие, а в редиците им има бивши военни и хора от всички опозиционни слоеве, разказват днес изследователи и близки на горяните.
„През целия нелегален период на отряда баща ми - Георги Русев, е техен ятак. На 11 май 1951 г. е повикан за справка в следствието в Ямбол. Предложен му е подкуп от 20 хил. лв., за да предаде командира и бивака на отряда. Първоначално отказва, но после, за да се измъкне се съгласява да изпълни задачата на комунистите. Дават му 2 хил. лв. капаро. Прави тайна среща с командира Георги Търпанов, на която решават, че трябва да премине в четата, защото е опасно да остане в селото. Татко се прибира, взима си дрехите и на 21 май излиза от къщи, и повече не се връща. Парите на комунистите ги внася в касата на отряда. Това е документирано. Нелегалният му период обаче е много кратък. На 31 май армия и милиция започват ненадейна блокада на отряда в Сливенския балкан. Насочват се към местността Невеща, там е бил бивакът на горяните“, разказва Станка.
Милицията влиза в дирите на бунтарите, след като човек от отряда - Тодор Качаров, слиза в града, за да достави оръжие и муниции. И до днес витаят съмнения дали са предадени от свой или случайно са разкрити след като проследяват Качаров. Любопитен обаче е фактът, че той е също заловен, но осъден доста по-леко от другарите си.
„Разгромът на отряда е толкова важен за комунистите, че блокадата в Сливенския балкан се ръководи лично от Вълко Червенков и министъра на вътрешните работи Георги Цанков. Стояли са в две бронирани коли и са напътствали действията. В операцията срещу враговете на народа са изпратени 8 хил. войници и 7 хил. запасняци. За това признават години по-късно служители от ДС, хвалейки се на партийни събрания и срещи.
Акцията срещу горяните започва рано сутринта. Завързва се престрелка. Командирът е ранен, а Величко Илиев, Кольо Иванов Илиев и Илия Вичев са убити в гората. Гъстата утринна мъгла помага на горяните да се измъкнат от засадата. Командирът Бенковски предлага да се пръснат на групи в Балкана и да се изтеглят по посока изток към Петолъчката. Тактиката им се оказва първоначално успешна, но целият район е блокиран, а агентите на милицията са заложили и друг капан на нелегалните.
Най-зловещото предателство е извършено от Василка Димитрова
Тя е съпруга на горянина Иван Димитров Барабанчика от Сливен. Той е един от първите членове на отряда, но жена му е дъщеря на активен комунист и предпочита да предаде съпруга си, но не и партията. По уговорена с ДС схема Василка тръгва из сливенските села където са се укрили горяните след битката. Убеждава ги, че е дошла да ги спаси и с камион да ги изведе към Гърция. Приемат думите й като истина, вярвайки, че е жена на свой. Преоблечени като жътвари, около 15 души от отряда се качват в камиона с надежда да се спасят. Остават обаче като попарени, когато машината спира, а те се оказват в двора на затвора, обградени от милиция.
"Друга част горяни са заловени на различни места и откарани в милицията в Чирпан. След блокадата в Балкана татко успява да се укрие, но е заловен с другари в една нива с ръж. Въоръжен е с пистолет, сега се намира в музея в Стара Загора – Валтер 7223, това е регистрационния номер на оръжието му. Закарват ги директно в МВР в Сливен с още няколко приятели. Повече от 40 дни нямаме никаква вест от него. Не знаем дали е жив или убит. Бай Димитър Радев, с който го залавят, успява от ареста да прати бележка с надпис: „Атанаска да ми изпере фланелата“. Майка ми е Атанаска, беше ятачка на горяните. От това послание разбрахме, че татко е жив и е в ареста.
Трета част от разбития отряд, заедно с командира Бенковски успяват да се придвижат до село Първенец, Пловдивско, с надежда по-късно да се прехвърлят през Родопите в гръцко. Там Търпана е приютен уж от ятаци, но всъщност се оказва в капан. Докато разказва на маса как е убил с пистолета си двама офицери комунисти, белезници щракват на ръцете му. Някои от заловените горяни са убити след побоища и изтезания още първите дни след залавянето им в милицията и затвора“, обяснява залавянето им Станка Георгиева.
Процесът срещу враговете на партията протича в четири дела. Всички са съдени за антидържавна дейност. По първото №1003 съдът заседава в Стара Загора. На 12 декември 1951 година са осъдени на смърт 11 човека от отряда – Георги Търпанов, Иван Спасов Христов, Паскал Петров, Димо Ванчев, Борис Рачев, Митьо Ганев Митев, Митьо Славов, Жельо Господинов, Петко Минков, Кольо Вълев и Диньо Иванов.
По дело №1015 процесът се води в Сливен в зала „Зора“.
„В тази група беше и татко. Помня как ги свалиха от един джип, оковани с вериги на краката и белезници на ръцете, смятаха ги за опасни. Гледах целия процес, бях на 4,5 г. и тези картини никога няма да се изтрият от съзнанието ми“, връща лентата на спомените Станка. По това дело са издадени три смъртни присъди – на Радко Иванов, Цоньо Велев и на баща й Георги Стоянов Русев.
По дело №1052 на смърт е осъден само Тоньо Стоянов Дичев, а по дело № 1034 – Тодор Тенев. На всички смъртници им е наложено и 100% конфискация на имуществото. Другите заловени, но останали живи горяни получават присъди между 10 и 20 години затвор.
Държавните обвинители са прокурорите Динко Пейчев и Жеко Тилев. Името на Тилев е особено интересно и знаково, и заслужава да бъде разкодирано. Той участва още в първите процеси на така наречения Народен съд. Но за сметка на това синът му Атанас Тилев в годините на народната власт ще получи бърза кариера, покровителство от ДС, женитба в капиталистическа страна, за да се завърне още в първите години на демокрацията като демократ-дисидент и преуспяващ бизнесмен. За кратко време се превръща в едър предприемач. Собственик на източената лично от него банка БЗК, на групировката „Дару“. Тилев син се оказва човекът на ДС, разработвал и донасял дълги години за цар Симеон в изгнание, работил за съветските служби, но и особено близък приятел на шефа на НРС ген. Бриго Аспарухов. Именно Аспарухов унищожава досието на Тилев и му осигурява коридор до летище София, за да се измъкне от правосъдната система в края на 90-те години. По-късно пък превърналия се в премиер Симеон Сакскобурготски ще избере именно Бриго Аспарухов за спец съветник в МС. Днес генералът е представител на бизнеса на Тилев в България, а бившият царски министър Николай Василев се оказва също съдружник на Тилев син. Съдружник на Тилев е и самият Симеон.
Това отклонение от трагичния край на сливенските горяни съвсем не е излишно. То илюстрира цялата метаморфоза на червената власт – палачите и децата им се оказват след години в един отбор с червен генерал на тоталитарния режим и с наследника на короната. Именно заради това
позорно и неморално кръвосмешение
в България справедливостта и възмездието се оказаха кауза невъзможна.
Съдията произнесъл 17 смъртни присъди е Радослав Радев. Активно действали по разгрома на отряда по линия на ДС и МВР са Кънчо Богданов, Иван Войников, Тодор Кавръков, Христо Зехирев, Иван Рашев. От София пристигат специално познавачите на борбата с бандитизма – Веселин Райков, Сашо Вацев и Владимир Гогов. Имената на тези сатрапи, убивали от любов към партията не трябва да бъдат забравяни от родолюбците.
„На 12 декември 1951 г. са изпълнени първите смъртни присъди. Баща ми е убит на 27 декември, на 29 са разстреляни последните горяни, осъдени от народната власт. По стечение на обстоятелства днес притежавам протокола за екзекуцията и смъртните присъди (виж в галерия, б.а.). Според него в 21,30 ч. в местността Могилски гробища, край затвора в Стара Загора татко е разстрелян. Това е станало в присъствието на Динко Пейчев, лекаря на затвора Петър Фучеджиев и Нейчо Калчев, административен секретар в Старозагорския окръжен съд. Телата не бяха предадени на близките им, но по-страшното е, че и до днес не знаем къде са заровени или какво се случило с труповете. Към кучетата се проявява по-голяма състрадание, но за комунистите това чувство беше непознато дори за себеподобните им. По-късно получихме информация, че татко не е бил убит в края на 1951, а месеци по-късно през 52 година, но истината си отиде заедно с него“, казва плачеща дъщерята.
Години след процеса и изпълнението на смъртната присъда Станка и майка й продължават да са обект на шантаж и провокации от комунистическата власт. Получават странни бележки и съобщения с послания, че Георги е жив, че се лекува някъде, че им определя срещи за свиждане.
„За една Нова година даже пристигна поздравителна картичка с внушението, че е от татко. Но дядо беше много мъдър и все ни предупреждаваше, че това са провокации и не трябва да се подаваме, защото ни залагат капани“, казва дъщерята на горянина.
След падането на режима на Живков наследниците на избитите горяни получават нова надежда, че могат да узнаят как са загинали близките им, къде са зарити. В архивите на милицията се оказва, че почти всичко е унищожено. Започват да издирват останалите живи служители на ДС. Така достигат до Иван Войников. Откриват го в жилището му в Казанлък. Старият кадър на БКП е вече към 82 години, но със запазена памет.
„Представихме се, че сме историци от музея в Стара Загора и събираме спомени за онези години. Войников се правеше на разсеян и обясняваше, че нещо го бъркаме и няма нищо общо с тези събития. Държеше се толкова нагло и хладнокръвно, че извади от равновесие мъжа до мен - Йордан Байчев. Той го сграбчи за врата и с разтреперан глас му извика: „ Как да не помниш бе, та нали ти ми блъскаше главата в стената, ти не помниш, но аз помня всичко“. Войников се уплаши видимо. Опитах се да му обясня, че
не търсим мъст,
че лошото е останало в миналото и искаме само да разберем къде са зарити, какво е станало с телата им. Палачът обаче бързо се съвзе и най-цинично и арогантно каза, че хич не му пука за избитите и ще говори само, ако бъде поканен на държавно ниво да даде показания. До там обаче не се стигна“, спомня си Станка и признава, че няма обяснение за извратената психика на тези чудовища.
Когато събираме парчетата от трагичните истории на българските горяни не трябва да премълчим, че освен зверствата на комунистите, тези хора стават жертви и на Запада, който и до днес продължава да ни учи на свобода и човешки права. Тогава сторожниците на световната демокрация обаче мълчат, защото вече са се договорили за зоните на влияние със Сталин и изобщо не им пука как с терор и кръв се саморазправят с инакомислещите в социалистическа България.
Днес, когато гледате запустелите плодородни български земи, дето са давали по три реколти, когато виждате, че по нашите пазари родната стока изчезва, защото няма кой да я произвежда, спомнете си и за тези избити мъже, за тези горяни, които заради тази същата земя и заради идеала тя да бъде свободна, хванаха оръжието и избраха смъртта. Това е зловещият резултатът от безумието на комунистите - да наложат с кръв един нечовешки строй. Но още по-страшното е, че 64 години няма покаяние, няма дори и капчица справедливост.
Снимки в галерия:
1. Георги Търпанов и Георги Русев
2. Присъда за изпълнение на смъртни присъди
3. Комунистическата агитация за влизане в ТКЗС
4. Работнически колективи искат смърт и наказания за горяните
Още от На всеки километър
Преди 35 години 100 000 души излязоха на първия свободен митинг
Организирането му е обръждано от определен кръг участници в дома на Анжел Вагенщайн, режисьор и член на БКП преди 9 септември 1944 г.
С манипулативен референдум кметът на Казанлък Галина Стоянова иска да изпере престъпния комунизъм
Видната русофилка Галина Стоянова никога до сега не е почела жертвите на тоталитарния комунистически режим в България
80 години от бомбардировките над София, разрушили голямата книжарница на Чипеви
През декември 1944 си отива и Т. Ф. Чипев, основателят-патриарх на книгоиздателството.